Дейвид Балдачи
Дългият път (27)

27

Кърт Ферис беше оставил на разположение на Пайн и автомобила си, двегодишна „Киа Соул“. Пайн знаеше, че някога Ферис е карал голям пикап „Додж Рам“, но е било, преди да се премести във Вашингтон от Форт Браг, военна база в тексаската пустош. Пикапът се беше оказал прекалено голям и неудобен за шофиране и паркиране в квартал като „Болстън“, затова Ферис го беше заменил с киата. Пайн знаеше, че не е останал очарован от промяната — сам й го беше казал. Дори беше определил колата като твърде женска.

Пайн паркира до бордюра, недалече от дома на Бен Прийст. Представляваше къща от XIX в. в редица от еднакви къщи близо до брега на река Потомак в историческата част на Александрия. Беше проверила цените на недвижимите имоти в района и беше изчислила, че домът на Прийст струва над два милиона долара. С какво ли се бе занимавал, за да си позволи подобно жилище? Какво ли беше вършил? Например да позволи някой да заеме мястото му по време на преход до дъното на Гранд Каньон и после да изчезне? Прийст беше споменал нещо за „пране“ на самоличности, но Пайн не му повярва. Може би трябваше да помисли върху това отново.

А и беше признал, че е работил за американското разузнаване, преди да започне самостоятелна практика. Ако Пайн можеше да използва ресурсите на Бюрото, вероятно щеше да научи повече, например за коя агенция е работил и с какво се е занимавал там. Но тъй като вършеше нещо, което не би трябвало да върши, нямаше достъп и до ресурсите на Бюрото.

Тя наблюдава къщата известно време, докато се убеди, че никой не я следи. Това й даваше поле за действие.

Видя жената по-рано, когато тя излезе сутринта. Живееше в съседната на Прийст къща. Всъщност двете къщи бяха долепени една до друга. Пайн огледа отзад. Дворовете бяха разделени от ниска ограда. Нищо чудно двамата да бяха разменяли по някоя и друга дума през оградата.

Жената изглеждаше на шейсет и няколко, а оредялата й бяла коса бе фризирана по начин, който издаваше, че разполага с пари и не се лишава от нищо. Това си личеше и по дизайнерските дрехи, обувки и слънчеви очила. Тя имаше тен, изглеждаше в добра форма и излъчваше самочувствието на човек, който е свикнал да дава заповеди, а не да ги изпълнява. Предположението на Пайн беше потвърдено и от появата на униформена прислужница, която излезе, за да вземе торбите с покупки от колата, спряла пред къщата: тъмночервен ягуар кабриолет. Прислужницата внесе покупките вътре.

С помощта на бинокъла си Пайн успя да разчете имената върху чантите: „Гучи“, „Диор“, „Луи Вюитон“, „Ермес“. Същинска зала на славата на висшата мода.

Пайн никога не си беше купувала нищо от тези дизайнери, било то дреха или аксесоар. Предпочиташе спортните марки. А дори и да искаше да си купи нещо, едва ли можеше да си го позволи. Да не говорим, че ръстът й изобщо не се вписваше в стандартите на висшата мода.

Когато жената се обърна и тръгна по улицата с телефон в ръка, стъпвайки по плочките с високите си тънки токчета, Пайн излезе от колата и пресече улицата тъкмо навреме, за да я пресрещне на следващия ъгъл.

— Извинете, госпожо — заговори я тя.

Жената вдигна поглед от телефона си и огледа Пайн, която беше с джинси, яке и ботуши.

— Каквото и да продавате, не ми трябва — заяви направо тя с нисък изискан глас.

— Не продавам нищо.

— И ако просите, не нося пари в брой. Довиждане.

Тя отмина, но Пайн я последва. Жената спря и вдигна телефона си, който се оказа с корпус от масивно злато.

— Ще се обадя в полицията, ако не ме оставите на мира.

— Аз съм полицията — каза Пайн и показа значката си на федерален агент.

Съседката на Прийст бавно свали телефона си.

— Вие сте от ФБР? Не може да бъде!

— Наистина съм от ФБР.

Жената я огледа внимателно.

— Не приличате на федерален агент.

— Това е идеята, особено когато следим някого.

— Следите някого? — Жената изглеждаше ужасена. — Какво е направил Джефри?

— Джефри ли?

— Съпругът ми. Той е финансов мениджър. А финансистите непрекъснато нарушават закона. Това е вторият ми съпруг — добави тя, сякаш пояснението сваляше от нея каквато и да била отговорност. Постави ръка на гърдите си и възкликна: — Слава богу, че държа активите си отделно от неговите. Ама че мръсник!

— Не става въпрос за Джефри, а за съседа ви.

— Съседът ми? Кой по-точно?

— Бен Прийст.

Жената изгледа Пайн, сякаш я виждаше в съвсем нова светлина.

— Интересен човек.

— Как се казвате?

— Мелани Ренфро.

— Отдавна ли живеете тук?

— Да. От двайсет години. Джефри дойде да живее при мен, след като се оженихме. Преди това живееше във Вашингтон, близо до Капитолия. Пари да ми дават, не бих живяла там. Данъците са два пъти по-високи, отколкото във Вирджиния. Заявих му, че или ще се премести при мен, или няма да се оженим.

— Какво ще кажете да пием кафе?

— Точно натам се бях запътила.

Пайн последва Ренфро, която я заведе в кафене на Кинг стрийт, главната улица, която разделяше на две историческия център на Александрия и завършваше на брега на река Потомак. Сервитьорката взе поръчките им, след малко донесе кафетата и двете седнаха на маса отвън. Бяха единствените клиенти, но улицата изглеждаше оживена. Минаваха предимно майки с колички и мъже и жени в костюми с куфарчета в ръце.

Ренфро отпи от кафето си и попи устни с хартиена салфетка.

— Какво е направил Бен?

— Споменахте, че е интересен човек.

Ренфро кимна и се озърна театрално, сякаш играеше във филм и проверяваше дали някой не я подслушва. Когато улови погледа на Пайн, тя се усмихна и каза:

— Толкова е вълнуващо! Най-интригуващата част от деня се очертаваха да бъдат часовете ми при фризьора и при козметичката. Но това е за предпочитане. Несравнимо по-интересно. И по-безболезнено в сравнение с коламаската.

— Радвам се за вас. Да се върнем на Прийст.

— Точно така. Стана ни съсед преди… да, седем години. Още бях омъжена за Паркър, първия ми съпруг. Почина от инфаркт преди четири години. Две години по-късно се омъжих за Джефри. Част от приятелките ми решиха, че е прекалено скоро, но на моята възраст човек не знае колко време му остава.

— Да, така е. Познавате ли Прийст?

— О, разбира се. Канили сме го на вечери, коктейли, барбекюта… такива неща. Открих една чудесна фирма за кетъринг, ако някога ви потрябва.

— Какво е впечатлението ви от него?

— О, бил е къде ли не, правил е какво ли не. Говори свободно на най-различни теми. Знае няколко езика. Неизменно очароваше гостите и привличаше вниманието на част от приятелките ми. Понякога флиртуваше с тях, нищо сериозно, но на тях им ставаше приятно. Светски човек определено.

— Споменавал ли е какво работи?

— Веднъж каза, че е преподавал в Англия, в Кеймбридж или Оксфорд, не помня точно. После се захванал с инвестиции, направил пари и обиколил света. Мисля, че е доста състоятелен. Понякога работи в странни часове от денонощието. Друг път изчезва за дълго време, после се прибира с кола в два през нощта.

— Споменавал ли е, че работи за правителството?

— Много искам да ви помогна, ако сте от ФБР. Но изобщо не ви познавам. В наши дни има толкова фалшиви служебни значки и карти, които по нищо не се различават от истинските.

— Да, разбирам ви. Издирвам Бен Прийст, защото изчезна безследно в Аризона. А аз работя в местното поделение на ФБР.

— О, божичко! Имате ли представа какво се е случило с него?

Пайн отметна косата си и откри раната, която получи при удара на джипа в дървото.

— Бях с него, когато го отвлякоха. Едва не загинах. Не обичам, когато някой отвлича хора. И не обичам, когато някой се опитва да ме убие.

Ренфро пребледня.

— О, господи! Горката!

— Ще ви бъда много благодарна за всяка информация.

— Разбира се. Винаги съм се чудила дали Бен не е шпионин. Очевидно е много интелигентен и говори доста езици. И прилича на Джеймс Бонд. Виждала съм го в смокинг. Божичко, ако бях с двайсет години по-млада, щях да му се хвърля на врата. Дори с десет години. Джефри е невероятен и изкарва купища пари, но прилича повече на онзи комик… Дон Рикълс.

— Добре. Канил ли ви е някога в дома си?

Ренфро изглеждаше озадачена.

— Сега като го споменахте… не. Чакайте малко… Веднъж пийнахме по едно в задния му двор.

— Но не и в къщата?

— Не. Едва сега се замислям за това… Все пак Бен е мъж. А и аз винаги съм обичала да каня гости. Може пък домът му да е бил разхвърлян по ергенски. Бен е ерген, нали? Никога не съм виждала жени… Чакайте, да не би да е гей? Това би разочаровало поне четири от моите приятелки. Мен също, честно казано.

— Не разполагам с подобна информация. Да е казвал нещо странно, което да ви е направило впечатление?

Ренфро отпи от кафето си.

— В какъв смисъл странно?

— Нищо конкретно. Просто… впечатление.

— Имаше един случай… Организирах парти в градината. Не беше много отдавна.

— Какво се случи?

— Бен очароваше гостите с истории от пътуванията си.

— Разбрахте ли къде е бил?

— Не съвсем. Чакайте да помисля. Спомена, че случайно прекосил някаква граница и извадил късмет да се върне обратно невредим…

— Продължавайте.

— Но не помня къде. Някой си Стан. Не съм сигурна какво имаше предвид. Какво е това „Стан“?

— Някоя от онези държави, чието име завършва на „стан“. Като Узбекистан и Казахстан. Бивши съветски републики, разположени в Централна Азия.

— О, да, сега вече звучи логично. Не съм особено изненадана — все пак отидох в колеж, за да си намеря съпруг. Според Бен светът бил непредсказуем и човек никога не знаел какво ще се случи. Попитах го дали има предвид нещо конкретно.

— Какво ви отговори?

— Че трябва да почакаме малко и да видим какво ще стане.

— Как възприехте думите му?

— Ами после той се засмя, отпи от виното си, ощипа ме закачливо по ръката и ми каза да не му обръщам внимание. Просто се шегувал. Бил изпил прекалено много алкохол. Това обаче се случи в самото начало на партито. Бен пиеше едва втората си чаша вино.

— Правил ли го е преди?

— Не, не… не и по този начин. Стори ми се напрегнат. В един момент забелязах, че е зареял поглед ей така, в нищото. Никога не го бях виждала такъв. Обикновено е душата на купона. Беше странно.

Пайн извади телефона си и показа портрета, който Дженифър Язи беше направила.

— Виждали ли сте този човек? В компанията на Прийст например.

Ренфро огледа внимателно изображението.

— Знаете ли, изглежда ми познат.

— Откъде?

Ренфро се облегна на стола си и остави слънчевите лъчи да озарят лицето й.

— Спя много леко. Майка ми страдаше от безсъние, предполагам, че съм го наследила от нея и затова не спя добре нощем. — Тя се приведе напред и обви длани около чашата с кафе. — Беше към един през нощта. Бях на горния етаж. Тъкмо си бях направила чай в кухнята. Гледах през прозореца. Беше пълнолуние и навън се виждаше като по светло. По улицата се появи кола и спря пред дома на Бен.

— Каква кола? Такси?

— Не, най-обикновена. Но спокойно можеше да е „Юбер“ или нещо подобно. Както и да е, от нея слезе някакъв мъж и заобиколи отзад. Шофьорът отвори багажника. Онзи извади чанта. И тогава вдигна поглед и успях да го огледам. — Ренфро почука с пръст телефона на Пайн. — Много приличаше на него.

— Влезе ли в дома на Прийст?

— Вратата се отвори. Вътре имаше някой. Мъжът влезе и вратата се затвори.

— Смятате ли, че е бил Прийст?

— Не успях да го разгледам. Но кой друг би могъл да бъде?

— А видяхте ли отново този мъж?

— Не.

— Кога се случи това?

— Мога да ви кажа съвсем точно, защото тогава Джефри беше в командировка. Преди десет дни.

Жената вдигна глава и видя, че Пайн изглежда замислена.

— Това ще ви бъде ли от помощ? — попита Ренфро.

— Да, със сигурност.

— Ако Бен наистина е шпионин, може някой от враговете ни да го е похитил — заяви напрегнато тя.

А може и ние да сме го отвлекли, помисли си Пайн.