Дейвид Балдачи
Дългият път (32)

32

Пайн се събуди привечер. Навън бушуваше буря. Изправи се и изохка, връхлетяна от болки на всевъзможни места.

Провлачи крака към банята и взе горещ душ. Не бързаше, остави водата напълно да обгърне насиненото й тяло. Подсуши се, облече се и отиде в кухнята, където Блум седеше с лаптопа й и чаша кафе пред себе си.

— Лицето ви изглежда доста по-добре — отбеляза тя.

— Външният вид понякога лъже.

— Искате ли кафе? Току-що сварих цяла кана.

— Не, благодаря.

— А нещо за ядене?

— Имам си.

Пайн отвори хладилника и извади кофичка кисело мляко. Взе лъжичка от чекмеджето с приборите, седна на масата и започна бавно да яде.

— Това не е кой знае колко хранително — отбеляза Блум.

— Но е най-подходящото за човек, ударен в лицето като с пневматичен чук. Още не мога да дъвча. Нито да пия топли напитки. Чаят, който ми направи, ми изгори устата.

— О, ясно.

Пайн погледна екрана на лаптопа.

— Откри ли паролата?

— Не. А и не знам как ще го направим без ресурсите на Бюрото.

Пайн остави киселото мляко и лъжичката.

— Трябва да се опитаме да си я представим като елемент от цялостния контекст. Намерих флашката, скрита в баскетболна топка. Заедно със стара купа от футболен мач. Плюс чифт спортни чорапи и баскетболна тениска. — Замисли се и добави: — На тениската пишеше: „Лига на католическите църкви“.

— Католическите църкви имат собствена лига? — учуди се Блум.

— Очевидно.

— Коя е паролата за интернет на вашия приятел?

— Semper Primus — отвърна Пайн. Когато Блум я погледна, тя обясни: — На латински означава „Винаги първи“. Армейският девиз.

Блум се свърза с интернет и потърси католически църкви близо до дома на Прийст.

— Има една в историческия център на Александрия — базиликата „Света Дева Мария“. Съвсем близо е.

Пайн стана и грабна якето си от стола.

— Къде отивате?

— На църква.

— Искате ли компания?

— Не. По-добре остани тук.

— След като ще ходите в храм, ще се помоля и за вас.

— Няма да навреди — отвърна Пайн през рамо.

 

 

Базиликата „Света Дева Мария“ беше най-старата католическа църква във Вирджиния. Намираше се на Саут Роял стрийт и имаше сива каменна фасада в готически стил. Четирите двойни дървени врати с месингов обков смекчаваха донякъде строгата й външност.

Пайн паркира срещу църквата, огледа се и установи, че дъждът е започнал да отслабва. Минувачите се брояха на пръсти, а по улицата мина пикап, чиито стопове бързо изчезнаха в мрака.

Табелата пред църквата уточняваше, че тя е построена през 1795 г. В ниша на фасадата, високо над главния вход, имаше бяла статуя на Дева Мария.

Пайн излезе от колата и прекоси улицата. Огледа се отново, след което изкачи стъпалата.

За щастие, вратата беше отключена. Пайн влезе вътре и я затвори след себе си. Премина през още една двойна врата и едва тогава се озова в самата църква.

Стъклописите бяха огромни и в най-различни цветове. Когато погледна към другия край на църквата, видя разпятие, окачено на стената над мраморния олтар. От двете страни на широкия неф бяха разположени дървени пейки.

Пайн нямаше представа защо е дошла тук. Само за да разпита за църковната баскетболна лига? Вероятността да открие каквото и да било беше нищожна. И все пак тя не разполагаше с друга следа.

Седна на една пейка и продължи да оглежда интериора на църквата с надеждата да открие нещо, което да й помогне. Докато седеше, от вратата зад олтара се показа млад мъж. Бялата му якичка предполагаше, че е свещеник. Беше много висок, почти два метра, нямаше още четиридесет, лицето му беше осеяно с лунички, а буйната му рижа коса стърчеше във всички посоки.

Типичен ирландски свещеник, предположи Пайн. Колко ли такива са останали?

— Здравейте — поздрави я той. — Опасявам се, че пропуснахте последната меса.

— Отбих се само за да си почина, да поразмишлявам… Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се, че не. Отворени сме за всички, които търсят покой, за да останат насаме с мислите си и да утвърдят вярата си.

Свещеникът пристъпи към нея и видя нараненото й лице.

— Добре ли сте?

— Катастрофирах преди няколко дни. Още не съм се възстановила напълно.

Изражението му издаваше съмнение.

— Тук и преди са идвали жени и са ми разказвали подобни истории. Ако имате семейни проблеми, готов съм да ви изслушам. Никой не бива да вдига ръка срещу друго човешко същество. Ще ви помогна. Имаме къде да ви настаним. А вие помислете дали да не се обърнете към властите.

В отговор Пайн се усмихна и вдигна ръката си, на която нямаше брачна халка.

— Не съм омъжена. И тренирам бойни изкуства. Малко мъже могат да се справят с мен. Катастрофирах. Наистина.

— О, съжалявам да го чуя. Но като гледам как карат… и все говорят по телефона или пишат съобщения. — Той протегна ръка и се представи: — Аз съм отец Пол.

— Аз съм Ли — отвърна Пайн и пое ръката му.

— Наблизо ли живеете?

— Не, тук съм на гости. Живея на запад.

— Сред безкрайно широката прерия?

— Определено е доста по-широко от тук. Отче, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се. Свещениците отговорят на много въпроси. Но невинаги дават правилния отговор — усмихна се той.

Пайн също се усмихна сърдечно.

— Мисля, че мой приятел посещава вашата църква.

— Така ли?

— Бен Прийст.

— О, Бен! Да, разбира се. Макар че не съм го виждал от известно време.

— Спомена, че е играл в църковната баскетболна лига.

— Тя е съвсем неофициална — усмихна се отец Пол. — Основахме я преди две години. Както вероятно можете да заключите от ръста ми, аз също играя баскетбол. Но Бен, макар и малко по-възрастен от мен, е невероятен. Отличен нападател. Играем срещу отборите на останалите църкви в района. Не е нещо официално, но така спортуваме и създаваме нови приятелства.

— Не сте го виждали от известно време, така ли?

— Точно така. Миналата седмица имахме мач, но той не взе участие. Звънях му, но не вдигна. Знам, че пътува често. Ще се върне. — Свещеникът помълча и попита: — С Бен сте приятели, значи.

— И с него, и с брат му и семейството му.

Отец Пол сбърчи чело.

— Странно. Никога не е споменавал, че има брат.

— Ед Прийст. Живее в Мериленд с жена си и децата си.

— Хм. Като се замисля, Бен никога не е говорил много за себе си. Предпочита да слуша какво казват останалите.

— Да, такъв си е.

— Как се запознахте с него?

— Покрай общи приятели. Не се познаваме много отдавна, но се уговорихме да се видим, докато съм в града. Той обаче не отговаря на обажданията ми.

— Бяхте ли в дома му?

— Да. Няма никой.

— А Бен знаеше ли, че идвате?

— Да. Имахме планове…

Отец Пол изглеждаше разтревожен.

— Надявам се, че нищо лошо не му се е случило.

— Не се съмнявам, че всичко е наред. Както сам казахте, той често пътува. — Пайн помълча и добави: — Но къде?

Отец Пол седна на пейката до нея.

— Споменахте, че сте се запознали благодарение на общи приятели. Колко добре познавате Бен?

— Винаги ми се е струвал доста затворен човек. Какво знаете за него?

— Едва ли повече от вас.

— Аз дори не знам какво работи. От време на време е споменавал разни неща, свързани с политиката, правителството… Но предполагам, че доста хора тук се занимават с това.

— Да, така е. Вероятно половината ми паство е свързано по някакъв начин с федералното правителство.

— Знам, че звучи глупаво… — каза с усмивка Пайн.

— Кое?

— Винаги съм се чудила дали Бен не е… шпионин или нещо подобно.

Пайн се усмихна широко, сякаш самата мисъл беше абсурдна, макар вътрешно да се надяваше свещеникът да се хване на въдицата.

— Честно казано, и аз съм си мислил същото.

— Наистина ли? Защо? — престори се на изненадана Пайн.

— Поради безброй дребни, незначителни на пръв поглед неща. Но събрани заедно, ме навеждат на мисълта, че Бен Прийст е от хората, които… работят зад кулисите, така да се каже.

— Много ми се иска да го открия. Познавате ли някои от приятелите му?

Отец Пол се замисли за кратко.

— Да, има един човек… Саймън Ръсел. Той също играе в нашата лига. Всъщност Бен го доведе. Направихме изключение, защото не е от нашето паство. Мисля, че работят заедно. Или поне са работили.

— А той с какво се занимава?

— Същият е като Бен — усмихна се отец Пол. — Потаен. Но е страхотен при стрелба от далечно разстояние.

— Описание?

— Звучите като полицай — погледна я изненадан свещеникът.

— Не съм, просто искам да съм сигурна, че ако го срещна, ще го разпозная.

— Малко по-висок от мен и доста слаб. Косата му е оредяла, но има добре поддържана брада. Предполагам, че е на възрастта на Бен или малко по-възрастен от него.

— Имате ли адреса или телефона му?

— Всъщност, да. Веднъж се отбихме в дома му за по питие заедно с Бен и няколко души от отбора. Миналата година спечелихме лигата, беше страхотна победа и Саймън ни покани да я отпразнуваме. Съвсем импровизирано. Чудесен жест от негова страна. Имам предвид, че Бен също живее наблизо, но никога не ни е канил…

— Той е доста затворен.

— Бих казал, прекалено.

Отец Пол записа адреса и връчи листчето на Пайн. Изпрати я до изхода.

— Ако намерите Бен, помолете го да ми звънне. Просто така, за да се уверя, че е добре.

— Непременно — отговори Пайн и отново огледа църквата отвътре. — Много е красиво.

— Така е, но тази красота е само повърхностна. Истинската сила на която и да било църква са миряните. Исус е бил беден, но вярата му струва повече от злато. Католичка ли сте?

— Не. Родителите ми никога не ни водеха на църква. Предполагам, че вече трудно ще си създам подобен навик.

— Никога не е прекалено късно.

— Наистина ли мислите така? — изгледа го тъжно Пайн.