Дейвид Балдачи
Дългият път (37)

37

Случвало ли се е някога сънят да дойде леко? Кога ли е било това?

Пайн се обърна настрани и погледна часа на дисплея на телефона. Девет сутринта.

Чуваше разговорите, които долитаха от съседните апартаменти. Шума от асансьора. Колите на улицата. Всички обичайни шумове. Нищо, което да прекъсне съня й. Завесите бяха плътно затворени, за да не прониква нито лъч слънчева светлина.

Пайн беше изтощена, но въпреки това будна. Стана от леглото, отиде до скрина и взе документите си от там. Зад служебната й карта се криеше най-ценното й притежание. За нея то означаваше много повече от следващото й най-ценно притежание: значката на федерален агент.

Извади старата снимка. Беше малка, лицата на нея — също.

Беше последната й снимка с Мърси. Всъщност единствената им снимка заедно. Направена три дни преди сестра й да изчезне. Една от онези моментални фотографии с „Полароид“, толкова популярни навремето.

Пайн ясно си спомняше къде и как се бяха снимали. Майка им беше завела двете със сестра й в търговския център близо до дома им. Купи им сладолед, след което ги остави на една пейка, докато тя пушеше и бъбреше с две приятелки.

Една от приятелките на майка й извади фотоапарат, за да снима роклята на витрината на някакъв магазин. Пайн беше чула жената да обяснява, че не може да си позволи толкова скъпа дреха, но че се надява да намери подобен плат и да си я ушие сама. След като приятелката й засне роклята, майката на Пайн я помоли да й услужи с фотоапарата, за да снима близначките заедно. Семейство Пайн не притежаваха фотоапарат, затова Атли не знаеше да има друга снимка на двете със сестра й.

Макар често да попадаше в плен на наркотиците, майка й имаше и своите добри моменти. Пайн не се съмняваше, че тя ги обича, било то и по свой неясен и объркан начин. Жената просто нямаше представа какво да прави с близначките. Беше родила едва на деветнайсет, когато самата тя е била все още дете.

Майката на Пайн направи снимката, която автоматично излезе от фотоапарата. Приятелката й показа на близначките как внимателно да държат крайчеца на снимката, докато цветовете се появяват постепенно, а с тях — също толкова чудотворно — и самите образи. После майка им купи евтина дървена рамка и постави снимката в стаята на момичетата. Тя беше там, когато похитителят дойде и си тръгна с Мърси. Беше станала мълчалив свидетел на зловещото му престъпление.

Пайн погали с пръст косата на сестра си на снимката. Беше същата като нейната — и на цвят, и на дължина. Единствената разлика беше, че косата на Мърси беше леко чуплива, докато тази на Пайн си оставаше идеално права.

Дали в това не се криеше някаква символика?

Пайн често се питаше как ли щеше да изглежда Мърси като зряла жена. Не се съмняваше, че малкото момиченце със златно сърце щеше да бъде отзивчив и състрадателен човек. И щеше да избере професия, която да й позволи да помага на хора в нужда.

Да, Мърси несъмнено би избрала подобно призвание.

Докато Атли винаги беше по-непослушната и пакостливата от двете. Вечно си търсеше белята. Мърси беше ангелчето.

Само че ангелчето беше изчезнало. А пакостницата беше станала ченге. Животът поднасяше какви ли не изненади…

Пайн дръпна завесите, отвори вратата към задния двор и излезе на балкона, от който се разкриваше гледка към близкия парк, рядко преимущество в толкова плътно застроен район.

Въздухът беше студен, небето — безоблачно, а слънцето се беше издигнало сравнително високо, макар Пайн да не усещаше топлината му, тъй като балконът гледаше на запад.

По всичко изглеждаше, че жителите на столицата ще се насладят на един прекрасен ден.

А предишната нощ тя се беше отървала от труп.

Върна се в спалнята и прегледа новините на телефона си. Нищо. Пусна телевизора и превключи на местните новинарски канали.

Саймън Ръсел се беше оказал прав. Преговорите със Северна Корея за ядрено разоръжаване се бяха провалили току-що според говорителя, който четеше новините с мрачно изражение. Пайн се зачуди дали Ръсел не беше получил предварителна информация. От китайците например. След тази новина последваха репортажи за пожар в местно училище, за улична престрелка и накрая за учителка, прелъстила свой ученик. Нито дума за мъртво тяло, открито в изоставена къща, до която ченгетата са стигнали след анонимен сигнал. Или пък за намереното при трупа подробно описание на убиеца, което толкова улеснява работата на полицията. Историята очевидно не беше достатъчно значима, за да влезе в новините. Или по някаква причина ченгетата задържаха информацията. А може би изпълняваха заповед, дошла от същите хора, които бяха отвлекли братята Прийст.

Пайн остави снимката и поспа още няколко часа. После стана и прекара под душа двайсетина минути, за да може горещата вода да отмие спомена за миналата нощ.

Облече чисти дрехи, а онези, попили миризмата на жестоката смърт на Саймън Ръсел и последвалото отърваване от трупа му, отидоха в пералнята, придружени от двойна доза прах за пране.

— Приготвих обяд и сварих кафе, ако проявявате интерес — заяви Блум, която се появи от кухнята с чаша в ръка.

— Чудесно! Благодаря. Устата ми е много по-добре.

— Цялото ви лице изглежда по-добре. Целебната сила на леда, ибупрофена и малко сън.

Двете обядваха сандвичи и пиха кафе в малката трапезария. Прозорецът гледаше към улицата, която беше доста оживена по това време на деня. Това направи впечатление на Блум.

— Само по тази улица се разхождат повече хора, отколкото са жителите на целия Шетърд Рок.

— Така е — съгласи се Пайн, след като преглътна последната хапка от сандвича и посегна към пържените картофи в чинията си.

— Все забравям колко пренаселено е Източното крайбрежие.

— Това е една от причините да си тръгна. Има прекалено много хора.

— А може би и прекалено много бюрократи, които ти казват как да си вършиш работата?

— И това също.

Пайн разчисти масата и зареди съдомиялната. Когато се върна в кухнята, Блум вече беше извадила лаптопа.

— Проверих онази организация… Дружеството за обществено благо, докато вие спяхте. Стори ми се интересна. Сайтът им предлага доста оскъдна информация, но изгледах част от видеоконференциите им. Трябва да призная, че съм впечатлена.

— Има ли списък на членовете?

— Не успях да открия. Но имат офис на Ейч стрийт.

— Ръсел каза същото.

— Там ли отивате?

— Това е планът.

— Бих искала да дойда с вас.

Пайн се поколеба.

— Освен ако не смятате, че ще бъдем нападнати посред бял ден от банда нинджи. Но дори тогава пак бих искала да дойда. Обаче ще си взема пистолета.

— Имаш пистолет? — учуди се Пайн.

В отговор Блум извади от чантата си компактно, но смъртоносно на вид оръжие.

Пайн се вгледа внимателно в него и обяви:

— Това е „Колт Мустанг“.

— Точно така. Трийсет и осми калибър.

— Добро резервно оръжие, но няма достатъчно възпираща сила.

— Затова пък е малко, леко и изключително точно на близко разстояние.

— Не знаех, че разбираш от оръжия.

— Аз съм от Аризона. Любовта към оръжията ни е в кръвта. Раждаме се с никелирани пистолети в малките си ръчички.

— Но пълнителят на колта побира само шест патрона.

— Ако се нуждая от повече от шест изстрела, за да си свърша работата, значи съм си сбъркала професията.

Пайн само се усмихна и двете се запътиха към вратата.