Дейвид Балдачи
Дългият път (21)

21

Малко момиченце. Маха й енергично.

Ръчичка, протегната за помощ. Настойчив шепот.

Побързай, Ли! Хайде! Загазила си! Хайде! Побързай, Ли!

Пайн дойде на себе си също толкова бързо, колкото беше загубила съзнание. Избута въздушната възглавница настрани и видя в огледалото пламъците, които пълзяха към нея.

От миризмата на горяща пластмаса и тапицерия започваше да й се повдига. Долови и мирис на бензин. Разбра, че ударът е пробил резервоара.

Образът на сестра й, която я викаше, постепенно изчезна.

Ли вместо Атли. Мърси винаги я беше наричала така. Този детски вариант на името й се задържа много дълго. Беше Ли Пайн чак до постъпването си в колежа.

Поради някаква причина не бе имала нищо против да го промени отново на Атли. Може би защото Ли символизираше миналото. А в този момент Пайн не знаеше дали изобщо има някакво бъдеще.

Откопча предпазния колан и погледна съседната седалка. Бен Прийст се беше свлякъл до вратата и по челото му се стичаше струйка кръв.

На задната седалка брат му стенеше и се държеше за рамото.

Пайн се опита да отвори вратата, но тя не помръдна. Беше изкривена от удара. Пайн се плъзна на задната седалка, пресегна се покрай Ед и отвори вратата. После откопча по-големия брат и го избута навън, докато пламъците приближаваха.

Усещаше топлината с всеки сантиметър от тялото си. Беше толкова силна, че кожата й настръхна. Пламъците щяха да достигнат разбития резервоар всеки момент и да го възпламенят. Тогава всичко приключваше. Щяха да съберат останките й в найлонов чувал.

Пайн стъпи на земята, измъкна Ед навън и го издърпа по-далече от джипа. Втурна се обратно към колата, без да обръща внимание на опасността, отвори дясната предна врата и откопча колана на Бен. Преметна високия мъж през рамо и се отдалечи с бърза крачка, след което го остави до брат му.

После Пайн приклекна, извади пистолета си и се огледа. Който и да ги беше ударил, вероятно още беше наблизо. Тя изтри кръвта от лицето си и със свободната си ръка набра 911. Поиска помощ, като описа местоположението им възможно най-точно.

Погледна часовника си. Наближаваше десет. Нямаше представа след колко време ще пристигнат местните ченгета.

Мощна експлозия озари нощта и Пайн приклекна, тъй като във въздуха полетяха парчета от форда. Една част нападаха около тях тримата.

Изведнъж Ед Прийст изкрещя от болка. Пайн се втурна към него и видя от мишницата му да стърчи парче желязо. Беше част от лайстна, пронизала ръката му като стрела. Раната кървеше обилно.

Пайн свали якето си и го пристегна около рамото му. Не се опита да извади парчето метал. Ако беше засегнало артерия, това щеше да предизвика фонтан от кръв.

— Идва помощ — каза му тя.

Той кимна и легна на земята, като продължи да стене тихо.

Тогава Пайн видя светлини. Но не на земята, а във въздуха.

Хеликоптерът се снижи плавно и прожекторът му опипа терена като змийски език, преди да спре върху Пайн и Ед. После откри и изпадналия в безсъзнание Бен Прийст и се задържа върху него.

Машината кацна на петнайсетина метра от Пайн и братята Прийст, а вихърът от перките му захрани огъня с още кислород и пламъците се понесоха високо над шосето.

Чу се малка експлозия, която накара Пайн да приклекне за миг, преди отново да насочи вниманието си към хеликоптера. Огледа силуета и конфигурацията на роторите му.

— Какво става? — простена Ед.

— Мълчи и не мърдай! — прошепна му в отговор тя, без да откъсва очи от хеликоптера.

После бръкна в малкото отделение на презраменния си кобур и извади от там лазерен мерник. Монтира го върху цевта на пистолета и се прицели в основата на главния ротор на хеликоптера.

Секунди по-късно се наложи да смени мишената, тъй като лявата врата на хеликоптера се отвори и от там се появиха две фигури с бронежилетки и каски, въоръжени с автомати M16 с лазерни мерници. Изглеждаха готови за война.

Като ги видя, Пайн се просна на земята с широко разтворени крака. Така тялото й беше по-малка мишена. Беше наясно, че боят няма да се води при равни условия… ако изобщо можеше да се говори за равни условия от самото начало на това разследване.

Двата й пистолета — глокът и беретата — нямаха никакъв шанс срещу оръжия, конструирани с едничката цел да осигурят максимална огнева нощ и съответно да посеят смърт на бойното поле. Изстрел в главата или в горната част на тялото с подобно оръжие почти винаги означаваше нулев шанс за оцеляване. Куршумите от автомати като M16 не просто нанасяха рани, те разкъсваха на миниатюрни парченца цели органи.

Въпреки това Пайн реши да рискува и извика:

— ФБР! Идентифицирайте се или ще стрелям!

Никой от двамата не показа, че има намерение да се идентифицира. Вместо отговор единият хвърли нещо към Пайн.

Тя наведе глава и си каза, че всичко ще свърши след секунда. Без болка. Без… нищо.

Друга част от нея изруга гневно. Съжаляваше, че ще умре, без дори да разбере защо.

Хвърленият предмет падна на земята. Последваха ослепителна светлина и експлозия.

Светът на Атли Пайн отново потъна в мрак.