Дейвид Балдачи
Дългият път (26)

26

Апартаментът на „приятеля“ се намираше в Арлингтън, Вирджиния, в квартал, известен като „Болстън“. Кърт Ферис беше военен следовател, командирован за шест месеца в чужбина със задачата да разследва военни престъпления в други държави. С Пайн се бяха запознали по време на съвместна акция срещу контрабандисти, които действаха във Форт Белвар.

Разрешиха случая успешно и се разделиха като добри приятели, което й позволи да се свърже с него и да го помоли да потърси къде да отседнат във Вирджиния. Вместо това той й предложи да ползват неговия апартамент. А когато Пайн го уведоми, че работи под прикритие, Ферис се закле да не споменава уговорката им пред никого.

Апартаментът се намираше близо до търговски център „Болстън“. През последните години кварталът беше обновен и беше един от най-популярните сред по-образованите и заможни жители на града, дошли тук, за да работят и да се забавляват. Първоначално Пайн се изненада, че Ферис може да си позволи подобно жилище със заплатата си на военен, но после си спомни, че родителите му, загинали в автомобилна катастрофа, бяха оставили значително наследство на единственото си дете.

Жилищната сграда беше нова и всички врати се отваряха не с ключове, а с пароли. Ферис беше дал своята на Пайн. Това я устройваше чудесно, защото не искаше да съобщава името си или да показва документ за самоличност на охраната на сградата.

Блум отнесе чантата си в своята стая, без да вади почти нищо от нея, в случай че се наложеше да тръгнат на бърза ръка, както я беше предупредила Пайн. После обиколи тристайния апартамент. Имаше високи тавани и малък балкон, от който се откриваше гледка към близкия парк. Обзавеждането беше скъпо и елегантно, а кухнята беше оборудвана с уреди от най-реномирани марки.

Блум огледа дори килера, тенджерите и тиганите. Когато Пайн излезе от стаята си, тя я попита:

— Хубаво местенце. Приятелят ви ерген ли е?

— Да.

Блум взе една снимка от бюфета в хола. На нея се виждаха висок красив мъж в униформа и по-възрастни мъж и жена.

— Това той ли е?

— Да, Кърт с родителите си.

— Изглежда ми голям симпатяга и определено е добър приятел, след като ви позволява да използвате апартамента му. Двамата явно сте много близки — заяви Блум и погледна Пайн с очакване.

— Не съм в настроение за разговор, в който момичета обсъждат момчета.

— Аз също, особено след като и двете не сме момичета.

— Струва ми се, че Кърт иска да бъдем повече от приятели — въздъхна Пайн. — Не, той определено иска да бъдем нещо повече. Но не смятам, че идеята е добра.

— Кариерата пречи и на двама ви. Освен това той е на изток, а вие на запад.

— Да, това е част от проблема.

— А останалата част?

— Може би още не съм наясно с нея.

— Разбирам ви. Мъжете може и да са по-елементарният пол, но връзките определено не са лесна работа. Поне от гледна точка на жените.

— Запознах се с… искам да кажа… има един рейнджър в Гранд Каньон.

— Наистина ли? Как се казва?

— Защо? Да не би да познаваш много рейнджъри?

— В интерес на истината, да.

— Сам Кетлър.

— Не го познавам.

— В каньона е едва от две години. Бил е на смяна, когато онзи турист е изчезнал.

— Ето как сте се запознали! И веднага тръгнахте по срещи? Доста бързо!

— Не бих казала, че сме тръгнали по срещи. Отидохме на пицария веднъж, а после той донесе две бири вечерта, преди да заминем. Седнахме в джипа му и ги изпихме.

— Явно ви е заинтригувал.

— Защо мислиш така?

— Току-що заявихте, че сте се качили в джипа му и сте пили бира с него вечерта, преди да тръгнем на това пътуване. Имали сте достатъчно други грижи. Било е лесно да отклоните предложението. Но не сте го направили. Елементарна логика.

— Да, предполагам, че съм заинтригувана от него.

— Симпатяга ли е?

— Да.

— И докъде стигнахте?

— Доникъде. Но мисля, че той иска да се видим отново.

— А вие?

Пайн въздъхна.

— Сложно е.

— При вас е по-сложно, отколкото при другите.

— Какво имаш предвид? — попита рязко Пайн.

— Знам за миналото ви, агент Пайн. Знам какво се е случило, когато сте били малка.

— Това няма нищо общо.

— Сигурна ли сте? Всеки би се травмирал в подобна ситуация.

— Не съм травмирана. Нямаше да ме вземат във ФБР, ако бях. Щях да се проваля на психотеста.

— Добре, добре — кимна Блум. — Ако трябва да бъда напълно откровена, знам също, че сте ходили на свиждане във „Флорънс“.

Пайн я изгледа студено.

— Не съм казвала на никого.

— Да, но ви се е наложило да си извадите специално разрешително за посещение извън определените за свиждане часове. Подобно искане задължително минава по каналите на ФБР. Видях кореспонденцията. Открихте ли това, което търсехте?

— Не — отвърна Пайн с тон, който ясно показваше, че разговорът е приключил.

Блум остави снимката.

— А сега какво? — попита тя.

— Ще взема душ. Още съм опръскана с кръв и слюнка от онези отрепки в дамската тоалетна. Предлагам да направиш същото.

 

 

Пайн се съблече в банята и се огледа в голямото огледало на стената.

Погледът й се спря първо върху белезите от различните премеждия по време на службата й във ФБР. Раната от куршума, пронизал прасеца й, която Сам Кетлър също забеляза. При онзи арест, когато всичко се беше объркало. Тя извади късмет, че оцеля тогава. Раната беше малка и грозна. Както обясни и на Сам, куршумът не беше излязъл сам. Това се случи по-късно благодарение на скалпела на хирурга. Което беше добре, защото изходната рана можеше да разкъса някоя артерия. Сега белегът приличаше на малък меланом.

Раната от нож на левия й трицепс беше заради грешка на друг агент, с когото Пайн беше арестувала заподозрян. За щастие, се съвзе навреме и успя да неутрализира заподозрения, преди тя или партньорът й да пострадат по-сериозно. Белегът приличаше на стоножка.

Пайн се завъртя и огледа долната част на гърба си. Пораженията там не бяха от службата й в Бюрото. Дължеше ги на вдигането на тежести. Хирургическите интервенции в областта на кръста бяха нещо обичайно за щангистите, които се състезават на световно и олимпийско ниво.

Нямаше сили да погледне татуировките на раменете си: Близнаци и Меркурий.

Но повдигна ръце, за да види думите, изписани върху всяка от тях.

Не, не думите. Името. Мърси.

Пайн пусна душа и остави горещата вода и сапунът да отмият следите от сблъсъка в онази тоалетна. Избърса се, облече чисти дрехи и си изсуши косата.

Влезе в кухнята и завари Блум да сотира зеленчуци.

— Какво правиш?

— И двете се нуждаем от домашна храна. А приятелят ви е оставил добре зареден хладилник. Предполагам, че можем да се възползваме.

— Той сам каза да го направим. Ще му оставя пари. Значи готвиш?

— Трябваше да храня шест деца. Налагаше се. Макар че като пораснаха преминаха на бургери. С шест деца не ти остава много време за готвене. Освен това работех. Майка ви не готвеше ли?

Пайн не отговори. Седна на кухненската маса и отвори лаптопа си.

— Ще работите ли? — възкликна Блум, докато приготвяше зеленчуците. — Току-що прекосихме цялата страна. Починете си поне час.

Пайн написа нещо на компютъра си и изчака резултата от търсенето.

— Отдавна не бях спала толкова добре. Починах си, докато ти караше.

— Имате прекрасна кола. Бившият ми мъж имаше такава. Но не беше толкова хубава. Уви, нищо не разбираше от коли. Накрая я предаде за скрап.

— Собственикът на тази кола беше много специален човек. Помогна ми в първите ми дни в Бюрото. Едва ли щях да се справя без него.

Пайн се усмихна на тези свои думи, макар никой от онези, които я познаваха, да не би повярвал на подобно твърдение.

— Да живеят приятелите — каза Блум.

— Какво готвиш?

— Пиле по милански. Справям се доста добре, вярвайте ми. В хладилника има чабати — ще ги стопля във фурната. Искате ли да направите салата? Има достатъчно продукти. Само не пипайте руколата, ще ми трябва за пилето.

Пайн стана, изми ръцете си и ги избърса в кухненската кърпа. Взе голяма купа, отвори хладилника и извади всичко необходимо за салатата.

— Трябва да призная, че не съм си представяла да готвим заедно — нито на Източното крайбрежие, нито където и да било — обади се Блум.

— Животът е пълен с изненади — отвърна Пайн, докато режеше домати и краставици на дъската, която откри в един шкаф.

Блум приготвяше пилешките гърди, като ги потапяше в кисело мляко, след което ги поръсваше с галета, риган, босилек и мащерка. Накрая сипа малко зехтин в тигана и ги запържи за по три минути от всяка страна.

Когато приключи със салатата, Пайн подреди масата и остави купата в средата. Блум изстиска лимон върху месото и го сложи върху канапе от рукола. Извади чабатите от фурната и ги постави в панер с ленена салфетка на дъното.

— Виждам, че приятелят ви има охладител за вино — каза тя и посочи хладилния шкаф, вграден под кухненския плот. — Обикновено предпочитам червено, но на пилешкото ще му отива шардоне или още по-добре пино гри. Искате ли да погледнете какво има, докато донеса чиниите?

Минута по-късно Пайн се върна с отворена бутилка пино и чаша за вино в едната ръка и светла белгийска бира в другата.

— Това е идеалното бяло за мен — каза тя.

Наля виното в чашата и я постави пред Блум, преди да заеме мястото си. Двете се чукнаха и започнаха да се хранят мълчаливо.

— Много е вкусно — каза Пайн в един момент.

— Мога да ви науча как да го приготвяте.

Отначало Пайн не отговори. После каза:

— Знаеш ли, идеята не е никак лоша. И бездруго не ме бива в готвенето.

— Колкото по-просто, толкова по-вкусно. И винаги използвайте пресни продукти.

— Добре. Може би ще ме научиш да приготвям някои ястия — каза Пайн, извърна поглед и отпи глътка бира.

Блум я погледна изпитателно.

— За Сам Кетлър ли?

— Не разбирам за какво говориш.

— О, достатъчно, агент Пайн. Прекалено възрастна съм за подобни манипулации.

— Добре, наистина го харесвам — каза с усмивка Пайн. — Между нас като че ли има някаква химия.

— Слава богу, това е напълно законно. Казахте, че и той ви харесва, и ако съдя по това, което ми споделихте, смятам, че не грешите. Независимо дали ви се струва сложно, трябва да се видите с него, когато се върнем.

— Ако се върнем — каза Пайн със сериозен тон.

— Приемам поправката. Какъв ще бъде следващият ни ход?

Пайн остава ножа и вилицата и взе бирата си.

— Братът на Бен ми даде домашния му адрес. Намира се в Александрия. Предполагам, че го наблюдават, затова ние ще държим под око онези, които го следят, и едновременно с това ще проучим какво е положението.

— Добре.

— Да не забравяме и семейството на Ед Прийст. Трябва да се свържа с тях, без никой да разбере.

— Те не са ли под охрана?

— Не знам. Не успях да ги настаня в охранявано жилище, но все пак за тях се грижат униформени служители на ФБР. Макар че е възможно да са останали без охрана след разговора на Добс със заместник-директора.

— Да не забравяме и мъжете от хеликоптера, отвлекли братята Прийст. Имате ли представа кои може да са те?

— Имам някои предположения.

Блум отпи от виното си и се загледа замислено в Пайн.

— Какви по-точно? И най-важното, на какво се основават?

— Разпознах хеликоптера.

— Какъв модел беше?

— UH-72A „Лакота“. Летяла съм на такива.

— Кой ги използва?

— Най-вече американската армия.