Дейвид Балдачи
Дългият път (4)

4

— Това е Сам Кетлър — представи го Колсън Ламбърт.

Пайн седеше на верандата на ресторанта във „Фантом“, когато той дойде при нея, придружен от друг мъж в рейнджърска униформа.

— Той е бил дежурен, когато Прийст и мулето са изчезнали — добави Ламбърт.

Пайн огледа Кетлър. Беше висок към метър осемдесет и пет и мускулестите му ръце бяха силно загорели от слънцето. Той свали шапката си, за да изтрие потта от челото си. Беше с късо подстригана руса коса и изглеждаше на възрастта на Пайн. Очите му бяха светлосиви. Привлекателен мъж, каза си тя. Мускулите на челюстите му се стягаха и отпускаха, докато стоеше пред нея.

— Колсън каза, че не сте чули нищо.

Кетлър поклати глава.

— След като туристите си легнаха, стана тихо. Направих обичайните обиколки, попълних разни документи, проверих дали кофите за боклук са добре затворени… В едната се бяха вмъкнали дребни животни, които трябваше да прогоня. Нищо необичайно.

— Колсън разказа ли ви какво се е случило?

Кетлър пристъпи от крак на крак.

— Изчезнал ездач, изкормено муле. Гадна работа! — обобщи с гримаса той.

— Основният въпрос е защо някой ще извежда мулето навън и ще го убива. Вярно, не знаем със сигурност, че това е дело на Прийст. Възможно е друг да го е направил, Прийст да го е изненадал случайно и онзи да е решил да му затвори устата.

— Така е — призна Ламбърт.

Пайн поклати глава. Дълбоко в себе си знаеше, че тази теория не съответства на истината. Залагаше на прекалено много случайности, на прекалено много съвпадения. Прекалено много неща можеха да се объркат.

Реалният живот нямаше нищо общо с филмите или книгите. Понякога верният отговор беше именно най-простият.

Тя погледна Кетлър.

— Помислете отново. Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не. Ако бях, щях да докладвам.

— Не сте чули някой да язди муле?

— Убеден съм, че ако имаше такъв, щях да го чуя. По кое време смятате, че се е случило?

— Не сме сигурни, но определено след единайсет.

— Обиколките по маршрута ме отвеждат далече от корала. Ако мулето е било изведено точно тогава, не бих могъл да го чуя.

— Добре, ако се сетите за още нещо, моля, уведомете ме.

— Непременно. Успех!

Кетлър се отдалечи с бързи крачки. Тя забеляза мускулестите му рамене под изпънатата риза.

— Какво ще правим сега? — попита Ламбърт и отвлече вниманието на Пайн от отдалечаващия се Кетлър.

— Предвид факта, че ще се наложи да претърсим каньона рано сутринта, мисля, че е най-добре да вечерям и да си легна.

 

 

Няколко часа по-късно Атли Пайн лежеше по гръб и се взираше в тавана на стаята си във „Фантом“ с размери три на три метра. Служителите на хотела й бяха донесли матрак, чаршаф и стара възглавница, цялата на бучки. Това беше домът й за тази нощ. Пайн беше свикнала — беше прекарала значителна част от живота си, вперила поглед в таваните на непознати помещения. Хотел „Фантом“ се намираше в район, известен някога като Рузвелт Камп, по името на президента Теодор Рузвелт, който отседнал тук през 1913 г., след като обявил Гранд Каньон за национален паметник. Пайн знаеше обаче, че именно Рузвелт е наредил индианското племе хавасупаи да напусне местността, за да не пречи на създаването на националния парк, и на практика прогонил хората от домовете им. Непокорните индианци се подчинили с неохота — всъщност напускането на земите им продължило двайсет и пет години, дълго след смъртта на Рузвелт.

Пайн не ги обвиняваше.

Проектът на „Фантом“ беше дело на Мери Елизабет Джейн Колтър, прочутата архитектка, проектирала сградите в националния парк. Тя беше измислила името му. „Фантом“ беше построен през 1922 г. и беше заобиколен от канадски тополи и аризонски чинари, а множество пътеки кръстосваха територията му. Този хотел беше оазис във вътрешността на каньона. В малкия ресторант имаше кутия, в която туристите да пускат картичките си. Мулета отнасяха пощата на следващия ден. Печатът върху самите картички гласеше: „Доставено от муле от дъното на Гранд Каньон“. Какво по-хубаво от това в свят, управляван от смартфони и устройства с имена като „Алекса“?

Пайн се беше преоблякла в резервния комплект дрехи, който винаги държеше в пикапа си заедно със сака с оборудването. Това беше багажът, който взе на борда на хеликоптера, оставил я на дъното на каньона. Тук долу нямаше нито криминалисти от ФБР, нито съдебномедицински експерти. Агентите, които работеха в малки офиси, трябваше да разчитат единствено на себе си.

А именно Атли Пайн отговаряше за района на Гранд Каньон. В момента тя беше съвсем сама. И нямаше нищо против.

Днешните туристи и мулетарите отдавна бяха по леглата си в стаите и бунгалата, издържани в рустикален стил. Пайн беше вечеряла редом с тях в ресторанта около продълговатата дървена маса под масивните потъмнели греди на тавана. Никой не знаеше коя е, а Пайн не разкри какво я е довело тук.

Не обичаше светските разговори на незначителни теми, предпочиташе да слуша останалите. Така винаги научаваше нещо ново.

За вечеря си избра задушени зеленчуци и царевичен хляб и изпи три чаши вода. Най-голямата опасност, която каньонът криеше, беше дехидратацията. Преди да си легне, тя отново разговаря с Ламбърт и Бренан. Сега наближаваше един през нощта, а термометърът отвън показваше двайсет и пет градуса. В стаята беше топло и задушно. Пайн беше отворила прозорците, за да влезе свеж нощен въздух. Беше се съблякла по бельо, но двата й пистолета бяха до нея.

Нямаше представа къде би могъл да отиде Бенджамин Прийст. Можеше дори да е напуснал каньона, но тогава все някой щеше да го е видял. Описанието му бе раздадено на всички рейнджъри. Снимката му беше публикувана на сайта на Службата на националните паркове. Ако наистина беше убил Сали Бел и беше изрязал онези инициали върху кожата й, щеше да си понесе отговорността.

Пайн беше систематизирала информацията по случая и беше изпратила на шефовете си необходимите подробности, както и списък с имената и данните за контакт на всички туристи, каякари и мулетари, предоставен й от полицията на националния парк. Така всички офиси на ФБР в страната щяха да са уведомени. Представителството във Флагстаф също беше известено, а от там я бяха посъветвали да им съобщи незабавно при евентуално развитие по случая.

Нямаше какво друго да направи, поне до сутринта.

Пайн се заслуша в силните пориви на вятъра и ромоленето на близкия поток.

Бяха оставили двама души да охраняват трупа на мулето. В противен случай нощните хищници щяха да оглозгат горката Сали Бел. Пайн отвори очи, когато Гранд Каньон и мъртвото муле бяха изтикани от мислите й от друг образ.

Образа на Даниъл Джеймс Тор.

В известен смисъл тя наистина беше чакала цял живот да се изправи пред човека, отговорен за изчезването на сестра й.

Но защо цели двайсет и девет години?

Допреди шест месеца Пайн пазеше съвсем блед спомен за мъжа, проникнал в детската им стая преди близо трийсет години. Лекарите бяха използвали куп сложни названия, но в крайна сметка всичко се свеждаше до амнезия, предизвикана от травматичните обстоятелства около случилото се, нещо като защитна реакция при деца на тази възраст. Съзнанието на Пайн криеше от нея подробностите и го правеше за нейно добро. Именно то не й позволяваше да си ги спомни нито като дете, нито като възрастна.

Майка й я беше открила в леглото рано на следващата сутрин — все още в безсъзнание, цялата в кръв и с тиксо на устата. Веднага бе повикала линейка. Парамедиците я бяха откарали в болница. По време на последвалите тежки операции животът й няколко пъти висеше на косъм. В крайна сметка черепът й зарасна, а мозъкът й нямаше трайни увреждания. След време я изписаха и тя се прибра у дома, където вече беше единственото дете на семейство Пайн.

Така и не беше успяла да помогне на полицията. А когато се върна у дома, случаят отдавна беше попаднал в графата „безнадеждни“.

Животът бе продължил. Родителите й се бяха развели, най-вече заради случилото се в онази нощ. Тогава и двамата бяха двайсет и четири-пет годишни, пияни и надрусани. Затова и не бяха чули, че някой е проникнал в дома им, и бяха спали, докато едната им дъщеря лежеше тежко ранена, а другата бе отвлечена от нощния хищник. И всеки обвиняваше другия за случилото се.

За капак на всичко основните заподозрени бяха самите те. Един от полицаите беше убеден, че дрогираният й баща е влязъл в детската стая, отвел е Мърси, убил я е и е заровил някъде тялото й.

И макар че и майка й, и баща й бяха издържали разпит с детектор на лъжата, а Пайн беше заявила, че престъпникът не е баща й, ченгетата не й бяха повярвали. Градът бързо се настрои срещу родителите й и се наложи семейството да се премести.

След развода Пайн остана при майка си, а животът й беше белязан от изчезването на Мърси.

Растеше убедена, че съществуването й е безсмислено, и съответно нямаше никакви амбиции. Беше й все едно какво се случва… Единствената й цел, изглежда, беше да се проваля във всяко начинание, с което се захванеше. Пиеше, пушеше трева, оценките й бяха отчайващо ниски. Често се биеше, получаваше наказания, веднъж дори беше арестувана от полицията в нетрезво състояние. Започна да краде от магазините. Пет пари не даваше за нищо и за никого, включително за самата себе си.

Веднъж отиде на панаир, където просто ей така реши да й предскажат бъдещето. Жената в малката палатка беше облечена в пъстроцветни дрехи, а на главата си носеше тюрбан. Пайн се беше подсмихнала иронично, убедена, че всичко това е някаква измама.

Тогава жената взе дланта й и започна да я разглежда. Но после веднага я погледна в очите. Изражението й издаваше колко е объркана.

— Какво има? — попита Пайн незаинтересовано.

— Усещам два пулса. Две сърца.

Тя настръхна. Не беше споменавала на жената, че има близначка. Не й беше казала абсолютно нищо.

Гадателката се взря внимателно в дланта й и прокара пръст по една от линиите върху нея. Сбърчи чело.

— Какво има? — попита отново Пайн, този път приковала цялото си внимание върху жената срещу себе си.

— Определено усещам две сърца, но… само една душа.

Пайн и гадателката се гледаха в недоумение.

— Две сърца и една душа ли? — попита Пайн. Жената кимна, а тя продължи: — Не разбирам как е възможно…

— Мисля, че много добре разбираш и знаеш, че това е самата истина.

От този момент нататък с каквото и да се заемеше Пайн, даваше всичко от себе си. Сякаш се опитваше да живее два живота вместо един. Да постигне онова, което Мърси не беше имала възможност да направи сама.

Солидната й физика, вродената й сила и спортен талант я превърнаха в най-голямата спортна звезда в гимназията. Играеше баскетбол, тренираше лека атлетика и беше питчър на отбора по софтбол, спечелил щатското първенство.

Един ден я предизвикаха да потренира във фитнеса заедно с момчетата от отбора по футбол и тя откри, че щангите, които вдига, са по-тежки от техните. В този момент страстта и амбицията й намериха своя фокус и се насочиха изцяло към лоста и дисковете за вдигане на тежести. Устреми се като ракета към върховете на национално ниво — печелеше медали и купи от всяко състезание, в което участваше.

Някои я величаеха като най-силната жена в Америка.

После Пайн постъпи в колеж, където се опита, макар и неуспешно, да влезе в олимпийския отбор по вдигане на тежести.

Не й стигна един килограм. Два фунта.

Чувството, че се е провалила — че е провалила не себе си, а близначката си — бе буквално парализиращо. Но Пайн не можеше да направи нищо друго, освен да продължи напред.

След това пътят й я отведе във ФБР. Надяваше се, че това ще е кариера за цял живот.

А в тази кариера тя винаги съзнателно се стремеше на запад, защото там, сред големите открити пространства, дебнеха своите жертви някои от най-зловещите хищници на тази земя. Пайн беше чела за всички тях, беше ги проучила един по един. Започна да се справя толкова добре в съставянето на психологически портрети, че бе поканена да се присъедини към Екип №3 за поведенчески анализ. Този екип на ФБР разследваше престъпленията срещу деца.

Пайн отказа. Не искаше да стане профайлър на чудовища, макар че, строго погледнато, в Бюрото не съществуваше длъжност профайлър. Това беше насаждан от масовата култура мит.

Вместо това тя предпочиташе да слага белезниците на такива престъпници, да им чете правата и да следи как правосъдната система ги изпраща на места, откъдето никога нямаше да навредят на когото и да било.

Бъдещето й бе предопределено в мига, когато Тор почука с пръст Мърси по челото и изрече смразяващата дума: пиронче.

Такъв беше животът й допреди шест месеца.

Тогава приятел, запознат донякъде с миналото на Пайн, й предложи да опита възстановяване на паметта с помощта на хипноза.

Тя знаеше, че има подобна терапия, тъй като Бюрото я беше прилагало в няколко случая с променлив успех. Ползата от нея беше противоречива, затова си имаше както привърженици, така и противници. Пайн знаеше и още нещо: процедурата бе довела и до създаването на фалшиви спомени, заради което бяха пострадали невинни хора.

Тя обаче нямаше какво да губи.

След множество сеанси с хипнотерапевт от дълбините на подсъзнанието й изникна образът на Даниъл Джеймс Тор, подобно на садистичен звяр, излязъл на светло от мрачната си преизподня.

Проблемът беше, че Пайн знаеше всичко за него много преди да се подложи на хипноза. Всеки, който разследваше серийни убийства, беше чувал името му. В сравнение с него престъпници като Тед Бънди изглеждаха жалки дилетанти. Пайн беше проучила не само престъпната „кариера“ на Тор, но и биографиите на жертвите му.

Затова не биваше да избягва очевидния въпрос: възможно ли беше именно той да е изникнал от подсъзнанието й, защото наистина беше влязъл през прозореца в нощта на 7 юни 1989 г.? Или се бе появил просто защото й се е искало? Само защото е бил наблизо по това време? Щеше ли Тор да й помогне да разбере дали е извършил престъплението? Бащата на Пайн беше починал отдавна. След цяла седмица алкохол и дрога в някакъв долнопробен хотел в Луизиана той беше налапал двуцевката и беше сложил край на живота си точно на рождения ден на дъщеря си. Пайн не смяташе, че е избрал датата случайно. Баща й вероятно се опитваше да й покаже, че смята себе си за отговорен за случилото се в онази нощ. Вместо това обаче се бе погрижил рождените дни до края на живота й да бъдат съпътствани от образа на бащата, който сам е пръснал мозъка си.

Майка й все още беше жива. Пайн знаеше къде живее тя, но двете се бяха отчуждили отдавна. Годините не ги бяха сближили, а само бяха увеличили дистанцията помежду им, която понастоящем можеше да се сравни с огромното разстояние от единия до другия край на Гранд Каньон.

Нищо чудно отчуждението им да беше дори още по-голямо, тъй като — както бе установила Пайн — съзнанието е в състояние да постигне всичко, особено когато започне да си играе игрички с теб. Способно е да те накара да виждаш несъществуващи неща или да ти попречи да виждаш такива, които се намират буквално пред очите ти.

И така, Тор ли беше виновникът за изчезването на Мърси, или хипнозата беше объркала всичко?

Работата беше там, че Пайн не знаеше верния отговор.

Тя отново затвори очи, но мигом се сепна. Не защото не можеше да заспи, а защото някой се движеше отвън.

Облече се и се обу за двайсет секунди, пъхна беретата в кобура на глезена си и стисна глока в дясната си ръка.

След което направи това, което винаги правеше в подобни случаи.

Втурна се към неизвестното.