Дейвид Балдачи
Дългият път (29)

29

Два часа през нощта. Подходящо време за проникване с взлом.

Такива мисли минаваха през главата на Пайн, докато клечеше в задния двор на Бен Прийст и ровичкаше из кабелите на телефона и алармата в дома му. Сряза няколко жици, пренасочи сигнала и вече можеше да влезе, без охранителната система да разбере какво се е случило.

Усвояването на подобни умения не влизаше в официалната учебна програма на ФБР, но Пайн беше компенсирала сама този пропуск. Използваният току-що метод научи от собственика на охранителна фирма. Хора и организации с дълбоки джобове можеха да се защитят ефективно срещу стореното от Пайн, но повечето, включително Бен Прийст, не си правеха труда.

Пайн се изправи, огледа се във всички посоки и тръгна енергично към задната врата. Придържаше се към сенките, защото знаеше, че Мелани Ренфро страда от безсъние, а прозорецът на дома й гледа право в задния двор на Прийст.

Тя пъхна в бравата ключа, който Блум й даде, завъртя го и след секунда влезе вътре. Затвори вратата след себе си миг преди вятърът да се усили и по тухлената веранда да паднат първите капки дъжд.

Пайн се ослуша, но не чу пиукане, а това означаваше, че успешно е неутрализирала охранителната система. Извади фенерче и се огледа. Усети лек мирис на влага, но това беше нормално за старите къщи, колкото и добре да са поддържани.

Задният вход водеше към антре с вградени рафтове и гумени ботуши в единия ъгъл. Пайн мина покрай тях и влезе в кухнята. Тя се оказа малка, с неособено добро разположение. Когато я огледа на светлината на фенерчето, видя стари уреди, още по-стари шкафове и застлан с линолеум под. Отвори хладилника. Беше празен и мръсен.

Провери чекмеджетата и шкафовете. Оказаха се предимно празни.

Малко чинии, малко прибори. Пайн имаше чувството, че са оставени ей така, за показ, или просто са били тук, когато Прийст е купил къщата.

Дъждът се усилваше. Тя чуваше как капките трополят по покрива и бият по прозорците. Изведнъж светкавица озари цялата къща, миг по-късно я последва оглушителен гръм.

Пайн излезе от кухнята и се озова в малка трапезария. Беше такава само по име, защото изобщо не беше обзаведена. Гипсовите корнизи и орнаменти бяха потънали в прах, а стените отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. От тавана висеше старовремски полилей във формата на ананас.

Пайн се надяваше Бен Прийст да има кабинет в дома си. Желанието й беше удовлетворено, когато отвори вратата на стаята срещу трапезарията, от другата страна на входното антре. Вътре лъчът на фенерчето й освети голямо бюро с кожен стол, рафтове с книги, които заемаха цяла стена, настолен компютър и малък дървен шкаф за папки. Помещението определено изглеждаше използвано.

Пайн огледа навсякъде. Шкафът за папки се оказа празен. Чекмеджетата на бюрото — също. Тя отвори всяка книга, за да провери дали от нея няма да изпадне нещо. Напразно.

Седна пред компютъра, макар да беше уверена, че е защитен с парола. Черният екран я изгледа предизвикателно. Дори не се отвори прозорец, където да въведе паролата. Компютърът нямаше операционна система. Харддискът му вероятно беше изтрит или откраднат.

Мамка му!

Въпросът беше кой го е направил: Бен Прийст или някой друг?

Пайн излезе от кабинета и тръгна по тесните стълби, водещи към втория етаж. Там имаше три спални, всяка от които със самостоятелна баня. Тя провери всички стаи. Тази на Прийст се оказа последна. Веднага стана ясно, че това е неговата спалня, тъй като само тя беше мебелирана. Явно и Бен Прийст, също като Маргарет Мичъл, не обичаше гости.

В спалнята имаше легло с богато украсена дървена табла, стар гардероб с много малко дрехи и… нищо друго. Прийст определено си падаше по минимализма. Банята беше малка, а аптечката беше празна също като хладилника долу.

Пайн започна да се чуди дали той изобщо е живял тук.

Или е опразнил къщата, преди да замине на запад, или някой друг го е направил.

Мелани Ренфро не беше споменала да е виждала товарен микробус, а мебелите — макар и малко — стояха по местата си.

Пайн се загледа в леглото, след което направи очевидното: погледна под него. Фенерчето й се натъкна на нещо. Леглото беше с високи крака и под него имаше достатъчно място.

Пайн протегна дългата си ръка, напипа го и го придърпа към себе си. Беше стара картонена кутия. Тя приклекна и огледа съдържанието й.

Стара баскетболна тениска и покрита с петна футболна купа. Пайн провери датата. Беше отпреди повече от двайсет години.

Прочете и надписа:

Най-полезен играч — Бен Прийст

Имаше още чифт футболни чорапи с бели ленти в горната част. И отдавна омекнала стара баскетболна топка.

Защо е пазил тези неща? Да не би просто да ги е забравил?

Пайн седна на леглото и ги огледа отново. Тениска, чорапи, купа, топка.

Баскетболна топка?

Какво бе казал Ед Прийст?

Че брат му не обичал баскетбола, но знаел, че е добър.

Защо тогава е пазил тази топка? При това леко спаднала.

Пайн освети топката с фенерчето и я огледа сантиметър по сантиметър. После я опипа навсякъде.

Заради ръста си Пайн беше включена в баскетболния отбор на гимназията, а после игра и в университетската лига. Беше държала в ръце хиляди баскетболни топки. И въпреки че всяка беше различна, пръстите й инстинктивно знаеха каква трябва да е повърхността й при допир.

И тогава го откри. Къс, едва забележим шев, който не пасваше на останалите.

Пайн освети мястото с фенерчето си. Разрезът минаваше по протежение на една от черните ивици. Почти не се виждаше. И тя нямаше да го забележи, ако върховете на пръстите й не бяха усетили нещо странно. Беше дълъг около пет сантиметра. Пайн прокара пръсти по линията и почувства издутина. Засъхнало лепило. Производителят не би допуснал подобно нещо, следователно някой го беше направил впоследствие.

Тя извади швейцарското ножче, което винаги носеше със себе си, и разряза топката. Кожата се отдръпна с лекота под острието и останалият въздух излезе бързо още преди Пайн да разреже топката на две половини.

Вътре нямаше гумен мехур, само черна подплата под кожената повърхност. Пайн не й обърна внимание. Не откъсваше поглед от флашката, залепена за вътрешността. Залепена, а не просто пъхната през отвора. Защото в противен случай щеше да трополи вътре и да издаде тайната.

Пайн използва ножа си, за да освободи флашката. После я прибра в джоба си, върна разрязаната топка в кутията и я пъхна под леглото.

Тъкмо се изправяше, когато чу вратата долу да се отваря.