Дейвид Балдачи
Дългият път (33)

33

Пайн паркира мустанга от другата страна на улицата срещу просторната къща на Саймън Ръсел близо до Капитолия. И този район, подобно на историческата част на Александрия, изглеждаше доста скъп. Тя беше работила две години във вашингтонския офис на ФБР. Със заплатата си на държавен служител успя да си позволи едностаен апартамент в долнопробен мотел на час и половина от центъра.

С каквото и да се занимаваше Ръсел, явно изкарваше добри пари. Пайн се запита дали и неговият дом е обзаведен така спартански като дома на Прийст. Вероятно нямаше да разбере тази вечер. Къщата имаше много прозорци, но нито един не светеше.

Тя излезе от колата, прекоси улицата, зави наляво, а на следващата пряка — надясно. Озова се в началото на алея, която явно минаваше зад дворовете на къщите. Зави отново надясно и не след дълго стигна точно зад дома на Ръсел. Видя малък гараж. Приличаше на английските конюшни от едно време. Тухлена ограда с висока дървена порта опасваше двора на Ръсел.

Пайн натисна дръжката. Беше заключено.

Огледа се наляво и надясно, хвана се с две ръце за стената и се набра, за да огледа двора. Това елементарно движение я накара да извика от болка. Всеки сантиметър от насиненото й тяло възнегодува срещу направеното усилие.

Когато подаде глава над оградата, Пайн видя малък двор с каменен фонтан с фигура на лъв, маса и няколко стола от ковано желязо, саксии с цветя, за които явно се полагаха добри грижи, и масивната дървена задна врата на къщата. С други думи, поддържана градина, в която Саймън Ръсел явно често си почиваше, но напълно безполезна за Пайн. Нито един от прозорците отзад не светеше.

Тя се пусна, стъпи на тротоара и се върна по обратния път. Реши да предприеме по-директен подход. Застана пред входната врата на Ръсел и почука.

Без резултат.

Почука отново, като се озърна, за да провери дали някой не проявява интерес към нея. А също и за да види дали не я дебне нинджа с чадър в ръка.

Пайн почука за трети път.

Никой не пристъпи към вратата. Тя надникна през страничните прозорци, но вътре беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било.

Добре. Имаше ли резервен вариант?

Пайн нямаше намерение да прониква в още един чужд дом. Миналия път късметът за малко да й изневери.

Върна се в колата си. Реши да се заеме с най-уморителната, най-досадната, но понякога и най-ползотворната част от полицейската работа. Наблюдението.

Настани се удобно на седалката и впери поглед в къщата.

Малко след полунощ търпението й беше възнаградено. Откъм Капитолия се появи висок мъж. Беше с шлифер и филцова шапка и носеше кожено куфарче. Той изкачи няколкото стъпала пред дома си, порови в джоба си и извади връзка ключове.

Тъкмо отключваше, когато до него изникна Пайн.

— Господин Ръсел?

Той се обърна и я погледна.

— Коя сте вие? Какво искате?

Добре… обичайна параноя или нещо друго?

Тя извади служебната си значка.

— Аз съм федерален агент. Става въпрос за вашия приятел Бен Прийст.

Ръсел я изгледа с още по-голямо недоверие.

— Бен? Какво става с него? Защо ФБР се интересува от Бен?

— Можем ли да поговорим вътре?

Ръсел се поколеба, но накрая кимна. Покани я да влезе, изключи охранителната система, затвори вратата и дръпна резето. Свали шапката и шлифера си и ги остави на закачалката в малкото антре.

Пайн видя, че той наистина оплешивява и малкото коса, която му беше останала, като че ли растеше на всички страни. Както беше споменал отец Пол, Ръсел имаше брада и мустаци, вероятно за да компенсира олисялото си теме. Беше доста висок и слаб. Тя прецени на око, че носи обувки четиридесет и осми номер, което беше нормално за мъж с ръст почти два метра. Носът му беше дълъг и тънък. Кафявите му очи се стрелкаха насам-натам. Над тях бяха надвиснали гъсти вежди, които — подобно на косата му — растяха в пълен безпорядък.

Пайн се огледа. Жилището на Ръсел изглеждаше много по-луксозно от това на Прийст. Мебелите като че ли бяха антикварни. Изглеждаха елегантни и удобни. В стаята вдясно имаше камина, облицована с варовик. Фризовете й напомняха за старинна църква. По стените висяха маслени картини.

Килимът под краката й беше поне на сто години. В дъното на коридора се виждаше скъп пъстроцветен тапет и над него — гипсови орнаменти. Стените и таваните също бяха гипсови. Вече беше забелязала, че улуците са медни, а покривът е с каменни плочи. Такива неща не се намираха вече. Освен ако не разполагаш с много пари.

Думите на Ръсел прекъснаха наблюденията й.

— Искате ли нещо за пиене? Или сте на работа?

— Какво ще пиете вие?

— Джин с тоник. „Бомбай“ ми е любимият.

— За мен само тоник.

Ръсел поведе Пайн по коридора към голяма сводеста врата с дърворезба, която изглеждаше като донесена от някой замък. Отвори я и влязоха в просторно помещение, обзаведено като библиотека или кабинет.

Три от стените бяха заети от дървени лавици, увиснали под тежестта на подредените по тях книги. В средата на стаята имаше голямо бюро, а под него — леко избелял ориенталски килим. И тук имаше камина. Както и удобно кожено канапе и кресла. Плюс малък бюфет с бутилки и чаши.

— Искате ли лед? — попита Ръсел, докато вземаше две чаши. — За тоника, имам предвид.

— Защо не?

Той отвори шкафа до бюфета. Вътре имаше машина за лед. Разряза един лайм, който взе от купата с плодове, оставена върху бюфета, пусна по едно резенче във всяка чаша и наля джин и тоник в своята и само тоник в чашата на Пайн, докато тя наблюдаваше внимателно действията му.

Ръсел разбърка питието си и подаде тоника на Пайн, после взе някакво дистанционно, насочи го към камината и натисна копчето. Последва съскане на възпламенена газ и в огнището се появиха синкави пламъци. Той се настани на канапето и посочи на Пайн едно от креслата.

— Хубава стая — отбеляза тя, докато сядаше и се оглеждаше.

— Обикновено работя тук.

— С какво по-точно се занимавате?

Той отпи от джина си. Изражението му веднага стана по-студено и неприветливо.

— Не ви влиза в работата. Това е първият отговор, който ми хрумва. Освен ако нямате заповед за обиск или нещо подобно. Но дори и тогава пак няма да ви влиза в работата. А сега ми разкажете за Бен.

— Изчезна.

Ръсел не отговори. Извърна леко глава и впери поглед в пламъците в камината.

— Не изглеждате изненадан.

Той сви рамене.

— Бен редовно изчезва някъде.

Пайн реши да рискува, за да го направи по-разговорлив.

— А тези редовни изчезвания включват ли отвличане с хеликоптер?

Това привлече вниманието на Ръсел. Той я погледна и попита:

— За хипотетично или за реално събитие става въпрос?

— Бен е загазил. И то здравата. Да не навлизаме в повече подробности.

— И аз предпочитам да не навлизам в повече подробности.

Пайн се огледа и заяви:

— Ако трябва да съставя психологическия ви портрет на базата на видяното в дома ви, бих казала, че сте роден в заможно семейство, пътували сте много, интересувате се от геополитика, грижите се за сигурността на дома си и не ви е безразлично това, което се случва в страната ви.

— Няма да ви питам как сте стигнали до тези изводи.

Въпреки това Пайн продължи:

— Сребърният сервиз на онази масичка е оригинален. От „Тифани“ е. Монограмът показва, че най-вероятно е семейно наследство. Предполагам, че сервизът е на повече години от дядо ви и баба ви. Което означава, че сте го наследили. Хората, които получават подобни ценности, обикновено са добре обгрижени във всяко отношение. Останалите изводи направих благодарение на книгите, ключалките, охранителната система, подробните карти на Китай и Близкия изток върху онези стени…

— А защо решихте, че не ми е безразлично какво се случва със страната?

— Онова писмо в рамка ей там, с което един бивш президент ви благодари за добрата служба.

Ръсел започна да гледа на Пайн по съвсем различен начин. Отпи от джина си и кимна.

— Добре. Възможно е да сте права. Какво искате от мен?

— Имате ли представа върху какво е работил Бен и как това е свързано с неприятностите му напоследък?

— Не сме работили заедно.

— Чух друго.

— Чули сте неверни неща.

— Никога ли не сте обсъждали с него с какво се занимавате?

— Не е имало причина.

— А той с вас?

— Току-що ви отговорих.

— Бен живее в Александрия, а вие — тук. Как ви убеди да се присъедините към църковната лига?

— Вероятно сме се срещнали на някое парти и сме се заговорили за религия и баскетбол.

— В такъв случай, предполагам, нямате представа кой е другият мъж.

— Кой друг мъж? — попита рязко Ръсел.

— Нито за кодираното съобщение, което Бен е оставил.

Ръсел наблюдаваше внимателно Пайн, докато разбъркваше леда в чашата си.

— Какво се е случило с лицето ви? — попита той.

— Блъснах се в една врата.

— Блъснали сте се в нещо друго. Може би в юмрук.

— Това е част от работата ми.

Ръсел се прокашля и попита:

— Да не би да работите в Отдела за национална сигурност на ФБР? Или в Отдела за разузнаване? — После замълча и добави: — Но ако трябва да гадая, не ми приличате на някой от тях. Имам предвид служителите на тези отдели.

— Това означава, че ги познавате. И знаете за съществуването на тези отдели на Бюрото.

Когато той не отговори, Пайн попита:

— На какъв служител на ФБР ви приличам?

— На агент, който води разследване на своя глава — отвърна незабавно Ръсел.

Пайн посочи библиотеките.

— Виждам книги на руски, китайски, корейски, арабски. Знаете всички тези езици?

— Да, както и много други хора в този град.

— Дойдох при вас с надеждата да науча нещо за Бен. Не бих искала да пропусна нито една възможност да го открия.

— Съжалявам, че ви разочаровам.

— Значи с Бен сте просто съотборници, така ли?

Ръсел отпи от джина си, преди да отговори. Изтри устни с опакото на дланта си и каза:

— Той е добър нападател. Добре дриблира, добре подава, създава възможности за стрелба. Признавам, че има и отличен отскок. Заради ръста си аз обикновено стоя под коша. Скачам, стрелям, ловя отскочили топки… Навремето правех и забивки, но коленете вече не ме слушат.

Пайн пресуши чашата си и стана:

— Благодаря за тоника.

Ръсел я погледна.

— Наистина ли работите във ФБР?

Тя извади лист хартия, написа нещо и му го връчи.

— Ето как да се свържете с мен, ако размислите.

Ръсел взе листа, без да го погледне, и го остави на масичката до канапето.

— Дадохте ми храна за размисъл — заяви той и отново разбърка леда в чашата си, докато пламъците в камината хвърляха остри сенки върху и бездруго суровите му черти.

— Съжалявам, че не мога да кажа същото за себе си — отвърна Пайн. — Не е нужно да ме изпращате.

Тя не се върна при колата си, защото знаеше, че Ръсел ще я наблюдава през прозореца. Вместо това зави наляво, продължи с бърза крачка надолу по улицата и зави надясно на първия ъгъл. Зае позиция до едно дърво, откъдето да наблюдава предната врата на къщата му.

Така и не научи нищо от него, но остана със странно предчувствие.

Двайсет минути по-късно надеждите й се оправдаха. Ръсел излезе от дома си и тръгна в противоположната посока.

Пайн отиде бързо до колата си, качи се в нея и го последва.