Дейвид Балдачи
Дългият път (28)

28

Каръл Блум нагласи огледалото на мустанга, за да вижда по-добре.

Струваше й се, че Ед Прийст и семейството му са си живели повече от добре. Двуетажният им тухлен дом с голям гараж се намираше в луксозен квартал в Бетезда, Мериленд. В градината имаше много цветя, които обичаха редовно поливане, и широка окосена морава. Всичко това изглеждаше доста чуждо на Блум.

Ами тези декорации с мулч! Тя потръпна.

Сепна се леко, когато от гаража излезе автомобил и пое по улицата. Зад волана беше Мери Прийст, а на задната седалка се возеха две момчета. Автомобилът, лексус, мина покрай нея и Блум зърна за миг профила на Мери Прийст през сваления страничен прозорец. Лицето беше бледо, чертите изопнати, бузите поруменели. Очевидно Мери Прийст преминаваше през труден период, който навярно не беше приключил, макар че на пръв поглед тя и децата й вече не бяха под охраната на ФБР, която Пайн им беше осигурила.

Блум последва лексуса и двете коли се насочиха към една от главните пътни артерии, водещи към центъра на Бетезда. Децата бяха на училищна възраст, но нищо чудно след случилото се Мери да беше решила да ги спре от учебни занятия.

Блум спря на светофара на дискретна дистанция от лексуса. Все пак мустанг, модел 1967, нямаше как да остане незабелязан.

Лексусът спря пред сграда в малка странична уличка в центъра на Бетезда. Според табелата на входа вътре се намираше образователен център, от онези, в които децата се упражняваха допълнително по математика, английски и разни други предмети. Мери Прийст и синовете й влязоха в сградата, а Блум паркира до отсрещния тротоар.

След около пет минути Мери Прийст се появи отново, но не се качи в колата си. Тръгна пеша по улицата. Блум слезе от мустанга и я последва.

Наближаваше обед. Запита се дали жената няма да напазарува, докато чака децата. Тогава Прийст влезе в друга сграда. Блум отново я последва.

Беше кино. Прийст си купи билет. Блум си взе билет за същия филм.

Двете прекосиха фоайето и влязоха в салона. Оказа се празен.

Прийст седна по средата, а Блум — няколко реда зад нея и зачака. Първо й хрумна, че Мери Прийст има среща, но тя нито веднъж не погледна часовника си, нито пък се озърна към входа. Просто седеше и се взираше в дланите си.

Когато рекламите свършиха, Блум реши да рискува. Надигна се от мястото си, спусна се до реда на Мери Прийст и се настани през едно място от нея. Жената дори не вдигна поглед. Изглеждаше потънала в мислите си.

Блум я разгледа по-внимателно. Мери Прийст, изглежда, нямаше четиридесет, беше дребничка, с тъмноруса коса, която падаше до раменете. Слаба и стройна, тя беше облечена с кремав панталон и светлосиня блуза с къси ръкави, разкриващи добре оформени загорели ръце. На съседната седалка беше оставила чантата си „Кейт Спейд“.

Мери Прийст изтри очите си с длан. Сълзите й обаче рукнаха неудържимо и тя обхвана главата си с ръце. Блум отвори чантата си, извади пакет кърпички и й ги подаде. Прийст ги видя и се сепна. Когато погледът й се избистри и успя да се фокусира върху по-възрастната жена, тя веднага се отпусна, усмихна се и й благодари. Взе няколко кърпички и върна пакетчето на Блум. После изтри сълзите и избърса носа си.

— Май е от алергиите — каза Прийст, като избягваше погледа на Блум.

— А може би е от живота — отвърна Блум. — Аз също съм прекарала доста време в киносалони заради проблеми с… алергии.

Прийст се засмя, после заобяснява неловко:

— Дори не исках да гледам този филм. Избрах го само защото започваше всеки момент.

— И аз съм правила същото — успокои я Блум. — Исках просто да избягам от проблемите.

— Аз съм Мери.

— Каръл — отвърна Блум. Двете си стиснаха ръцете. — Наближава обед. На моята възраст го очаквам с нетърпение. Предполагам, че и на вас ще ви се отрази добре.

— Не помня откога не съм се хранила както трябва. Вие… наблизо ли живеете?

— Не, живея на другия край на страната. Имам приятели тук, но те са на работа. Знаете ли някое хубаво местенце, където да обядваме?

— Разбира се.

— Да тръгваме?

— Защо не? — засмя се Прийст. — Имам да убия доста време.

Излязоха навън и Прийст поведе Блум към съседна улица.

— Там има едно френско бистро. Менюто е хубаво, макар и твърде калорично. Бих могла да пийна и малко вино.

Блум кимна в знак на одобрение.

— Звучи добре. Отдавна спрях да броя калориите и да ограничавам алкохола.

— Очаквам това време с нетърпение — отвърна замечтано Мери Прийст.

Посрещна ги сервитьорка и ги настани на маса в задната част на заведението. Докато преглеждаха менюто, Блум каза:

— Знам, че звучи като клише, но съм добър слушател. Имам шест деца, разведена съм и… не, разводът не мина леко. Имам и цял куп внуци, някои от които още не съм виждала. Пътувала съм много, преживяла съм още повече, затова, ако искате да поговорим, ще ви предложа отличен анализ. Нали знаете, шофьорите на задната седалка винаги са най-компетентни.

Прийст се усмихна и разтърка очи.

— Сякаш Господ ви изпраща тъкмо когато имам най-голяма нужда!

— Понякога съдбата ни изненадва по неочаквани начини.

Поръчаха си две чаши мерло и отпиха от виното, преди Прийст да започне:

— Ще прозвучи откачено, дори за човек като вас…

— Добре.

— Става въпрос за съпруга ми.

— Не звучи никак откачено.

— Не, не, не ме разбирате. Той не ми изневерява или нещо подобно. Ед е добър човек.

— Какъв е проблемът тогава, Мери?

Прийст поклати глава.

— Няма да ми повярвате.

— Мога да ви уверява в обратното.

— Съпругът ми… не, всичко започна с брат му.

— Кое?

— Брат му е замесен в нещо… не съм сигурна в какво. А сега забърка и нас.

— В какво? За нещо незаконно ли става въпрос?

— Там е работата, че не знам. Съпругът ми замина, без да ми каже къде отива. Никога не го е правил. Той е съвсем обикновен човек… счетоводител, за бога!

— Върна ли се?

— Не. И това не е всичко. От проклетото ФБР позвъниха на вратата ни и заявиха, че трябвало да ни охраняват.

— Мили боже! Смятате ли, че това е свързано с вашия девер?

— Би трябвало. Никога преди не са ни се случвали подобни неща.

— Разговаряхте ли със съпруга си?

— Не и откакто замина. Страх ме е… направо съм ужасена. Нямам представа дали е добре.

— Но вече не сте под охрана, нали? Не видях въоръжени телохранители.

— Това е другото странно нещо. В един момент просто станаха и си тръгнаха. Заявиха, че всичко било наред. Фалшива тревога.

— А вие какво направихте?

— Разкрещях им се. „Къде е съпругът ми? Какво става? Какво правите тук?“

— И те какво ви казаха?

— Абсолютно нищо. Просто си тръгнаха. Грабнах телефона и започнах да звъня на всички приятели и колеги на Ед. Никой не се беше чувал с него.

— А брат му?

— Звънях и на брат му, но не ми вдигна. Оставих куп съобщения. Нищо. Мръсник!

— Но няма как да сте сигурна, че той е замесен във всичко това.

— Защо тогава не ми се обажда?

— Наблизо ли живее?

— В Александрия. Северна Вирджиния. На другия бряг на реката.

— Ходихте ли до там?

— Отидох още в деня, в който ФБР ни заряза. Звънях, тропах… Нищо.

— Предполагам, че нямате ключ. Можехте да отворите и да проверите дали е добре… Възможно е да е пострадал или нещо подобно.

В отговор Мери Прийст порови в дамската си чанта и извади ключ.

— Имам. Всъщност той е на Еди. Брат му вероятно е забравил, че му го е дал. Преди време замина за няколко месеца и помоли Ед да се отбива периодично и да проверява едно-друго.

— Влязохте ли?

— Хвана ме страх. Освен това там има алармена система, а аз не знам кода. Само Еди го знае.

— Удивителна история. Съжалявам, че не мога да ви дам съвет, но наистина не очаквах нещо подобно. Предполагах, че става въпрос за семейни проблеми, нещо, свързано с работата или с роднини.

— Разбирам, но въпреки това изпитах облекчение да споделя с някого. Имах чувството, че ще полудея. А после вие се появихте като ангел…

Блум се почувства гузна заради думите на жената, но в крайна сметка не беше задължена с нищо на Мери Прийст. Залозите бяха далеч по-високи.

— Радвам се, че се запознахме — заяви искрено тя.

Двете си поръчаха обяд и продължиха да си говорят, докато се хранеха.

— Трябва да продължавате да звъните на съпруга си — каза Блум, — но не бива да се връщате в къщата на брат му. След като са замесени и федералните, вероятно става нещо опасно. Трябва да помислите първо за собствената си безопасност и безопасността на децата. Мисля, че на този етап не можете да направите нищо повече. Ако деверът ви се е забъркал в престъпление, по-добре стойте настрана.

— Трябва ли да съобщя в полицията за изчезването на мъжа ми? Той наистина изчезна. Божичко, не мога да повярвам, че изричам тези думи! Горкият Ед!

Блум я изгледа замислено.

— Изчакайте още ден. След това сигурно ще трябва да предприемете тази стъпка. Съжалявам, че сте преживели всичко това. Изглеждате ми добра и мила жена. Очевидно случилото се не е по ваша вина.

Лицето на Мери Прийст се разкриви в тъжна гримаса и очите й се насълзиха.

— Знам. Животът е достатъчно сложен и без подобни гадни истории. Трябва да се грижа за момчетата. Ед изкарва доста пари, но и работи много. През повечето време съм сама с децата. Но въпреки това всичко беше наред. А сега дори нямам представа къде е той.

Започнаха да говорят за семействата си, а когато приключиха с обяда, Блум каза:

— Защо не отскочите до тоалетната и не наплискате лицето си? Гримът ви не се е разтекъл, но очите ви са зачервени и подпухнали. Това ще ви помогне.

Блум извади от чантата си шишенце капки за очи и го подаде на Прийст.

— Оставете нещата си тук. Аз ще се погрижа за тях. И настоявам да платя обяда.

— О, не, не е необходимо.

— Това е най-малкото, което мога да направя след всичко, което сте преживели.

След това двете жени отидоха заедно до образователния център, където се разделиха.

— Много ви благодаря, Каръл.

— Няма за какво.

— Напротив. Изслушахте ме и ми повярвахте. Това е достатъчно.

Те си стиснаха ръцете, след което Блум се върна до колата си.

Когато седна зад волана, отвори дамската си чанта и извади ключа за дома на Бен Прийст, който бе измъкнала от чантата на Мери, докато тя беше в тоалетната. Заслужаваше си да плати сметката за обяда.

Може би така двете с Пайн щяха да открият мъжа на Мери Прийст. За предпочитане жив.