Дейвид Балдачи
Дългият път (25)

25

— Сигурна ли сте, че няма как да проследят колата? — попита Блум, когато излязоха на междущатска магистрала 40 и поеха на изток.

— Докарах я посред нощ, когато пристигнах в Шетърд Рок. Прибрах я в служебния гараж и съм я изкарвала само нощем… И то едва няколко пъти. От време на време използвах зарядно, за да поддържам акумулатора.

— Но могат да проследят номерата.

— Дори да го направят, няма да попаднат на мен, защото още не съм я прехвърлила на мое име.

— Но защо?

— Защото щеше да е хубаво човекът, на когото беше колата, все още да й се радва… Той обаче почина. Но от гледна точка на закона продължава да се води неин собственик.

— Колко време ще пътуваме?

— Разстоянието е към три хиляди и петстотин километра, или трийсет и три часа, ако не спираме.

— Не съм на двайсет. Ще се наложи да спираме, ако не искате да претапицирате салона.

— И моят мехур не е толкова голям. Но почти целият път минава по магистрала четиридесет, а и можем да караме с по-висока скорост чак до Мисисипи. Предполагам, че ще се справим за два дни. Ако и ти караш…

— Твърде амбициозен план. Но съм съгласна. Предполагам, че нямаше как да вземем самолет.

— Кредитни карти, документи за самоличност… Имената ни веднага щяха да се появят в системата. Така че самолетът не беше вариант. Ще плащаме само в брой. Имам дебитна карта за спешни случаи, но тя е свързана със сметката на моя приятелка. Просто трябва да й върна парите, ако се наложи да теглим. Не бива да използваме и истинските си имена… когато е възможно, разбира се. И в никакъв случай няма да разопаковаме багажа си, защото може да ни се наложи да потеглим спешно.

— Ясно. Къде откара тойотата ми вашият приятел?

— Достатъчно далече, та ако някой реши да те следи, да реши, че отиваш в Ел Ей. Не се притеснявай. Ще се погрижи добре за нея.

— А вашата кола?

— Неслучайно избрах Небо. Приятелката ми, която взе пикапа, наистина ще бъде на къмпинг там следващите две седмици и ще кръстосва планината. Предполагам, че който и да я следи, бързо ще се откаже, след като се убеди, че отива именно там.

— А телефонът ви?

— Остана в пикапа. Ако някой го проследи, ще види, че съм в Юта. А твоя сложих в тойотата. Имам достатъчно телефони за еднократна употреба. В чантата зад твоята седалка са. На всеки от тях прехвърлих всичките си контакти плюс изображението на фалшивия Бен Прийст.

— Няма ли начин да проследят сим картите, купени с телефоните?

— Да, но само ако ги бях купила аз. Друг човек го направи. Един вид услуга… И то преди шест месеца.

— Когато още не сте знаели какво ще се случи?

— Обичам да съм подготвена за всичко, да мога да мина в нелегалност по всяко време и пак да разполагам с надеждни средства за комуникация. — Пайн погледна спътницата си и добави: — Трябва да дадем най-доброто от себе си, защото сме изправени срещу сериозен противник.

— Бях наясно с това още когато постъпих във ФБР — отвърна Блум и погледна часовника си. — Наближава един сутринта. Не сте ли уморена?

— Спах на пода в офиса цели осем часа. Ще карам поне до Оклахома Сити.

— Това не е ли прекалено далече?

— На тринайсет часа от тук, ако се движим с максимална скорост. Ще спрем чак за късен обяд.

— Впечатлена съм от издръжливостта ви.

— Веднъж взех разстоянието от Източното крайбрежие до Юта за два дни и половина. Спирах само за да ползвам тоалетна и да подремна на някой паркинг. Хранех се в колата. — Пайн потупа арматурното табло на мустанга. — В тази кола има нещо, което те кара да не спираш.

Не след дълго Пайн попита:

— Нали не вярваш, че Джордан и Кинкейд са открили в каньона тайна пещера, пълна с египетски артефакти?

— Не.

— А баща ти?

Блум се замисли.

— Баща ми искаше да повярва. Толкова пъти излизаше да я търси… но така и не я намери, разбира се.

— Въпреки че над входа й услужливо са издълбани инициалите „Дж“ и „К“?

Блум се усмихна.

— Баща ми мразеше работата си. Искаше да бъде авантюрист като Индиана Джоунс например.

— Жив ли е?

— Не. И двамата ми родители починаха. А вашите?

— Майка ми е още жива.

— Къде живее?

— По-добре поспи, за да имаш сили да ме смениш, когато се изморя — отвърна Пайн.

 

 

Обядваха в крайпътен грил-ресторант в Оклахома Сити. После Блум, която спа през по-голямата част от пътя и изглеждаше свежа, пое волана, а Пайн се настани до нея, дръпна седалката назад, за да изпъне дългите си крака, и заспа почти веднага.

Блум спираше от време на време, за да ползва тоалетна или да се раздвижи малко, а веднъж и за да подремне за около час на един паркинг. Наближаваха Нашвил, когато тя спря на друг паркинг и събуди Пайн.

— Време е за тоалетна — каза Блум. — Ще шофирате ли? Скапана съм.

Пайн кимна. Цареше непрогледен мрак, макар че слънцето трябваше да изгрее само след няколко часа. От всички лампи на паркинга работеше само една и хвърляше доста оскъдна светлина. Не се виждаха други автомобили.

Пайн се прозина, протегна се и раздвижи врата си, след което последва Блум в дамската тоалетна.

Веднага щом вратата се затвори, някой отново я отвори. Влязоха трима младежи. Всичките бяха високи, слаби, симпатични, на около двайсет — двайсет и пет. Бяха с модерни скъпи дрехи, но нарочно ги носеха небрежно, за да не се набиват на очи. Двама бяха облечени с къси панталони в цвят каки, които разкриваха загорели мускулести крака. Носеха пъстри ризи и мокасини. Третият беше с широки избелели джинси, риза с дълги ръкави и обувки „Гучи“.

Единият смачка кутийката бира, която държеше в ръка, и я запрати към празната мивка. Младежите впериха погледи в двете жени.

Блум се обърна и ги изгледа.

— Сбъркали сте вратата. Мъжката тоалетна е по-надолу по коридора.

Младежът с джинсите пристъпи напред. Погледна приятелите си и се ухили, разкривайки идеални бели зъби.

— Не, не сме сбъркали. Определено искаме да сме тук, защото и вие сте тук.

— Сигурно се шегувате — възкликна Пайн, която не можеше да повярва какво се случва. — Да не би да идвате от някой студентски купон или нещо подобно?

Младежът се усмихна и извади бутилка уиски от задния си джоб.

— Ключовата дума е купон, дами.

Блум погледна Пайн, която се беше вторачила в полупразната бутилка.

— Изключено — каза Блум на младежа.

— Хайде де, откога търсим жени като вас! — отвърна той. — Няма нищо по-хубаво от зрелите жени. Повярвайте ми, ще ви хареса!

Младежът разви капачката и отпи глътка уиски, преди да предаде бутилката на приятелите си, които също отпиха.

Пайн ги изгледа и попита:

— Това ли е единственият начин да се уредите?

— Можем да имаме всяка, която пожелаем. Умея да омайвам както никой друг. Освен това семейството ми е богато. — Той посочи приятелите си и добави: — Техните също.

— Защо тогава дебнете жертвите си пред дамската тоалетна?

— Защото можем — ухили се младежът. — И защото искаме.

— С нас няма да се получи — отвърна Блум.

Усмивката му бавно се стопи.

— Струва ми се, че нямате избор.

— А на мен ми се струва, че не знаете какво правите — отвърна Пайн.

Младежът извади малък сгъваем нож от джоба си и го отвори.

— Не обичам да действам по този начин, но понякога се налага. А сега правете каквото ви кажем и няма да пострадате.

— О, някой определено ще пострада — възрази Пайн.

Тя светкавично пристъпи напред и обезоръжи младежа, като счупи китката му. Когато той извика от болка и се присви надве, Пайн сложи длан върху врата му, притисна го надолу, вдигна рязко коляно и изби два от съвършените му предни зъби. После използва инерцията на тялото му и го блъсна към стената с монтирани над мивките огледала. Това, в което се стовари, се пръсна на парчета. Младежът се свлече, при което удари лицето си в порцелановата мивка, после се претърколи настрани и падна на пода. Остана да лежи замаян и окървавен и да стене от болка.

— Ей! Ей! — извика единият от другите двама и се хвърли към Пайн, но миг по-късно отхвръкна назад, тъй като тя заби подметката си в гърлото му.

Младежът се удари в стената и се свлече по нея, като едва успяваше да си поеме дъх. Пайн го довърши с юмрук. Главата му изкънтя в плочките на пода и той изпадна в безсъзнание.

Последният младеж извика:

— Мъртва си, кучко! Имам черен колан!

Но мигом отскочи назад и спря да се зъби, когато Пайн извади пистолета си и го насочи към него. С другата си ръка тя вдигна служебната си значка.

— Аз пък имам това, глупако!

— По дяволите! — възкликна той. — Мамка му!

— Лягай по очи! — нареди му Пайн. — Веднага!

Младежът се подчини, а после попита:

— След като имаш пистолет, защото не го извади от самото начало? Защо трябваше да ги пребиваш?

— Защото може и иска — отвърна Блум.

Пайн извади свински опашки от джоба на якето си и стегна ръцете и краката на тримата, а после ги завърза един за друг, опрени гръб в гръб. Бяха напълно обездвижени. След като двете жени използваха тоалетната и се измиха на мивката, Пайн набра 911, съобщи на диспечерката какво се е случило и добави:

— Няма да остана, за да повдигна обвинения, но ги пратете зад решетките за няколко години, ако не за друго, заради глупостта им.

Когато Пайн седна зад волана на мустанга, Блум каза:

— Представихте се доста впечатляващо.

— Имах повод.

— И още как! Те ни заплашиха.

— Не, имам предвид, че бързах за тоалетната.

Малко след това Пайн излезе на магистрала 81 и натисна педала на газта до край.

Този участък беше известен като Магистралата на тираджиите. Названието не беше случайно. Докато асфалтовата ивица се виеше през планините, Пайн и Блум се разминаха с безброй камиони и тирове. Спряха пред денонощно заведение край Роаноук, Вирджиния, за да си вземат нещо за ядене. Когато потеглиха отново, Пайн сложи в скута си картонената кутийка с мазни пържени картофи и отхапа от двойния си чийзбургер, докато Блум се зае без особен ентусиазъм със своя и само от време на време посягаше към картофите.

— Не обичаш ли бургери и пържени картофи? — попита Пайн.

— А, обичам. Но на моята възраст вече не ми изглеждат толкова вкусни, както някога. В това отношение ми приличат на мъжете.

След броени минути Блум се излегна на седалката и заспа.

Няколко часа по-късно Пайн излезе на магистрала 66 и пое на изток към Вашингтон. В този момент Блум се събуди, протегна се и попита:

— Къде сме?

— На два часа от Вашингтон.

— Никога не съм била там.

— Това ме изненадва след всичките ти приказки за господин Хувър.

— Когато постъпих в Бюрото, той вече беше покойник, така че…

— Но централата на ФБР носи неговото име — Хувър Билдинг. Между другото, сградата е в окаяно състояние, буквално се разпада.

— Вие не сте работили там, а във вашингтонския офис — отбеляза Блум.

Пайн я погледна.

— Да не би да си ме проверявала?

— Разбира се. Да не искате някоя глупачка за секретарка?

— Често ходех в Хувър Билдинг. Шефовете търсеха друга сграда, но Конгресът така и не отпусна нужните средства.

— Да, време е някой да спре да пилее парите на данъкоплатците.

— За да може онези от Пентагона да си купуват тоалетни за по десет хиляди долара.

— Къде ще отседнем?

— При един приятел. В момента е в чужбина, затова ще използваме дома му в Северна Вирджиния.

— Имате твърде много приятели за жена, която живее сама.

— Нямам нищо против, стига да спазват необходимата дистанция.

Пайн и Блум продължиха към Вашингтон. Пътуването им скоро щеше да завърши.