Дейвид Балдачи
Дългият път (24)

24

Пайн решеше косата си и се взираше в огледалото в банята.

Тъкмо беше взела душ и беше отмила кръвта от слепоочието си. Главата й още пулсираше от болката, причинена от удара в страничното стъкло на джипа и взрива на шоковата граната.

Покри раната с лейкопласт, а после пусна косата си така, че да я скрие. Повдигна няколко кичура от другата страна и там се показа белег от стара рана. Получен много, много отдавна.

Неизлечима рана. Нанесена от онзи, който беше отвлякъл сестра й.

Навън вече беше тъмно. Блум я беше закарала до Гранд Каньон, за да си вземе пикапа, после двете се върнаха в офиса и работиха до края на деня.

Пайн откъсна поглед от отражението на белега в огледалото, включи телефона си и се загледа в портрета на дисплея, нарисуван от Дженифър Язи. Лицето на изчезналия мъж, представил се за Бен Прийст, поне според спомените на Марк Бренан.

Пайн можеше да го провери в различни бази данни за лицево разпознаване, но за да влезе в тях, трябваше да използва паролата си от ФБР и така шефовете й щяха да разберат какво прави.

Тогава — ако Клинт Добс удържеше на думата си — тя щеше да се прости със значката си на федерален агент. Затова в момента това изображение, тази следа беше напълно безполезна. Освен ако Пайн не откриеше заобиколен начин да открие какво става. А тя възнамеряваше да направи точно това, и то колкото се може по-скоро.

Пайн остави телефона и прокара пръст по белега си. Спомен за счупения й череп.

Шестгодишно дете с фрактура на черепа. Положението беше наистина сериозно и се усложняваше допълнително, тъй като беше прекарала нощта в безсъзнание в леглото си, цялата в кръв, със счупена кост и мозъчно сътресение.

Въпреки това Атли не се оплака нито веднъж. Защото беше извадила късмет.

За разлика от Мърси.

Отчаяно искаше да разбере, при това с абсолютна сигурност, дали Даниъл Джеймс Тор е отвлякъл сестра й. Трябваше да открие истината, защото това беше единственият начин да сложи точка на случая. Едва ли някога щеше да научи нещо повече.

Тъкмо се беше съблякла и легнала, когато телефонът й иззвъня. Беше Сам Кетлър.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно — каза той.

— Всичко е наред. Какво има?

— Чудех се дали ще намериш време за една бира?

— Пицарията май вече е затворена.

— Знам. Но съм на двайсет минути от теб и реших да те попитам дали не ти се излиза. Чудесна вечер е…

Пайн не отговори. Тя се канеше да тръгне по път, който можеше да се окаже началото на края на кариерата й във ФБР.

Моментът е толкова неподходящ…

— Всичко е наред, Атли — каза Сам. — Ясно ми е, че се обаждам късно и без предупреждение. Не знам защо го направих. Просто…

— Няма нищо. Ела да ме вземеш. Една бира ще ми се отрази добре.

Наистина. А и кой знае кога ще имам друга възможност…

— Сигурна ли си? Не искам да те притеснявам, а имам чувството, че правя точно това.

— Рано или късно ще откриеш, че съм имунизирана срещу подобни притеснения. Предлагам да изпием по една бира в джипа ти. У дома е доста разхвърляно.

— О, разбира се. Нямам намерение да се самопоканвам. Щях да ти предложа да седнем на стълбите отвън или нещо подобно.

— Знам, знам, нали си от старомодните! — отвърна с усмивка Пайн.

Тя му продиктува адреса си, след което облече шорти и тениска. От време на време поглеждаше през прозореца и когато видя колата му, слезе долу, без да си прави труда да обува обувки. Оказа се, че е сбъркала, тъй като се наложи да подскача по все още нагорещения асфалт.

Седнаха в открития джип на Сам Кетлър и отвориха две студени бири. Навън беше поне двайсет и седем градуса, и то в единайсет вечерта.

— Страхотна е — заяви Пайн, след като пресуши на една глътка половината бутилка.

Кетлър се усмихна и зарея поглед през предното стъкло.

— Понякога най-простите неща ни доставят най-голямо удоволствие. — Обърна се към Пайн и се намръщи. — Какво се е случило?

Сочеше лицето й, близо до слепоочието, където косата й трябваше да прикрива раната, но един кичур се беше отместил.

Пайн докосна лейкопласта.

— Бях малко непохватна.

— Не приличаш на непохватно момиче.

— Е, явно съм успяла да те изненадам. Не е нищо сериозно, Сам.

Той кимна и се размърда неловко на седалката. Пайн забеляза това и попита:

— Какво има?

Сам отговори, вперил поглед във волана:

— Ами… утре има концерт във Финикс. Заради него се прехвърлих дневна смяна. На Сантана е. Ходи ли ти се? — попита той и я погледна.

Пайн се почувства неловко.

— Благодаря за поканата, но няма да мога. Съжалявам.

Сам бързо извърна поглед.

— Няма нищо. Поканих те в последния момент. Не знам къде ми беше умът. — Засмя се и продължи: — Винаги съм искал да свиря на китара като Карлос. Но това се отнася за още милион хлапета по света. Проблемът е, че аз дори тананикам фалшиво.

— Може би някой друг път.

— Разбира се.

И двамата помълчаха няколко секунди, зареяли погледи през предното стъкло.

Пайн се чувстваше все по-неловко. Част от нея си мислеше за мъжа на съседната седалка. Но друга част обмисляше подробностите около предстоящото пътуване.

Сам Кетлър пък сякаш се беше затворил в черупката си след отказа й да го придружи на концерта. Тя се покашля и попита:

— Какво те накара да дойдеш в Гранд Каньон?

Въпросът й го оживи.

— Мястото е невероятно. Нямам предвид само геоложките образувания, пейзажа или възможностите за преходи. Тук има невероятна история. Случили са се толкова много неща…

— Например?

— Чувала ли си за Масо?

— Не.

— Това е богът на смъртта за индианците от племето хопи. Според митовете им той живеел в каньона. Близо до Нанкоуип са хамбарите за зърно на племената пуебло. В каньона е и прочутата скала Игъл Рок при Игъл Пойнт на Западния склон. Индианците хуалапаи я смятали за свещена. Според някои хопи племена каньонът е мястото, където се намира „сипапу“. Портал, през който в далечното минало предците им са пристигнали на тази земя, която те наричат Четвъртия свят.

— Вярваш ли в тези неща? — повдигна вежди Пайн.

Кетлър се смути.

— Ами бих искал да вярвам в някои от тях. За мен каньонът не е само туристическа атракция. Той е като живо същество. Тук има десетки растения, които не виреят никъде другаде по света. Да не говорим, че еволюира непрекъснато. Водораслите в реката са довели ракообразни. Те са докарали пъстървите, а пък те на свой ред са привлекли белоглавите орли. Това е единствената птица, която използва речния коридор като зимен хабитат. — Кетлър почука слепоочието си и се усмихна. — Виждаш ли, каньонът е живо същество. При това със свой собствен разум. Не е ли страхотно?

— Така както го обясняваш, наистина звучи готино — засмя се Пайн. — Изненадвате ме, господин Кетлър.

— В офиса си винаги държа раница. Понякога, ако не съм дежурен, правя преход или излизам да потичам. Дори се катеря.

— Да не си алпинист?

— Да, в армията бях рейнджър. А за целта се изисква доста катерене по планините. В Джорджия често го правех, а сега ми е нещо като хоби. В раницата си имам въжета, карабинери и всичко останало. Катерил съм планини къде ли не. — Сам Кетлър погледна Пайн и добави: — Може да ти хареса.

— Възможно е. В подходящата компания.

Тя се усмихна и го смушка леко. Кетлър се намръщи.

— Какво има?

— Виж… искам да бъда напълно откровен с теб. Има още една причина да дойда тази вечер.

— Каква? — застана нащрек Пайн.

— Става въпрос за Колсън Ламбърт и Хари Райс…

— Какво се е случило с тях?

— Получиха ново назначение.

— Какво? Къде?

— Пращат ги в националния парк „Зайон“ в Юта. Заминават незабавно. А това им създава големи неудобства, защото и двамата са женени, децата им учат в местните училища. Ще им се наложи да зарежат семействата си, докато се устроят на новото място. — Той погледна Пайн и добави: — По реакцията ти съдя, че не си знаела.

— Нямах представа.

— Свързано ли е с онова муле? Макар че как е възможно? Но пък това е единственото необичайно събитие напоследък. Имам предвид, че… — Гласът му заглъхна.

— Възможно е, Сам. Дори е много вероятно.

— Добре. Предполагам, че не можеш да ми кажеш нищо повече?

— Наистина не мога.

— Няма проблем. Реших обаче, че трябва да знаеш за Ламбърт и Райс.

— Оценявам го.

Двамата замълчаха, после Пайн наруши тишината:

— Ако ти се прииска някой път да поговориш за нещо…

— Например?

— За армията.

— Отдавна не съм в армията. Тя е в миналото, а аз обичам да гледам в бъдещето.

Пайн се замисли — и тя беше в подобно положение.

— Понякога няма как да продължиш напред, ако не решиш проблемите, наследени от миналото.

— Така е, предполагам. Аз бях просто един от многото войници в армията. Окей съм. Наистина. Нямам проблеми.

— Добре.

Сбогуваха се, включително с прегръдка, която продължи доста по-дълго, отколкото в пицарията. Пайн почувства силата на пръстите му, които потънаха леко в кожата й през тънкия плат на тениската. Вдъхна аромата му, смесица от пот, сапун и шампоан. Главата й леко се замая. Но реалността, най-вече онова, с което щеше да се захване на следващия ден, се стовари отгоре й като огромно парче бетон.

Тя се отдръпна назад и целуна Сам по бузата.

— Благодаря за бирата. И за поканата за концерта. Това означава много за мен.

— За нищо — отвърна той и я погали по ръката. — Нямам търпение да се видим отново.

Пайн тръгна да се прибира и отново заподскача по горещия асфалт, преди да се добере до по-хладните плочки пред входа. Обърна се и видя, че Кетлър се смее. Тя сведе поглед към босите си крака.

— Да, знам. Изглежда абсурдно.

— Нямам нищо против, поне от мястото, на което стоя. От тук не ми се струва абсурдно, а красиво.

Две минути по-късно, след като проследи как джипът на Сам Кетлър излиза от паркинга, Пайн се отпусна на леглото си.

Красиво, а?

Усети, че се усмихва, докато си припомня срещата. Но после отново се сети за онова, което я очакваше на следващия ден, и усмивката й помръкна.

Как беше възможно най-сетне да открие някого, чиято компания да й доставя удоволствие, само за да се окаже, че работата й ги разделя като пропаст, като… Гранд Каньон?

Сама си избра този живот, Атли, още когато ти връчиха значката.

* * *

Атли Пайн стана в седем на следващата сутрин, взе телефона и набра Каръл Блум.

— Да се видим в офиса след един час.

— Ще бъда там. Права сте… преди да излезете в отпуска, е най-добре да обсъдим по-старите случаи и да подредим документацията.

— Ясно.

— Имате ли вече планове за почивката си?

— Заминавам, ще изкачвам връх Небо в Юта. Трябва да си прочистя главата. Приготвила съм си багажа. Ще тръгна направо от офиса. Ще отсъствам две седмици. Във Флагстаф знаят. Уредила съм всички формалности. Докато ме няма, офисът ще бъде затворен. Това означава, че и ти излизаш в отпуска.

— В такъв случай ще отида при дъщеря ми в Лос Анджелис. Роди ми се внуче, което още не съм разглезила.

Пайн си сложи слънчевите очила, отиде до офиса, паркира в подземния гараж и изкачи стълбите, водещи до асансьора. Блум обаче я беше изпреварила. И беше направила кафе.

В осем вечерта вратата на паркинга се отвори. От там излезе черният пикап на Пайн, зави надясно и пое на север, към магистралата.

След нея се появи тойотата на Блум, която пое в обратната посока.

На улицата ги очакваха два джипа. Единият тръгна след Пайн, другият след Блум.

В полунощ вратите на гаража се отвориха отново. От там излезе мустанг, модел 1967, с вдигнати прозорци и гюрук. Зад волана седеше Пайн, а до нея — Блум. Пайн беше облечена с джинси, памучна риза с дълги ръкави и тънко яке. Блум беше заменила полата, сакото и токчетата със спортен панталон, светлосин пуловер и ниски обувки.

И двете си бяха изтеглили пари, тъй като не биваше да използват кредитни или дебитни карти. На мястото на мустанга бяха оставили друга кола, която бяха покрили с неговия брезент.

Пайн зави наляво и пое към щатска магистрала 89, която водеше на юг. Двете с Блум се канеха да изчезнат от радара.