Дейвид Балдачи
Дългият път (22)

22

— Специален агент Пайн?

Пайн вдиша дълбоко и ноздрите й се изпълниха с остра антисептична миризма.

Тя се зачуди дали пък раят не е някакво изключително чисто място. Кой ли в ада би държал на чистотата?

— Специален агент Пайн?

Клепачите й затрепкаха като крила на пеперуда и се отвориха, но след миг отново се затвориха. После се отвориха отново и останаха така.

Каръл Блум се взираше напрегнато в нея. По-възрастната жена въздъхна с облекчение, когато видя, че погледът на шефката й се избистря и се задържа върху лицето й.

Пайн извърна глава първо на едната, после на другата страна и видя, че лежи на болнично легло.

— Къде съм?

— В спешното отделение.

Пайн докосна челото си. Главата й беше бинтована.

— Как се озовах тук?

— С линейка.

— А останалите?

— Останалите ли?

Пайн понечи да се изправи, но Блум постави ръка на рамото й и я побутна леко назад.

— С мен имаше двама мъже — каза Пайн.

— Не знам нищо. Обадиха ми се, че сте катастрофирали и са ви докарали тук.

— Кой ти се обади?

— От болницата.

— И защо се обадиха на теб?

— Всъщност са звъннали в офиса. Явно са видели значката ви. Прослушах телефонния секретар, чух съобщението, обадих се в болницата и веднага тръгнах насам.

— А аз се обадих на деветстотин и единайсет. Някой ни удари отзад. Опита се да ни убие.

Блум поклати глава.

— Никой не е споменавал за това.

В този момент в стаята влезе лекар с бяла престилка и светлосин панталон. В ръката си държеше таблет. Наближаваше петдесетте, имаше оредяла коса и спокойно, почти отегчено изражение.

— Как сте, госпожо? — попита бодро той.

— Добре съм — отвърна Пайн. — А двамата мъже с мен? Те също бяха ранени. Единият доста тежко.

Спокойното изражение на лекаря се изпари.

— Двама мъже? С вас нямаше други хора. Получили сте сътресение на мозъка. Като че ли мисълта ви не е съвсем ясна.

— Напротив. Мисълта ми е съвсем ясна — отвърна Пайн. — В колата имаше още двама души.

Той поклати глава.

— Аз съм единственият дежурен лекар в спешното. Тази нощ дойде само една линейка. Докара вас. Автомобилна злополука. Изгубили сте контрол, излезли сте от пътя и сте пострадали.

— Кой ви каза това?

— Екипът на линейката.

— А полицаите?

— Не съм виждал никакви полицаи.

— По дяволите! — възкликна Пайн и се изправи въпреки усилията на лекаря да я спре. — Къде са ми дрехите? И оръжията.

— Заключени в специално шкафче — отвърна докторът.

— Донесете ми ги. Трябва да тръгвам.

— Ще ви оставим за наблюдение.

— В никакъв случай!

— Аз съм лекарят и ви казвам…

Пайн се завъртя, босите й крака опряха пода и тя отскубна накрайниците на всички медицински устройства, закачени по тялото й.

— Аз съм агент на ФБР. И ви нареждам да ми донесете нещата, в противен случай ще ви арестувам за възпрепятстване на федерален служител.

Лекарят погледна Блум. Пайн стоеше права в болничната си нощница. Дори боса тя беше много по-висока от него. А изражението на лицето й и окървавената превръзка на главата й ясно показваха, че няма да приеме отказ.

— Сериозно ли говори? — обърна се лекарят към Блум.

— Не си спомням да не е говорила сериозно някога. Затова, ако не искате да попаднете в ареста, направете каквото ви казва. Искрено ви го препоръчвам.

 

 

Пайн напусна болницата след двайсет минути, облечена и въоръжена. До нея крачеше Блум. Слънцето тъкмо изгряваше.

— Как получи съобщението от офиса? — попита Пайн.

— Проверих телефонния секретар рано сутринта.

— Колко рано?

— В четири. За всеки случай. Съжалявам, че не го направих по-рано.

— С мен имаше двама мъже — каза Пайн, докато сваляше окървавения бинт от главата си, след което го изхвърли в най-близкото кошче. — Някой ни избута от пътя, после кацна хеликоптер, а от него слязоха двама тежковъоръжени. Единият хвърли шокова граната и изпаднах в безсъзнание. И бездруго бях пострадала в катастрофата… Това е всичко, което си спомням. — Пайн вдигна поглед към небето, за да провери докъде е стигнало изгряващото слънце. — Сигурно съм била в безсъзнание около осем часа. — Тя се обърна към Блум и попита: — Вярваш ли ми?

— Щеше ми се да не ми задавате подобен въпрос, агент Пайн. Разбира се, че ви вярвам. Това означава, че онези от хеликоптера са отвели двамата мъже.

— Или техните съучастници в колата, която ни блъсна. Но да, те са ги отвлекли.

— Това свързано ли е с мъртвото муле и изчезналия Бен Прийст?

Пайн кимна, докато крачеха към светлозелената тойота на Блум.

— С тази разлика, че изчезналият Бен Прийст не е истинският Бен Прийст.

Качиха се в колата и Блум запали двигателя.

— А къде е истинският Бен Прийст? — попита секретарката.

— Той беше един от мъжете с мен снощи. Той и брат му Ед. Ед долетя от Източното крайбрежие и ми се обади. Срещнахме се в „Айхоп“ във Флагстаф и после го отведох у дома. Опита се да ме убие, докато смяташе, че спя.

Блум сякаш не бе озадачена от това, което й разказваше Пайн, дори напротив.

— Наистина ли? Претрепахте ли го от бой?

— Не се наложи. Не посмя да стреля. Всъщност той изглежда свестен. Заплашили са семейството му. Трябвало е да избира между тях и мен. Затова дошъл тук да ме очисти, но се уплаши. С негова помощ обаче успях да открия истинския Бен Прийст. Срещнахме се снощи в „Ел Товар“. После се качихме в джипа на Бен и тръгнахме на юг. Тогава ни нападнаха.

— Била е натоварена нощ.

— Трябва да отидем на мястото на катастрофата и да проверим някои неща.

Пайн упъти Блум и след около час стигнаха.

Не видяха нищо. Изгорелият джип беше изчезнал. Следите от гуми по канавката бяха заличени, парчетата от броните, лайстните и другите части — събрани до едно.

Блум спря край пътя, двете с Пайн излязоха и тръгнаха заедно да огледат мястото.

— Някой е разчистил — каза Пайн. — Но не достатъчно добре.

Посочи едно паднало дърво и продължи:

— Някой го е отрязал с моторен трион. Виждаш ли следите от зъбите на веригата? Отрязали са го точно там, където джипът се заби в дънера. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш зелена боя и други следи от колата. — Тя погледна към прясно разкопаната пръст покрай банкета. — Махнали са тревата, защото е изгоряла при експлозията. Обзалагам се, че ако донесем металдетектор, ще открием безброй парченца от колата. И тъй като тя се взриви, някои от тях са паднали сред дърветата.

— И все пак някой си е направил доста труд, за да почисти — отбеляза Блум.

— Измъкнах и двамата Прийст от колата. При експлозията едно парче метал се заби в ръката на Ед. Така останах без яке. Използвах го, за да го превържа. — Пайн посочи изцапания с кръв ръкав на ризата си. — Пропуснали са и това. Неговата кръв. Попадна върху мен, докато се опитвах да му помогна.

— Споменахте, че сте повикали полиция?

— Да, и предполагам, че все по някое време са пристигнали тук — кимна Пайн. — Който и да стои зад всичко това, няма как да се е отървал от уликите, преди да дойдат ченгетата.

— Ще проверя какво се е случило — каза Блум и огледа мястото, на което бяха нападнати Пайн и спътниците й. — Не сте казвали на никого за фалшивия Бен Прийст, нали?

— Не съм — погледна я Пайн.

— Защото сте усетили, че нещо не е наред?

— Да.

— Като вземем предвид хеликоптерите, бронежилетките, автоматите и шоковите гранати, разбирам защо сте постъпили така.

— С всяка изминала минута този случай става все по-странен.

— От самото начало подозирах, че в него има нещо необичайно. Не всеки ден попадаш на убити мулета с издълбани върху кожата им инициали.

Тъкмо влизаха в офиса, когато телефонът на Пайн иззвъня. Беше го заредила в колата на Блум. Видя изписания на дисплея номер и не скри неудоволствието си.

— Нека позная — обади се Блум. — Търси ви някой от шефовете?

— Да — отвърна намръщено Пайн.

— Въпросът е само колко висок пост заема.

— Сега ще разберем — каза мрачно Пайн.