Дейвид Балдачи
Дългият път (20)

20

Хотел „Ел Товар“, разположен на Южния склон на Гранд Каньон, беше отворил врати през 1905 г. Кръстен на името на испански изследовател, той беше част от хотелска верига, притежавана и управлявана първоначално от прочутата някога семейна компания „Фред Харви“. Сградата беше разположена едва на шест-седем метра от ръба на каньона. Издържана в рустикален стил, тя беше облицована с местен варовик и орегонски бор. Имаше пирамидален покрив, кули, веранди, фронтони… Интериорът беше смесица от викториански елементи, индиански мотиви и швейцарска дърворезба. От ресторанта отзад се разкриваше великолепна панорама към каньона.

Ед Прийст изкачи широките стълби към входа на хотела. Беше девет и една минута, но навън още беше топло, макар слънцето отдавна да се бе скрило зад хоризонта.

Прийст прекоси сковано фоайето и влезе в ресторанта. Съобщи името си на оберкелнера, който го придружи до маса някъде в дъното. Беше късно за вечеря и заведението беше почти празно.

На подредената за двама маса нямаше никой. Прийст седна и се озърна. Погледна часовника си и замачка нервно салфетката.

Сервитьорката дойде, за да вземе поръчката му, но той отвърна, че ще изчака госта си.

Изминаха десет минути и безпокойството на Прийст нарасна. Започна да гризе ноктите си, да се оглежда непрекъснато и да почуква разсеяно с ножа по вилицата.

— Еди?

Прийст се обърна и видя висока жена да се взира в него. Отначало се обърка, но когато я погледна по-внимателно, каза изненадан:

— Бен?

— По-тихо, Еди, чувам отлично.

Бенджамин Прийст беше облечен със син панталон, бяла блуза с дълги ръкави, бежово ленено сако и обувки с нисък ток. На главата имаше черна перука и беше гримиран. Тъмни очила скриваха очите му.

Той седна и остави дамската чанта до себе си.

— Когато спомена, че ще се дегизираш, не очаквах да отидеш толкова далече — прошепна Еди.

— Това е идеята. Непредвидимост.

— Надявах се да го кажете — заяви Пайн и седна срещу Бен.

Той подскочи и понечи да стане, но тя остави на масата служебната си значка и разтвори сакото си, за да покаже кобура с пистолета.

— Да не правим сцени, Бен — каза Пайн и той бавно се върна на мястото си.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Доброжелателно настроен агент на ФБР. След като се запознахме, кажете ми какво става.

— Не мога. Нямате право на достъп до подобна информация.

— Ако аз нямам, това означава, че и брат ви няма. Защо сте тук, ако нямате намерение да му кажете истината?

— Сложно е.

— Не се съмнявам.

— Вижте, не можем да говорим тук…

— А къде тогава? Вие избрахте това място.

Бен се огледа неспокойно.

— Навън. Имам кола. Но ви предупреждавам, че нямате представа в какво се забърквате.

— Съгласна съм. Затова съм тук. За да разбера какво става.

— Наистина ли работите във ФБР?

Пайн взе значката си с една ръка, а с другата плъзна служебната си карта по масата. Бен я огледа внимателно и каза:

— Навън.

Докато вървяха към изхода, двамата не спираха да се озъртат. Пайн наблюдаваше за хора, които проявяват дори най-малък интерес към тях, но видяха само гости и служители на хотела, които сновяха напред-назад. За разлика от тях Ед Прийст гледаше право пред себе си.

Когато стигнаха входната врата, Пайн мина отпред. Отвори я, излезе навън, огледа се и кимна на двамата мъже.

— Къде е колата ви? — обърна се тя към Бен Прийст.

— На паркинга. Светлозелен джип. Форд експлорър.

— Ще се повозим с него, а после ще се върнем за моята кола. Дайте ми ключовете, аз ще карам.

— Къде отиваме? — попита Бен.

— Да се поразходим и да поговорим. Тоест вие да говорите, а ние да слушаме.

Бен седна отпред до Пайн, а Ед се настани на задната седалка.

— Започнете от началото — каза тя, докато изкарваше джипа от паркинга и потегляше по шосето, водещо към националния парк. — „Кейприкорн“?

— Не съществува.

— Но ти ми каза, че работиш там, Бен! — възкликна Ед.

Бен се извърна и погледна по-големия си брат.

— Съжалявам, Еди. Това е част от работата ми.

— И каква по-точно е тя? — попита Пайн. — В разузнаването ли сте?

— Бях — отвърна Бен.

— На наша страна?

— Не е толкова просто.

— За мен е много просто — възрази тя. — Ако шпионирате за чужда страна, ще имаме голям проблем.

— Мамка му, Бен! Кажи ми, че не е истина! — възкликна Ед.

— Мога да работя за интересите на друга страна, без да работя срещу нашата. Съюзниците остават съюзници само до момента, в който се превърнат във врагове. А понякога враговете могат да ни станат съюзници. Ситуацията е доста динамична.

— В момента за наш съюзник ли работите, или за наш противник?

— Дълго време работих за Чичо Сам и други държави, сега работя за себе си. Върша си работата честно и почтено.

— Добре, продължавайте — подкани го Пайн.

— Започнах собствена практика, така да се каже.

— И с какво се занимавате?

— Помагам в уреждането на различни въпроси.

— Например? Помогнахте ли на онзи с мулето да се престори на вас?

— Предполагам, знаете какво е пране на пари?

— Не само знам — отвърна Пайн, — но и съм водила подобни разследвания.

— Е, парите не са единственото, което може да се пере. Изпират се и хора. Или по-точно, самоличности.

— Имате предвид смяна на самоличности? Да направите така, че те просто да изчезнат?

— Нещо подобно — отвърна Бен Прийст.

Пайн усети, че той премълчава нещо, но реши да не обръща внимание.

— Разкажете ми за човека с мулето — подкани го тя. — Той е изчезнал и е оставил след себе си мъртво животно и издълбани върху кожата му инициали „Дж“ и „К“.

— Нямам представа какво означават — въздъхна Бен.

Пайн прецени, че този път той казва истината.

— Излязъл е през нощта с мулето. Това част от плана ли беше?

— Да.

— Добре, а какъв бе самият план?

— Не мога да ви кажа — поклати глава Бен.

— Имате ли представа къде е приятелят ви в момента?

Бен отново поклати глава.

— Нямам новини от него.

— Нашето правителство в течение ли е на ситуацията?

Никакъв отговор.

— Отделът за национална сигурност се интересува живо от случая — каза Пайн. — Запознат ли сте с това?

Бен свали очилата си и разтърка очи.

— Да речем.

— Всичко това са празни приказки — заяви рязко Пайн. — Досега не казахте нищо съществено. Започвам да губя търпение.

— Бен, трябва да говориш с агент Пайн — намеси се и Ед. — Тя е поставила семейството ми под охрана. Получихме заплахи.

— Знам, Еди, нали ми каза… но нищо не мога да направя.

— Глупости! Ти ни забърка във всичко това!

— Не, ти сам се забърка — сопна се брат му. — Трябваше да стоиш настрана. Никога нямаше да те заплашат.

— Опитах се само да се свържа с теб, след като изчезна. Какво очакваше да направя?

Бен посочи Пайн.

— Говорил си с нея. Говорил си с ФБР и те го знаят.

— Кои го знаят? — побърза да попита Пайн.

Бен отново не отговори.

— Тя ми позвъни — оправда се Ед. — Какво трябваше да направя?

— Така няма да стигнем доникъде — каза Бен. — Трябва да се връщам.

— Никъде няма да ходите! — заяви Пайн. — Или ще говорите, или ще ви арестувам!

— По какво обвинение?

— Възпрепятстване на правосъдието. Издирването ви струваше хиляди долари и прахоса времето на много спасители, рейнджъри и полицаи, които можеха да помогнат на други хора.

— Това са глупости и вие го знаете!

— Ще оставя съдията да прецени. Но предпочитам да отговорите на въпросите ми, за да стигнем до дъното на тази история.

— Кой казва, че искам да стигна до дъното й? — отвърна спокойно Бен. — Или че искам вие да стигнете до там?

— Изложихте на опасност брат си и семейството му. Длъжен сте да ни помогнете да решим този проблем.

— Не, не съм.

— Бен! — възкликна Ед. — Та ние сме едно семейство!

Брат му се обърна и го погледна.

— В този случай семейството остава на второ място. Има по-важни неща от него. Съжалявам, Еди, но това е положението.

— Копеле мръсно! — изкрещя Ед. — Златното момче! Любимецът на всички! Долен егоист!

Пайн не им обърна внимание. Пътуваха по дълъг прав участък без никакво движение. Беше тъмно. Зад тях също не се виждаха светлини.

Въпреки това тя беше нащрек. Професионалната й интуиция не й даваше покой.

— Дръжте се! — извика Пайн.

Миг по-късно нещо мощно ги удари отзад, задните гуми на джипа се отлепиха от асфалта, а после се стовариха върху него толкова тежко, че Пайн и двамата братя полетяха към тавана. Добре че бяха предпазните колани, които да ги удържат по местата им. В резултат на удара се задействаха въздушните възглавници.

Автомобилът поднесе към канавката. Отвъд нея имаше тревиста ивица, широка не повече от два метра, зад която се издигаше стена от масивни дървета.

Пайн не направи опит да удържи волана със сила. Плъзна ръце под въздушната възглавница и го завъртя леко в посоката, в която се плъзгаше джипът, за да си възвърне управлението.

Прескочиха канавката и навлязоха в тревата.

— Дръжте се! — извика тя отново.

След по-малко от секунда се забиха в стената от дървета. Пайн все пак беше успяла да промени траекторията така, че да не се ударят странично — и то от нейната страна. Вместо това джипът се блъсна в дърветата с ъгъла на предния ляв калник.

Въздушните възглавници вече се бяха задействали и главата на Пайн се удари в страничното стъкло. Деформираният от удара резервоар се разцепи и от него потече бензин, който пламна от първата искра. Гъсти пламъци обвиха джипа от едната страна.

Пайн простена и изпадна в безсъзнание.