Дейвид Балдачи
Дългият път (36)

36

Атли Пайн беше невероятно силна. Но трупът тежеше доста и, напълно разбираемо, беше труден за местене.

Тя отвори дясната предна врата на мустанга, наведе се, подхвана Саймън Ръсел под мишниците и го измъкна от колата. Преди тялото му да падне, го облегна на колата, като го придържаше изправено, опряла бедро в коленете му. Едната й ръка пък подпираше гърдите му.

Добре, ще си представя, че вдигам нещо друго.

Пайн преброи до три и пусна тялото. То политна напред, но тя се наведе навреме, остави го да се превие надве върху рамото й и се изправи. Високият слаб мъж увисна на широкото й рамо.

Тя пристъпи бавно напред.

Дълго беше умувала какво да прави. Нямаше нищо „нормално“ в това федерален агент да носи труп и да го оставя някъде. Така нарушаваше всеки протокол за обработка на местопрестъплението, за който се сещаше, плюс куп федерални закони.

Но докато седеше в мустанга и обмисляше ситуацията, разяждана от съмнения, измъчвана от чувство за вина и разкъсвана от непознато до този момент вътрешно противоречие, Пайн стигна до извода, че това е единственото възможно решение. Отидеше ли в Бюрото с мъртвеца в колата си, едва ли щеше да види бял ден, преди да достигне възрастта на Блум.

Най-лесно щеше да бъде да остави тялото на Ръсел в гората, но не можеше да го направи. Там то щеше да бъде оглозгано от диви животни — проява на неуважение както към самия Ръсел, така и към бъдещото криминално разследване. Следователят в Атли Пайн просто не беше в състояние да постъпи по този начин.

Затова избра затънтено място в провинциална Вирджиния. Без улични камери, без случайни минувачи. Отдалечен път без разклонения. Наложи се да обикаля доста, докато го открие. Познаваше района, защото беше участвала в разследване на убийство преди няколко години по време на работата си във вашингтонския офис на ФБР. Беше идеалното място за всеки сериен убиец: далече от полиция, пътища и свидетели, с много ливади и гори, в които да се заровят не едно, а няколко тела.

Старата къща като че ли беше построена през шейсетте. Телената ограда отдавна беше паднала. Бетонната веранда отпред беше напукана. Боята по фасадата се белеше, а дворът беше буренясал.

Затова пък къщата си имаше врати и прозорци и нямаше съседи. Пайн не знаеше кой е собственикът или защо някой ще построи къща на това място.

Вътре миришеше на гнило и на мухъл, и на всичко останало, което къщата беше преживяла през всички тези години. Пайн отвори входната врата с крак, внесе Ръсел вътре и го остави на дъсчения под. Извади от джоба си бележка, която бе написала по-рано, и я пъхна в ризата му. Тя съдържаше подробности за случилото се с него, които да помогнат на полицията.

Когато се надвеси над мъртвеца, който се взираше безжизнено в нея, Пайн промълви:

— Съжалявам, Саймън. Не… не исках да стане така. Но ще пипна убиеца ти, обещавам. Каквото и да ми струва това.

Напусна изоставената къща, качи се в колата и потегли бавно с изключени светлини. Когато излезе на главния път, пусна фаровете и ускори.

Двайсетина минути по-късно тя извади нов телефон за еднократна употреба, набра 911 и съобщи на полицията адреса на къщата и какво ще намерят там.

Прибра се в апартамента в „Болстън“ в ранните часове на деня. Завари Блум да дреме по пижама на канапето. Поколеба се дали да я събуди, после я побутна по рамото.

Блум премигна и седна, а Пайн отиде в кухнята, отвори хладилника и си взе една бира.

— Къде бяхте? — попита сънено Блум.

— Извинявай, не биваше да те будя.

— Няма нищо. Исках да ви изчакам, но явно съм заспала. Какво стана?

— Не съм сигурна, че трябва да ти кажа…

— Защо?

— За да не се превърнеш в съучастник.

— О, скъпа моя, опасявам се, че вече е много късно за това. И ако ще се почувствате по-добре, аз много искам да стана съучастник.

Пайн отпи от бирата и трепна. Устата още я болеше от удара на азиатеца.

— Дълга история.

— Не бързам за никъде.

Пайн й разказа подробно какво се е случило. Когато стигна до смъртта на Ръсел, причинена от един-единствен удар с крак, Блум отбеляза:

— Извадили сте късмет, че онази нощ не ви уби.

— Не се чувствам късметлийка, но разбирам какво имаш предвид. Успях да се сдобия с това.

Тя извади телефона си и зареди на дисплея снимката на азиатеца. После я показа на Блум.

— Изглежда напълно безобиден.

— Което е чудесно прикритие, защото той е безпощаден и смъртоносен. — Пайн отпи нова глътка бира. — Явно ще трябва да проверя това Дружество за обществено благо.

— Не искам да звуча като досадна майка, но защо не поспите малко? Каква полза от вас, ако сте капнали от умора?

Пайн се изправи бавно и заяви с тон на разкаяние:

— Не биваше да те замесвам в това, Каръл. Нямах право да те моля. Вече загубих броя на законите, които съм нарушила. С кариерата ми във ФБР е свършено, както и да се развие този случай. Вероятно ще вляза в затвора…

— Е, това е само една от възможните гледни точки.

— Че има ли друга? — погледна я учудено Пайн.

— Разкривате случая и получавате голям медал. Плюс престижно назначение.

Пайн се усмихна мрачно.

— Това Джей Едгар Хувър ли го казва?

— Не, специален агент Пайн. Казва го Каръл Блум.