Дейвид Балдачи
Дългият път (34)

34

Решението на Пайн да проследи Ръсел с колата се отплати, защото той измина пеша само две преки, когато до тротоара спря черен джип и Ръсел се качи в него. Колата бързо напусна околностите на Капитолия и се отправи на север.

Пайн познаваше добре Вашингтон. Черният джип зави на запад, за да заобиколи бизнес района на столицата, след което отново продължи на север към едни от най-скъпите квартали.

Когато навлязоха в Кливланд Парк, джипът намали. Пайн не откъсваше поглед от него. Въпреки късния час движението беше оживено, което я устройваше чудесно, тъй като й позволяваше да се слее с трафика. Все пак тя знаеше как да следи джипа, така че никой в него да не заподозре, че е под наблюдение.

Когато завиха по Интернешънъл Плейс, Пайн изтръпна. Досещаше се къде отиват.

Джипът намали и спря пред будката с охраната: подозренията й се потвърдиха.

Макар че лично прочутият архитект Яу Мин Пей беше консултирал екипа, проектирал сградата, Пайн винаги я беше оприличавала на крепост. От друга страна обаче, какво можеше да се очаква от Посолството на Китайската народна република?

Пайн подмина сградата, направи обратен завой и откри място, където да паркира. Изключи светлините, смъкна се ниско на седалката и зачака.

Китайците. Възможно ли беше онзи тип, който едва не я преби, да е китаец? И какво общо имаше Ръсел, а евентуално и Бен Прийст с китайците?

Пайн нямаше право да влиза в посолството, дори и да работеше официално по случая. Сградата беше китайска територия, земята под нея също, все едно се намираше в Пекин. Това гласеше международното право.

Ако китайците наистина бяха замесени, каква беше връзката им с двамата руснаци, на които Пайн се натъкна в дома на Прийст?

Въпреки късния час тя реши да позвъни на Блум и да й разкаже какво се е случило.

— Защо според вас Саймън Ръсел е отишъл в китайското посолство? — попита Блум.

— Едва ли е съвпадение, че пристига тук веднага след разговора си с мен. Това означава, че в каквото и да е замесен Бен Прийст, то е свързано по някакъв начин с китайците.

— Какво ще правите сега?

— Ще изчакам Ръсел да излезе и ще го проследя.

Пайн затвори и се смъкна още по-ниско на седалката, тъй като срещу нея се появи автомобил и фаровете му я осветиха.

Часовникът на таблото на мустанга показваше два часа, когато черният джип излезе от двора на посолството. Знаеше, че това е същата кола, защото беше запомнила номера. Проблемът беше, че не можеше да провери дали Ръсел е вътре. И нямаше друг избор, освен да проследи джипа.

По това време почти не се движеха коли, затова Пайн рискува, изпревари джипа и го огледа. Но прозорците бяха затъмнени и не успя да види нищо.

Продължи към дома на Ръсел, паркира и зачака. Той се появи след няколко минути. Вървеше пеша, явно джипът го беше оставил на известно разстояние от къщата.

Пайн тъкмо се чудеше дали да не излезе от колата и да поговори отново с него, когато четирима мъже го заобиколиха, докато отключваше входната врата. Избутаха го вътре и затвориха след себе си.

Пайн се вцепени за миг, но после реагира със завидна бързина. Направи обратен завой, потегли надясно и после отново надясно, за да излезе на задната уличка, по която беше минала по-рано. Спря пред задния двор на Ръсел, покатери се през оградата и скочи тихо на тревата от другата страна. Остана ниско приведена, промъкна се до къщата и погледна през прозореца.

Не видя нищо, но чу гласове. Нямаше представа кои са тези хора, нито какво искат от Ръсел. Беше сигурна, че не са полицаи. Ако бяха, щяха да покажат значките си още на верандата. И да го арестуват там, а не да го вкарват насила в дома му.

Обичайно в такива случаи Пайн незабавно щеше да позвъни на 911. Този път обаче нямаше нищо обичайно.

Тя огледа заключалката на задния прозорец, извади ножа си и избута езичето. Прозорецът се отвори безшумно и Пайн влезе вътре. Установи, че се е озовала в кухнята.

Промъкна се в коридора и извади пистолета си. Имаше известно предимство, тъй като вече беше влизала в къщата и се ориентираше добре.

Замръзна на място, когато чу Ръсел и мъжете да повишават тон.

— Нямам представа какво искате.

Това определено беше Саймън Ръсел.

Пайн извади телефон за еднократна употреба и набра 911. Съобщи адреса и обясни какво се случва.

— Побързайте — беше последната й дума, преди да затвори.

Извади беретата от кобура на глезена си и тръгна по коридора с пистолет във всяка ръка. Независимо какво щеше да направи или да не направи, Пайн усещаше, че нещата няма да приключат добре, но връщане назад нямаше. Това беше сигурно.

Продължи напред по коридора, от дясната й страна се падаше дневната, а от лявата — кабинетът на Ръсел.

Къщата беше потънала в мрак, защото никой не си беше направил труда да светне лампите. Не че Пайн очакваше мъжете, нахлули вътре, да рискуват някой отвън да стане свидетел на престъпленията им.

Тя надзърна иззад ъгъла, за да види какво се случва. На светлината от улицата успя да различи четирима мъже, застанали в полукръг около Ръсел, който седеше на стол.

— Нямам представа за какво говорите — каза Ръсел. — Не познавам никого в китайското посолство.

— Странно, защото излезе точно от там преди малко — каза един от неканените гости.

— Бъркате ме с някой друг.

— Какво ти каза Бен Прийст?

Ръсел се изправи бавно.

— И какво ще ми спечели тази информация?

— А ти какво предлагаш? — попита същият мъж.

— Пълен имунитет.

— Не виждам как ще стане. Нагазил си твърде дълбоко.

— Никъде не съм нагазвал.

Воят на сирени отвън накара всички да погледнат към прозорците.

— По дяволите! — възкликна един от мъжете. — Имаме проблем.

— Мислиш ли? — попита друг.

— Излизай — каза първият. — Вземи останалите с теб. Знаеш какво да правиш.

Трима от мъжете се насочиха към входната врата. Пайн видя да вадят нещо от джобовете си.

Така първият мъж остана насаме с Ръсел. Пайн го огледа внимателно. Беше прехвърлил петдесет, имаше обветрено лице, прошарена коса и дълги бакенбарди. Носеше костюм и вратовръзка. Носът му беше чупен поне веднъж. Изглеждаше корав и най-вероятно наистина беше такъв.

Пайн пристъпи към един от предните прозорци и видя патрулката да спира пред входа. От нея слязоха две ченгета от Вашингтонското полицейско управление. Тримата мъже ги пресрещнаха още на двора.

— По дяволите! — измърмори съвсем тихо Пайн.

Тримата държаха служебни карти и значки, както тя самата беше правила хиляди пъти.

Тези са федерални!

Двамата полицаи провериха документите им и подхванаха разговор с тях.

Пайн се върна на първоначалния си наблюдателен пост, за да проследи разговора между Ръсел и мъжа.

— Не можете да го направите — възрази Ръсел. — Това е незаконно!

— Нищо не е незаконно, когато ти си законът.

— Искам адвокат! И то веднага!

— Нямаме право да извършваме арести, Ръсел. Не процедираме по този начин. Затова не очаквай да ти прочета правата или нещо подобно.

— Не можете да ме принудите да направя каквото и да било.

— Тук грешиш. За нас най-важна е националната сигурност.

— И тя стои над конституционните ми права?

— Конституцията изисква от нас да защитаваме американските граждани. Ако се налага да пожертваме неколцина от тях… така да бъде. Елементарна математика.

— Напуснете дома ми.

— О, не се притеснявай. Ще го напуснем. Но заедно с теб.

— Никъде няма да ходя.

— Грешиш. Веднага щом приключим с онези глупаци отвън, ще те заведем на разходка. Очаква ни самолет.

— Къде ще ходим?

— Тази информация е секретна.

— Глупости!

— Добре, ще ти дам жокер. Ще отидем на място извън територията на тази страна, където ще можем да си поговорим по-откровено. — Мъжът помълча и добави: — Определено се налага да го направим.

— Какво? Ще ме измъчвате ли? Я, стига! Това е забранено!

— Така ли? Тази заповед май не е стигнала до мен.

— Ще те изхвърлят на улицата, ако опиташ нещо подобно.

— Мислиш ли, че си единственият, който ми се е налагало да… убеждавам напоследък? И още съм там, където винаги съм бил.

Ръсел пребледня.

— Но това е абсурдно! Аз съм американски гражданин!

— Аз също. И какво от това? Разполагаш с информация, която може да навреди на мнозина американци. Ако се налага да ти причиним болка, за да предотвратим това, ще го направим.

— Това е лудост! Ще изляза да говоря с ченгетата!

Мъжът извади пистолет и го насочи в главата на Ръсел.

— Няма да стане.

— Какво, ще ме застреляш ли? Тук?

Мъжът посочи дулото на пистолета.

— Това е заглушител. Никой отвън няма да чуе нищо. Изборът е твой. Каквото и да решиш, мен ме устройва.

— Виж… не е необходимо да го правиш…

— Опасявам се, че се налага.

Изведнъж мъжът се строполи на пода.

Ръсел го изгледа изумен. Когато вдигна поглед, видя Пайн с пистолет в ръка. Беше използвала дръжката му, за да прати мъжа в безсъзнание.

— Размърдай се! — подкани тя Ръсел. — Изчезваме! Веднага!