Дейвид Балдачи
Дългият път (41)

41

Международното летище „Дълес“ обслужваше всички полети от Вашингтон за Москва. Тази вечер те бяха само два: единият на „Луфтханза“, другият — на Турските авиолинии.

Пайн наблюдаваше салона на „Луфтханза“, докато Блум държеше под око салона на „Търкиш Еърлайнс“. Пайн се опита да използва значката си, за да премине през паспортния контрол, но служителят там настоя да види документи за самоличност — нейните и на Блум.

— Възможно е току-що да сме провалили прикритието си — каза Пайн, докато вървяха из летището. — Ако някоя от нас види нещо, изпраща есемес на другата.

— Разбрано — отвърна Блум.

Самолетът на „Луфтханза“ излиташе в десет и половина, а турският — точно в единайсет. Пайн предположи, че Фабрикънт ще предпочете първия полет, тъй като включваше прекачване в Мюнхен за летище „Домодедово“ край Москва. Полетът на „Търкиш Еърлайнс“ беше директен. Самолетът кацаше на летище „Внуково“, което се намираше по-близо до града в сравнение с „Домодедово“, но пък самият полет беше с няколко часа по-дълъг от полета на „Луфтханза“.

Пайн погледна часовника си и продължи да наблюдава пътниците, насядали в салона.

Беше се дегизирала с помощта на бейзболна шапка и очила за четене, които си купи от магазин на летището. Блум направи същото, просто си избра по-елегантна шапка. Пайн се преструваше, че чете книга, купена от същия магазин.

Минута по-късно на лицето й изгря усмивка. Предположението й се оказа вярно, защото Оскар Фабрикънт крачеше по коридора с малък платнен сак в едната ръка и куфарче в другата.

Пайн изпрати съобщение на Блум, свали очилата си, стана от стола и се отправи към Фабрикънт. Извади телефона си и визитката, която той й даде, и набра номера му.

Видя как той започва да рови трескаво из джобовете си, изважда телефона си и поглежда дисплея.

— Какво ще кажете да поговорим лице в лице? — попита Пайн и застана пред него.

Той вдигна поглед, видя я и се сепна. Веднага прибра телефона.

— Какво съвпадение — каза Пайн. — Вие бягате, аз ви гоня.

Фабрикънт се обърна и понечи да се отдалечи, но забеляза Блум да се приближава от другата посока.

Той спря на място. Не знаеше какво да прави. Явно му се искаше земята под него да се разтвори, за да се скрие от погледите им.

Пайн го настигна, хвана го за рамото и го завъртя с лице към себе си.

— Москва? Наистина ли? Нещо против да ми обясните?

Той се озърна. В същия миг пристигна и Блум.

— Не сега — отвърна Фабрикънт. — Може би като се върна, и то ако съм в настроение да ви обяснявам каквото и да било.

Пайн извади значката си.

— Никъде няма да ходите. Задържан сте.

— Нямате никакви основания да ме задържате. Пътуването до Русия не е незаконно. Така че моля да ме извините — каза Фабрикънт и се опита да мине покрай нея.

Тя отново го хвана за рамото и го задържа.

— Защо отивате в Москва?

— По работа. Моя си работа. — Фабрикънт се опита да се отскубне от ръката на Пайн, но не успя. — Налага ли се да повикам полиция?

— Ако желаете. Но мисля, че е най-добре да отидем някъде и да поговорим.

— Нямам какво да ви кажа. Освен това бързам, за да не си изпусна полета.

— В такъв случай по-добре повикайте полиция. А после ще си поговорим за Дружеството за обществено благо и за членовете му, които се занимават с шпионаж.

— Това е абсолютна лъжа!

— Така ли? Получавате дарения от източници, които отказвате да разкриете? Хората ви обикалят света и събират информация? А един от членовете ви не само е замесен в заговор за сваляне на правителство, но и е изчезнал безследно. А вие веднага щом научавате това, хващате първия самолет за Москва? Е, и аз предлагам да извикаме ченгетата. Не се съмнявам, че ще им обясните всичко това, преди да се качите на самолета. Няма да изпуснете срещата си с Путин. Явно не знаете, че руснаците правят всичко по силите си, за да ни прецакат по всевъзможни начини.

Колкото повече говореше Пайн, толкова по-неудобно се чувстваше Фабрикънт.

— Къде искате да поговорим? — попита той, когато тя свърши.

— Ей там има бар. Едно питие ще ми се отрази добре.

Тримата се настаниха възможно най-далече от останалите клиенти. Дойде сервитьорката и взе поръчките им: бира за Пайн, кола за Блум и чаша мерло за Фабрикънт.

— Защо Москва? — попита Пайн. — Доколкото знам, пътуването ви е непредвидено и причината за него е моето посещение.

— Не съм сигурен, че трябва да ви казвам каквото и да било.

— Пак ли започвате? Давате ми основание да ви задържа по подозрение в проява на престъпна глупост.

— Имам две докторски степени. И двете от най-престижните университети в страната — отвърна Фабрикънт.

— Тогава започнете да се държите като интелигентен човек — подхвърли Блум. — Бог ми е свидетел, че нямаме време за губене.

Никой не каза нито дума до пристигането на питиетата им. След като сервитьорката си тръгна, Фабрикънт изтри потта от челото си и каза:

— Добре, това, което казахте, ме убеди, че трябва да замина за Москва.

— И кое по-точно?

— Най-вече присъствието на руснаци в дома на Бен.

Фабрикънт замълча и затропа с пръсти по масата.

— Оскар, чакаме! — подкани Пайн.

— Дейвид Рот.

— Кой?

— Човекът, който ми показахте на телефона. Онзи, който е заел мястото на Бен. Познавам го. Името му е Дейвид Рот.

— И защо не ми го казахте по-рано? — попита Пайн.

— Защото исках добре да обмисля ситуацията. Всъщност това е причината за пътуването ми до Русия.

— Защо? Да не би Рот да е руснак?

— Не, но той знае много за тази страна.

— Откъде го познавате?

— Рот е добре известен в определени кръгове.

— Какви кръгове?

Фабрикънт изправи гръб и погледна Пайн право в очите.

— Дейвид Рот е сред водещите световни специалисти по оръжия за масово унищожение.

Пайн и Блум се спогледаха.

— Рот е специалист по оръжия за масово унищожение?

— При това по семейна линия. Баща му, Херман Рот, беше инспектор по договора „СТАРТ-1“, който САЩ и Съветският съюз подписаха в началото на деветдесетте. И двете страни приеха да намалят ядрените си арсенали, а това изискваше инспекции на място. Впоследствие Съветският съюз се разпадна, но инспекциите продължиха. Съкращаването на различните видове оръжия приключи чак през две хиляди и първа година. А Дейвид наследи работата на баща си като инспектор.

— Защо специалист по оръжия за масово унищожение ще се спуска с муле до дъното на Гранд Каньон? — попита Пайн.

— Нямам представа. Но самият факт е достатъчно тревожен.

— Меко казано. Споделих подозренията си, че е в ход заговор за сваляне на правителството отвътре…

— Сигурна ли сте, че е само отвътре?

Пайн, която тъкмо се канеше да отпие глътка бира, бавно свали бутилката.

— Какво искате да кажете?

Фабрикънт се огледа и зашепна:

— Руснаците се опитаха да повлияят на последните президентски избори, като използваха най-различни похвати: социални медии, фалшиви новини, демотивиране на избирателите…

— Всички го знаят.

— Така е, но това може да е само първият им ход.

Пайн се приведе напред.

— Подозирате, че може да има и следващи?

— Руснаците умеят да мислят дългосрочно. В това отношение приличат на китайците. В същото време американците са склонни да мислят само в краткосрочен план. Погледнете американския бизнес например. Той съществува единствено на тримесечна фискална база само защото онези, които контролират Уолстрийт, са се разпоредили така.

— Искате да кажете, че случилото се на последните президентски избори е нещо като шахматен дебют? — попита Блум.

— Анализирайте събитията от тази гледна точка: те атакуваха процеса на провеждане на демократични избори, но в крайна сметка се случи нещо съвсем друго.

— Какво?

— Много американци се изпълниха с недоверие към институциите. Те вече не вярват нито на Конгреса, нито на медиите — заяви Фабрикънт. После посочи с пръст Пайн и добави: — Нито на ФБР.

— И какво означава това?

— Историята е доказала, че когато народът спре да вярва на институциите, правителството обикновено пада.

— Това, разбира се, не може да се случи тук — заяви Блум. — Нали сам казахте, че не сме бананова република?

— На което ще възразя, че всички говорят така, докато не се случи в собствената им държава — отвърна Фабрикънт.

— За каква руска намеса става въпрос? — попита Пайн.

— Не знам със сигурност — сви рамене той. — Но някои високопоставени американски политици се възхищават на руснаците. Смятат, че руският модел на управление е много по-добър в определени ключови сфери. Подобно е отношението им и към китайците, които вземат решения и пристъпват към изпълнението им, без изобщо да се бавят. В сравнение с тях демокрацията е доста по-объркана, по-неефективна и често се озовава в задънена улица. Което прави автокрацията много привлекателна форма на управление.

— Не и за мен, защото това означава да се откажеш от свободата си — отвърна Пайн. — Предпочитам обърканата и неефективна демокрация.

— Човек се отказва само от една част от свободата си — възрази Фабрикънт. — Срещу ползи, които в противен случай никога не би получил. Не казвам, че споделям подобни възгледи. Но признавам, че всичко това не е лишено от логика. Мога да ви уверя, че мнозина в коридорите на властта изповядват подобни убеждения.

— Смятате, че руснаците вече не се задоволяват с кибератаки срещу определени части от американското общество, а насочват усилията си към превръщане на страната ни в подобие на тяхната? — попита Блум.

— Доста лаконична формулировка, но вярна по същество — каза Фабрикънт.

Пайн и Блум се спогледаха отново.

— А пътуването ви до Москва? — попита Пайн.

— Опитвам се да открия дали теорията ми е вярна. Доста време съм прекарал там и имам познати на възлови позиции. Би трябвало да успея да разбера какво се случва.

— И какво ще стане, ако откриете, че теорията ви е вярна? — попита Блум.

— Ще се върна тук и ще направя всичко възможно, за да осуетя плановете им.

— Но доколкото знам, още утре можем да осъмнем с новината, че правителството ни е свалено.

— Въпреки това трябва да опитаме — настоя Фабрикънт.

— И аз не се отказвам — заяви Пайн. — Но мисля, че трябва да ускорим нещата.

— Как предлагате да го направим? — попита Фабрикънт. — Не мога да отида в Москва и да разтръбя за съществуването на заговор за сваляне на американското правителство с руска помощ. Защото просто… ще изчезна безследно.

Пайн погледна часовника си.

— Добре, имате достатъчно време да хванете самолета. Имате телефона ми, както и аз вашия. Ще поддържаме връзка.

Фабрикънт изглеждаше изненадан от отстъпчивостта на Пайн.

— Благодаря — каза той.

Тримата станаха и се запътиха към салона за заминаващи, когато двама мъже в униформа им препречиха пътя.

Сега вече никой не знаеше какво ще последва.