Дейвид Балдачи
Дългият път (31)

31

— Искате ли още лед, агент Пайн?

Блум стоеше на прага на банята. Пайн лежеше гола във ваната, напълнена до половината с лед както от ледогенератора в кухнята, така и от хладилника.

— Не, добре съм — извика Пайн.

— Още не сте ми разказали какво се случи.

Пайн размърда предпазливо ръце и крака в ледената баня.

— Ще ти разкажа. Просто ми дай малко време.

— Да ви донеса ли нещо за ядене или пиене?

— Една бира.

— Седем сутринта е.

— Тогава две бири. Благодаря.

Пайн чу Блум да излиза и отново се отпусна в леда.

Щеше да издържи само още няколко минути. Беше влизала и излиза от ваната няколко пъти през последните три часа. И макар да се нуждаеше от леда, който да неутрализира болката и отоците, поносимостта й към него беше ограничена.

Когато Блум се върна и почука на вратата, Пайн се надигна бавно от леденото си легло. Уви кърпа около тялото си, отвори вратата и пое подадената й от Блум бира.

— Изглеждате ужасно — отбеляза секретарката й. — Челюстта ви е подута, устната ви е сцепена, лявото ви око е подпухнало. И се движите като стогодишна старица. Бихте ли се с някого, или паднахте от висока сграда?

— Имам чувството, че съм направила и двете — измърмори Пайн, седна на капака на тоалетната чиния и отпи от бирата.

После уви малко лед в кърпа и я притисна към лицето си.

— Готова съм да разменя втората бира срещу цялата история — заяви Блум.

Пайн я погледна и кимна.

— Седни, сигурно ще отнеме известно време.

Блум седна на ръба на ваната и я погледна с очакване. Пайн разказа всичко, което й се случи през нощта — от мига, в който влезе в дома на Бен Прийст, до схватката на улицата.

— Беше най-добрият, който някога съм виждала — призна тя. — А съм се изправяла срещу доста добри бойци. Този просто беше няколко класи над мен.

— Но в крайна сметка сте надделели — изтъкна Блум.

Пайн се закашля, остави бирата и се хвана за кръста.

— Не се чувствам победител.

Тя се надигна, отвори аптечката, извади шишенце ибупрофен, взе четири хапчета, изпи ги с чешмяна вода и се върна на мястото си.

— Проверихте ли какво има на флашката? — попита Блум.

Пайн поклати глава.

— Не, но се надявам да открием в нея нещо, което да ни помогне.

— Прийст явно е сметнал информацията за важна, след като я е скрил така.

— На това разчитам. В противен случай всичко е било напразно.

— Да ви приготвя ли нещо за ядене?

— Не съм гладна. Трябва да проверя флашката, а после да поспя. Ледът ми се отрази добре. Усещам как отоците спадат.

Пайн стана и се отправи енергично към спалнята, като преди това пусна топла вода във ваната, за да разтопи леда. Облече анцуг и влезе в кухнята с лаптопа и флашката в едната си ръка. С другата продължаваше да притиска лед към лицето си.

Блум остави пред нея чаша горещ чай.

— Мента. Помага където и да ви боли.

— Но няма да ми оправи настроението.

— Нищо. Изпийте го.

Пайн остави леда, отпи няколко глътки, после отвори лаптопа и пъхна флашката в порта. Кликна върху иконата й, но на екрана не се изписа съдържание. Двете с Блум впериха погледи в появилия се празен прозорец.

— По дяволите! — възкликна Пайн. — Разбира се, че ще е защитена с парола. — Тя поклати глава и добави: — И заради това ли ми сритаха задника?

— Има ли начин да отгатнете паролата?

— Възможно е. Предполагам, че е нещо лично… Но ако е случайно генерирана парола, ще ми трябва огромна изчислителна мощ, за да се справя с нея.

— Все нещо ще ни хрумне. Имате ли представа кои са били двамата мъже в къщата?

— Не, но мога да проверя.

Пайн извади телефона си и извика на дисплея снимките на оръжията, които беше направила.

— Не мисля, че съм виждала подобни пистолети. Чакай малко… сега ще ги проверя онлайн.

— Веднъж вече ни хакнаха — предупреди я Блум. — Не могат ли да ни проследят чрез вашия компютър?

— Могат, ако не използвам VPN.

— Какво е това?

— Виртуална частна мрежа. Позволява ти да скриеш следите от дейността си онлайн. Тази, която използвам, е много добра. Мога да сърфирам в интернет напълно анонимно.

Пайн отвори база данни с пистолети. Провери ги страница по страница, като от време на време поглеждаше към снимките на телефона си. В един момент спря и възкликна:

— По дяволите!

— Какво?

— Чакай малко.

Пайн продължи да разглежда страниците внимателно и спря отново, когато попадна на изображение на другия пистолет. Вдигна глава и каза:

— Нищо чудно, че не ги познах.

— Какво имате предвид?

— Единият е МП-443 „Грач“. Другият е ГШ-18.

— Това не са американски пистолети. Никога не съм чувала за тях.

— Така е, руски са. „Грач“ е на въоръжение в полицията, а ГШ — в армията.

Двете жени впериха погледи една в друга. Започна да става неловко, докато Блум не наруши тишината:

— Разбира се, че и руснаците са замесени. Нали все те са лошите.

— Но защо? Какво общо може да има Москва с мъртво муле в Гранд Каньон?

Никоя от тях нямаше отговор на този въпрос.

— Трябва да поспите, агент Пайн. Трябва да си починете, да възстановите силите си. Имам чувството, че скоро ще ви потрябват отново.

— Май и двете се нуждаем от сън.

Пайн се върна в спалнята и се съблече, защото дори леката материя на анцуга предизвикваше болка по тялото й. Огледа коремните си мускули. На мястото, където нападателят й я беше изритал, имаше голямо моравожълто петно. Прокара длан по крака си до точката, в която онзи беше забил показалец, за да се освободи от захвата й. Кракът й още беше леко изтръпнал. Мъжът явно беше напипал нерв, за чието съществуване Пайн дори не подозираше.

Тя си легна, притискайки пакет с лед към лицето си. В другата си ръка държеше своя глок. Пое дълбоко дъх, от което натъртените й ребра я заболяха. Затвори очи и остави мислите си да се върнат към двамата мъже в къщата.

Двамата руснаци.

И към онзи пъргав азиатец с чадъра. Той искаше да я отведе някъде. Заяви, че ще й обясни как стоят нещата и в какво точно се е забъркала. А тя искаше да разбере как е попаднал на нея. Да не би да беше наблюдавал къщата и да я бе видял да влиза? Или пък я беше видял да излиза и я бе последвал? Това беше по-вероятният сценарий, тъй като Пайн се беше погрижила никой да не забележи как прониква в дома на Бен Прийст.

Възможно ли беше нападателят й да е свързан с другите двама? Не й се вярваше. А дали не беше техен конкурент?

Руснаците определено бяха наемници, груба сила. Азиатецът обаче беше нещо повече.

Пайн остави пакета с лед, пресегна се и взе значката си от нощното шкафче. Познаваше всеки милиметър от металната й повърхност. След като я получи при завършването на академията в Куонтико, цяла нощ прокарва пръсти по нея, все едно беше брайлово писмо.

В някои отношения — а може би в едно-единствено — фигурата на Юстиция символизираше най-важното за Пайн на този свят. Правосъдието. Не ставаше въпрос за общото благо, а за това кое е правилно и кое не в индивидуален план. На нивото на отделния човек, отделната личност. Защото пренебрегнеш ли хората, идеята за общото добро се превръщаше в илюзия, създадена от онези, чиято представа за общо благо почти винаги се изчерпваше с облагодетелстването им — тяхното лично и на хората като тях.

Пайн скръсти ръце на гърдите си. Продължаваше да държи в едната значката, а в другата пистолета. Два ключови компонента не само за нейната работа, но и за нейната идентичност. В какво щеше да се превърне без тях? В объркано уплашено сираче от Андерсънвил, Джорджия?

Тя затвори очи и докато се унасяше в сън, промълви онези думи, които повтаряше вече близо трийсет години.

Никога няма да те забравя, Мърси. Никога.