Дейвид Балдачи
Дългият път (42)

42

„Летищна сигурност — Вашингтон“.

Това пишеше на емблемите на униформите им и на лъскавите им служебни значки.

Бяха двама: високи, стройни, мускулести, с изпъкнали вени на ръцете и изцъклени погледи. Бяха заели една и съща поза: с едната си ръка държаха токата на колана си, а с другата — пистолета в кобура.

Онзи вдясно погледна Пайн.

— Специален агент Пайн?

Тя наклони глава, закова очи в лицето му и го попита:

— Какво има?

— Получихме заповед да ви задържим и отведем — каза другото ченге.

— Заповед от кого? И на какво основание?

— Не знаем никакви подробности, госпожо. Наредиха ни само да ви задържим и отведем, докато дойдат за вас.

— И къде възнамерявате да ме отведете?

— Имаме специално помещение. — Ченгето погледна Фабрикънт и Блум и добави: — Заповедта се отнася и за вашите приятели.

— Ще изпусна полета си! — възрази Фабрикънт.

Първото ченге поклати глава. Свали фуражката си и отдолу се показа къса армейска прическа. Избърса лицето си с длан.

— Съжаляваме. Нищо не можем да направим.

— Инструкциите ви гласят да задържите и отведете моите приятели и познати, така ли? — попита Пайн.

— Изпълняваме заповеди, госпожо. Моля, последвайте ни — каза той и посочи една врата вляво. Достъпът до нея изискваше електронна карта.

Пайн първо погледна натам, а после към оживеното летище.

— Добре, да вървим.

Полицаите ги ескортираха до вратата, където единият плъзна картата си по четеца и я отвори.

— Заповядайте!

— А сега накъде? — попита Пайн. — Имате ли стая за временно задържане?

— Точно там отиваме.

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Не.

— Защо?

— Следвам заповеди.

— Често го повтаряте.

— Защото е истина.

— Мога ли да говоря с началника ви?

— Защо? Оплакване ли имате?

— Да, но като се замисля, по-добре да го отправя към вас.

Пайн се завъртя и стовари крака си върху главата му, при което мъжът падна на колене. Когато се опита да се изправи, тя го блъсна с лакът в тила и го просна на пода. Той не помръдна.

Партньорът му посегна към оръжието си, но Блум вече беше насочила пистолета си към главата му.

— Искам да виждам ръцете ти. В противен случай ще имаш проблеми. Посегнеш ли отново към пистолета, ще ти пръсна мозъка.

Блум бе заела класическа стойка за стрелба, с което само подчертаваше колко лесно може да изпълни заплахата си.

— Правите голяма грешка — озъби се мъжът.

— Божичко! — възкликна Фабрикънт. — Току-що нападна полицай!

— Точно така! Нападна полицай! А вие свалете оръжието! — нареди ченгето на Блум.

— В никакъв случай! — отвърна тя.

— Послушайте го — обади се Фабрикънт. — Ще ни застрелят.

— Ще ни застрелят само ако си сваля пистолета — заяви Блум.

— Здраво сте загазили — продължи ченгето.

Пайн също извади пистолета си.

— На колене! Няма да повтарям!

Мъжът коленичи.

В следващия миг Пайн стовари дръжката на пистолета си върху тила му. Той изохка и полетя напред. Изгуби съзнание, преди да се просне на пода.

С помощта на Блум Пайн завърза здраво двамата мъже.

— Това ме подсеща за онази закусвалня в Тенеси — отбеляза Блум. — Мъже, които вършат глупости. Няма ли да престанат най-накрая?

— О, господи! — завайка се Фабрикънт. — Нападнахте двама полицаи. И ме превърнахте в съучастник — добави гневно той. — Може да отида в затвора.

— Не бих се тревожила за това — отвърна Пайн.

— Но аз ви видях! Не можете да го отречете!

— Друго иска да ви каже — намеси се Блум.

— И какво по-точно, защото нищо не разбирам? — сопна се Фабрикънт.

— Иска да ви каже, че това не са истински полицаи — обясни Блум.

— Какви ги говорите! — възкликна той и посочи двамата мъже на пода. — Та те са с униформи, за бога! И тъкмо ни бяха арестували!

— Няма значение — заяви Пайн. — Само се преструват на полицаи.

— Как разбрахте?

Блум посочи гърдите на единия полицай.

— Няма табелка с името. Грешка номер едно. И то голяма грешка. Никой полицай не забравя табелката с името си. Защото без нея не може да застъпи на дежурство. Длъжен е да я носи винаги поради много причини.

— А и обувките не са от униформата — каза Пайн и посочи мокасините на мъжа. — Абсурдно е да отидеш на дежурство, обут по този начин.

После посочи един от кобурите, от който стърчеше дулото на пистолет.

— Да не говорим, че „истинските“ полицаи не носят пистолети със заглушител.

— Три подобни грешки са повече от достатъчни — обобщи Блум.

Фабрикънт огледа мъжете на пода.

— Искате да кажете, че само са се представяли за полицаи?

Пайн кимна.

— В това разследване непрекъснато попадам на хора, които се представят за някой друг.

Фабрикънт я изгледа смаяно.

— Тогава те… те щяха да… да ни…

— Да ни прострелят в главите — спокойно довърши думите му Блум.

Пайн се обърна към Фабрикънт:

— Качвайте се на самолета. И разберете каквото можете. Свържете се с мен веднага щом научите нещо.

— Ами те? — посочи той мъжете на пода.

— Рано или късно все някой ще ги открие. Да се надяваме, че ще загазят здравата заради това, че са се представили за полицаи. Не е мой проблем, което е добре, защото си имам достатъчно грижи.

Фабрикънт кимна, хвърли последен поглед към вързаните мъже и излезе през вратата. Пайн и Блум го последваха, след което тръгнаха в противоположната посока.

— Случи се точно това, от което се страхувах — каза Пайн. — Онези двамата очевидно са имали достъп до системата за сигурност и са разбрали, че сме минали през охраната.

— Доста бързо реагираха.

— Реагираш бързо, когато разполагаш със съответните ресурси. Но когато бързаш, пропускаш дребните детайли. Табелки с имена, обувки, заглушители… Заглушителите бяха особено груба грешка.

— Да благодарим на Господ за грубите грешки. Без тях нямаше да доживеем да видим следващото утро.

— Денят още не е свършил — отвърна Пайн.