Дейвид Балдачи
Дългият път (3)

3

Гранд Каньон беше едно от седемте чудеса на природата и само то се намираше в Америка. Това беше вторият по големина каньон в света след Цангпо в Тибет, който бе малко по-дълъг, но много по-дълбок. Всяка година пет милиона души от всички краища на земното кълбо посещаваха Гранд Каньон. Въпреки това по-малко от един процент от тях стигаха до мястото, където се намираше Атли Пайн в момента: бреговете на река Колорадо, която течеше на дъното на каньона.

Там се намираше и „Фантом“, който беше не просто най-популярният хотел в тази част на каньона, а единственият. Туристите, спускащи се до брега на реката, можеха да го направят по три начина: по вода, с муле или пеша.

Пайн беше отишла на летището на Гранд Каньон. От там се качи на хеликоптер на Службата на националните паркове и се спусна до дъното на каньона. След като кацнаха, тя и спътникът й, рейнджърът от парковата служба Колсън Ламбърт, продължиха пеша, без да се бавят нито миг.

Широките крачки на Пайн бързо я приближаваха до целта й. Докато вървеше, се оглеждаше и се ослушваше внимателно за гърмящи змии. Нали затова природата ги бе снабдила с онази дрънкалка или шишарка на края на опашката — за да предупреждават хората да не ги закачат.

Къде ли е моята дрънкалка, помисли си Пайн.

— Кога са го открили? — попита тя.

— Тази сутрин — отвърна Ламбърт.

Излязоха от лек завой сред скалите и Пайн забеляза синьо платнище над останките на жертвата. До него стояха двама мъже. Единият беше облечен като мулетар, а другият, подобно на Ламбърт, носеше униформата на Службата на националните паркове: светлосива риза и бежова широкопола шапка с черна лента с надпис СНП. Пайн го познаваше. Казваше се Хари Райс. Фигурата му бе копие на фигурата на Ламбърт. Мулетарят беше висок и слаб, с лице, набраздено от живота на открито, при това в толкова неблагоприятна среда. Върху гъстата му прошарена коса личеше ръбът на шапката, която държеше в ръка.

Пайн показа значката си и попита:

— Как се казвате?

— Марк Бренан. Аз съм един от мулетарите.

— Вие ли го открихте?

— Преди закуска — отговори Бренан, кимайки. — Видях да кръжат мишелови.

— Можете ли да посочите точен час?

— Ами… седем и половина.

Пайн пристъпи под брезентовото платнище и приклекна, за да огледа трупа. Останалите се събраха около нея.

Мулето навярно тежеше над половин тон, предположи тя, а на ръст беше над метър и шейсет. Тези животни бяха кръстоска между жребец и женско магаре. По-бавни от конете, но с по-здрави копита. Живееха по-дълго и притежаваха ненадмината в света на четириногите сила и издръжливост.

Пайн извади от малката чанта, която носеше около кръста си, чифт латексови ръкавици и си ги сложи. Взе камшика, който лежеше до нещастното животно. Наричан от мулетарите „мотиватор“, той се използваше от ездачите, за да убедят мулетата да пренебрегват свежите стръкчета трева, поникнали край пътеките, или приятната дрямка, в която изпадаха понякога, както си стояха прави.

Пайн докосна вдървения крак на животното.

— Трупно вкочаняване. Явно е тук от доста време — обяви тя и се обърна към мулетаря: — Намерили сте го в седем и половина, казвате. И тогава ли беше така вкочанено?

Бренан поклати глава.

— Не. Макар че се наложи да прогоня няколко животинки. Бяха започнали да го ядат. Вижда се тук и тук — добави той и посочи местата, на които плътта беше разкъсана.

Пайн погледна часовника си. Шест и половина вечерта. Бяха изминали единайсет часа от намирането на мулето. Сега трябваше да определи кога е настъпила смъртта му.

Тя направи няколко крачки встрани и огледа корема на животното.

— Изкормено е — отбеляза. — Ударът е нанесен от долу нагоре, след което коремът е разрязан от край до край. — Погледна Бренан и попита: — От вашите ли е?

Мулетарят кимна и клекна до нея. Изглеждаше натъжен при вида на мъртвото животно.

— Сали Бел. Свястно добиче. Много жалко.

Пайн погледна засъхналата кръв.

— Смъртта й определено е била мъчителна. Никой ли не е чул нищо? Мулетата са в състояние да вдигнат силен шум, а каньонът действа като усилвател.

— Хотелът е доста далече от тук — обади се Райс.

— Но нали има пост на рейнджърите? — отвърна Пайн.

— Въпреки това до там не са малко километри, дежурният не е чул или видял абсолютно нищо.

— Добре, но със сигурност е имало туристи в „Брайт Ейнджъл“, къмпинга до „Фантом“. В хотела няма достатъчно места за всички. Онези, за които няма легла, най-често отиват в „Брайт Ейнджъл“. Знам, че не са малко километри, но за да стигне от корала край хотела до тук, мулето е минало покрай тях.

— Там действително имаше много хора, но никой от тези, с които говорихме, не знаеше нищо — заяви Ламбърт.

— Има и още нещо — добави Пайн, — на кого ще му стиска да застане под едно муле и да започне да разрязва корема му?

— Точно така — съгласи се Бренан. — Да не говорим, че усети ли ножа, то ще зареве така, че ще го чуят чак в съседния окръг.

Пайн погледна седлото и попита:

— Добре, а кой е бил ездачът? И къде е?

— Бенджамин Прийст — отвърна Райс. — Няма следа от него.

Бренан добави:

— Пристигна вчера. Цялата група е от десет души.

— Това е максималният брой, нали? — попита Пайн.

— Да. Водим по две групи на ден. Ние бяхме в първата.

— Добре, той е слязъл тук и после… какво се е случило?

— Пренощувахме във „Фантом“. Канехме се да потеглим веднага след закуска. По Черния мост и обратно нагоре по Южния склон. Както обикновено.

— Спускането отнема пет часа и половина, а изкачването? Горе-долу пак толкова, нали? — попита Пайн.

— Да речем — каза Бренан.

Пайн огледа района. Температурата на дъното на каньона беше около двайсет и шест-седем градуса, а на Южния склон с десетина градуса по-ниска. Вече усещаше струйките пот по лицето, под мишниците си, по гърба си…

— Кога забелязахте, че Прийст липсва? — попита тя.

— Тази сутрин, когато всички се събраха за закуска — отвърна Райс.

— Къде беше настанен той? В стая или в бунгало?

— В бунгало — каза Бренан.

— Разкажете ми повече за вчерашната вечер.

— Всички вечеряха в ресторанта — започна Бренан. — Някои играха на карти, други писаха пощенски картички, трети седнаха на големите камъни и потопиха крака в потока… Нищо необичайно. После всички се прибраха да спят, включително Прийст.

— Кога е забелязан за последен път?

— Доколкото знаем, около девет вечерта — отговори Райс.

— Но никой не го е видял да се прибира в бунгалото си или да го напуска по-късно?

— Не.

— Как Сали Бел се е озовала тук? — попита Пайн и погледна Бренан.

— Отначало реших, че просто се е измъкнала някак си. После открих, че седлото и юздата й липсват. Някой я беше оседлал.

Пайн продължи да наблюдава Бренан.

— Какво си помислихте, когато видяхте, че мулето е изчезнало?

— Ами… че някой е решил да се поразходи преди закуска. — Той поклати глава. — Виждал съм хората да правят всякакви щуротии по тези места.

— Опишете Прийст.

— Към четиридесет и пет, петдесетгодишен. Осемдесет килограма.

— Бял? Чернокож?

— Бял. С черна коса.

— Телосложение?

— Масивна фигура. Но не пълен… макар че не приличаше и на маратонец.

— Имате ограничение от деветдесет килограма за ездачите, нали?

— Точно така.

— Разговаряхте ли с него?

— Малко, докато идвахме насам.

— Стори ли ви се притеснен от нещо?

— Забелязах, че на няколко пъти пребледня. Мулетата имат доста корав гръбнак и често вървят от външната страна на пътеките. Затова понякога телата им, а и самите ездачи са на ръба на пропастта и отстрани изглежда, че са надвиснали над нея. Отначало е доста страшно, но Прийст бързо се овладя.

Пайн погледна Ламбърт.

— С каква друга информация разполагате за него?

Той извади бележник и го отвори.

— Живее във Вашингтон, работи във фирма, която изпълнява държавни поръчки. Казва се „Кейприкорн“.

— Деца?

— Не е женен, няма деца. Брат му живее в Мериленд. Родителите им са починали.

— Обадихте ли му се?

— Той е посочен в документите на Прийст като лице за контакт в извънредни ситуации. Затова го уведомихме, че брат му е изчезнал.

— Ще ми трябват адресът и телефонът му.

— Ще ги пратя по имейл.

— Как ви се стори брат му?

— Притеснен — отвърна Райс. — Попита дали не трябва да дойде тук с първия възможен полет. Казах му, че е рано. Откриваме повечето изчезнали живи и здрави.

— Но не всички — отбеляза Пайн. — Къде е багажът му?

— Няма го — каза Ламбърт. — Явно го е взел със себе си.

— Брат му се е опитал да се свърже с него по телефон и имейл. Обади се, за да ми каже, че не е успял да го намери.

— Някаква активност в социалните мрежи?

— Не се бях сетил за това — призна Райс. — Ще проверя.

— А как е стигнал до тук? С кола? С автобус?

— Чух да споменава, че е дошъл с влак — обади се Бренан.

— Къде е отседнал, когато е пристигнал?

— Проверихме в „Ел Товар“, „Брайт Ейнджъл“, „Тъндърбърд“ и всички останали хотели. Не е отсядал в нито един от тях.

— Трябва да е пренощувал все някъде.

— Възможно е да е къмпингувал в парка или наблизо — каза Ламбърт.

— Добре, пристигнал е с влак. Но ако е дошъл от Вашингтон, вероятно е кацнал първо в Скай Харбър. Може да е пренощувал там, преди да продължи към Уилямс, Аризона. От там тръгват влаковете, нали?

Ламбърт кимна.

— Има един хотел до гарата. Може да е наел стая там.

— Претърсихте ли околностите тук долу?

— Покрихме доста голяма площ, но не открихме и следа. А и вече се стъмва.

Пайн анализира цялата информация. В далечината се чу острият лай на койот, последван от тракане на гърмяща змия. Нищо чудно двата хищника да се бяха изправили един срещу друг със залеза на слънцето. Между величествените склонове на каньона съществуваше сложна и крехка екосистема. Хората бяха натрапниците тук. Преди да се намесят, природата винаги намираше начин да поддържа някак деликатното равновесие.

Пайн погледна далече наляво, където близо до границата на Аризона с Невада се простираше язовир „Мийд“. Надясно, също далече от тук, беше язовир „Пауъл“ в Юта. Между тези два водни басейна се виеше огромният каньон: дълбока бразда върху лицето на Земята, видима не само от самолет на десет хиляди метра височина, но и от Космоса.

— Утре ще се наложи да доведем спасителен екип, който най-щателно да провери околността — каза Пайн. — Колкото се може по-далече. Какво е положението с другите туристи от групата на Прийст? С къмпингуващите.

— Всички си заминаха — отвърна Ламбърт. — Още преди да разберем, че Прийст е изчезнал.

— Ще ми трябват имената и данните им за контакт — каза Пайн. — Да се надяваме, че ако с Прийст се е случило нещо, виновникът не си е тръгнал с муле или каяк.

Думите й смутиха Ламбърт, който хвърли бегъл поглед към другия рейнджър.

— Някой наблюдава ли мулетата през нощта? — попита Пайн.

Бренан поклати глава.

— Снощи ги проверих към единайсет. Всичко беше наред. Наоколо има доста койоти и пуми, но те не биха нападнали стадо мулетата зад загражденията. Там животните просто биха ги стъпкали с копита.

— Както би трябвало да постъпи Сали Бел, ако някой се опита да я изкорми — отвърна Пайн и погледна мъртвото животно. — Това означава, че в единайсет часа тя е била жива. Дежурният рейнджър не е чул нищо. Кой е той?

— Сам Кетлър.

— Откога е в Службата на националните паркове?

— От пет години, две от които тук, в каньона. Свястно момче. Бивш военен.

— Трябва да говоря с него — каза Пайн и състави наум списък с най-неотложните си задачи.

После погледът й се спря на мъртвото животно. Нещо не беше наред.

— Защо има кръв по гърба? Би трябвало да е отдолу, под корема, нали? — попита тя и погледна мъжете наоколо. — Някой е местил мулето. Помогнете ми да го обърнем.

Всеки хвана по един крак и заедно обърнаха животното на другата страна.

А там, върху кожата му, бяха изрязани инициали: „Дж“ и „К“.

— Какво, по дяволите, означава това? — възкликна Ламбърт.

Какво, по дяволите, означава това, помисли си и Пайн.