Дейвид Балдачи
Дългият път (2)

2

Втренченият поглед на Тор не трепна от въпроса на Пайн. От другата страна на вратата, където надзирателите стояха в очакване, долитаха приглушен разговор, пристъпване на място, пошляпване на метална палка в нечия длан. За да не губят форма, в случай че им се наложи да я притиснат в гърлото на затворника. От изражението на Тор си пролича, че чува разговора им. Явно не пропускаше нищо тук, макар в крайна сметка да беше заловен именно защото бе пропуснал нещо.

Пайн се облегна назад, скръсти ръце и зачака отговор. Той нямаше къде да ходи, а в момента за нея не съществуваше по-важно място от това.

Тор я оглеждаше внимателно; вероятно така беше оглеждал всичките си жертви. А те бяха трийсет и четири. Това беше потвърденият им брой. Потвърденият, а не общият. Федералните власти се опасяваха, че общият е три пъти по-голям. Атли Пайн беше тук заради една от непотвърдените жертви. Жертва, за която дори не се смяташе, че може да бъде добавена към зловещия списък на този психопат.

Тор се беше разминал със смъртната присъда само заради съдействието, което беше оказал на властите, а именно — беше посочил местата, където са останките на три от жертвите му. Това беше помогнало на три семейства да намерят известна утеха. И бе позволило на Тор да отърве кожата, макар че щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките. Пайн предполагаше, че с готовност е приел подобна сделка, защото извличаше най-голяма полза от нея.

Жертвите му бяха мъртви. Той беше жив. Не го интересуваше нищо освен смъртта на другите.

Тор беше заловен, изправен пред съда и осъден в средата на деветдесетте. През 1998 г. бе убил двама надзиратели и един съкилийник. Щатът, в който се беше случило това, бе отменил смъртното наказание. В противен случай Тор вече щеше да е екзекутиран или най-малкото да очаква екзекуция. Така се бе стигнало до прехвърлянето му във „Флорънс“. В момента той излежаваше четиридесет последователни доживотни присъди.

И щеше да умре в затвора, освен ако не надминеше Матусал по дълголетие.

Но дори това не беше в състояние да предизвика емоционална реакция у Тор.

— Име? — попита той като чиновник на гише, който подканя следващия на опашката.

— Мърси Пайн.

— Къде и кога?

Определено си играеше с нея, но Пайн беше принудена да следва неговите правила.

— Андерсънвил, Джорджия, седми юни осемдесет и девета.

Тор отново изпука врат, този път на другата страна. После протегна дългите пръсти на ръцете си и кокалчетата му също изпукаха. Огромното му тяло сякаш бе кълбо от възли и пукащи стави.

— Андерсънвил, Джорджия — повтори той с усмивка. — Доста хора са загубили живота си там. По време на Гражданската война южняците са построили затвор. Комендантът му Хенри Уърц бил екзекутиран за военни престъпления. Чувала ли си тази история? Екзекутирали са го заради това, че си е вършил работата. — Тор отново се усмихна. — Бил е швейцарец. Напълно неутрален. Но въпреки това го обесили. Ама че правосъдие!

Усмивката му изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила.

— Мърси — каза Пайн. — На шест години. Изчезна на седми юни осемдесет и девета година. В Андерсънвил, окръг Мейкън, Джорджия. Искаш ли да ти опиша къщата? Чух, че имаш фотографска памет по отношение на жертвите, но може би се нуждаеш от известна помощ. Доста време е минало все пак.

— Цвят на косата? — попита Тор и разтвори устни, разкривайки равни бели зъби.

Вместо отговор Пайн посочи своята.

— Същата. Бяхме близначки.

Думите събудиха у Тор интерес, какъвто до момента липсваше. Пайн го беше очаквала. Защото знаеше всичко за него освен едно.

И заради това беше дошла тук тази вечер.

Тор се приведе напред и веригите му издрънчаха.

Отново погледна значката й и каза:

— Близначки. ФБР. Започвам да разбирам… Продължавай.

— През осемдесет и девета си действал в района между Атланта, Кълъмбъс, Олбани и Мейкън. — Пайн извади от джоба си червило и отбеляза върху стъклото местоположението на четирите града. После ги свърза и получи добре позната фигура. — Ти си математически гений. Обичаш геометричните форми. — Тя посочи импровизирания чертеж. — Това е диамант. Така са те заловили в крайна сметка.

Тор бе пропуснал именно това. Модела, който сам беше създал.

Той стисна устни. Пайн знаеше, че никой сериен убиец не се признава за надхитрен. А този срещу нея беше не само социопат, но и нарцисист. Повечето хора бяха склонни да приемат нарцисизма като относително безобиден, тъй като го свързваха с детински прояви на суетен човек, който се любува на отражението си в езеро или огледало.

Пайн обаче знаеше, че нарцисизмът е сред най-големите недостатъци поради една-единствена причина: нарцисистите не са в състояние да изпитват състрадание към околните. Извършването на убийство може да им подейства като доза фентанил: мигновена еуфория, предизвикана от доминацията над друго човешко същество и последвалата му смърт.

Затова на практика всеки сериен убиец беше и нарцисист.

— Андерсънвил не се вписва в този модел — каза Пайн. — Защо си се отклонил от него? Защо дойде в моя дом?

— Това е ромб, а не диамант — отвърна Тор.

Пайн не реагира на думите му.

Той обаче продължи, сякаш изнасяше урок по геометрия пред ученици:

— Моделът ми следваше очертанията на ромб, по-точно, на конкретен вид ромб, наречен лозанж. Това е равностранен четириъгълник с различни по дължина диагонали и остър ъгъл — обикновено от четиридесет и пет градуса. Например хвърчилото е успоредник само когато е ромб. — Тор изгледа снизходително нарисуваната от Пайн фигура. — В математиката не съществува термин „диамант“. Не прави подобни грешки. Това те злепоставя. Да не говорим, че е непрофесионално. Направи ли си изобщо труда да се подготвиш за тази среща?

Макар и окован, Тор махна пренебрежително и изгледа отвратен геометричната фигура върху стъклото, сякаш не беше виждал по-противно нещо.

— Благодаря, че ми го изясни — отвърна Пайн, която пет пари не даваше за математиката като цяло и успоредниците в частност. — И така, защо се отклони? Никога не си се отклонявал от модела.

— Изхождаш от презумпцията, че съм нарушил обичайния си модел. Предполагаш, че съм бил в Андерсънвил в нощта на седми юни осемдесет и девета.

— Не съм споменавала, че е било през нощта.

Той се усмихна за миг.

— Нали торбаланите, таласъмите и тем подобните идват само нощем?

Пайн се замисли за онова, което й беше минало през ума преди малко — че чудовищата излизат през нощта. За да хване подобни убийци, трябваше да разсъждава като тях. Мисъл, която винаги я беше притеснявала.

Преди да му отвърне, той каза:

— На шест? Близначка? Къде по-точно се случи?

— В стаята ни. Ти влезе през прозореца. Залепи устите ни с тиксо, за да не викаме. Притисна ни към леглото с ръце.

Пайн извади лист хартия от джоба си и го поднесе към стъклото, за да може Тор да види какво е написано върху него.

Погледът му пробяга по редовете, но изражението му остана непроницаемо дори за опитен агент като Атли Пайн.

— Някакво детско стихче? — прозя се той. — Какво следва? Ще запееш?

— Почукваше ни по главите, докато го рецитираше — каза Пайн, която се беше привела леко напред. — При всяка дума докосваше с пръст главата на една от нас. Започна с мен и завърши с Мърси. После я взе и ми направи това…

Тя отметна косата си назад, за да разкрие белега над лявото си слепоочие.

— Не помня какво използва. Всичко ми беше размазано… Може да си ме ударил само с юмрук. Въпреки това ми счупи черепа — каза Пайн и добави: — Все пак ти си доста едър мъж, а аз бях малко дете. Но вече не съм малка.

— Да, пораснала си. Колко си сега — метър и осемдесет?

— Сестра ми също беше висока за шестгодишна, но слаба. Силен мъж като теб би я отнесъл с лекота. Къде я отведе?

— Отново правиш необосновани предположения. Нали каза, че никога не съм нарушавал модела? Защо тогава смяташ, че съм бил аз?

Пайн се приведе още по-близо до стъклото.

— Работата е там, че те видях. — Тя го огледа и добави: — Не е трудно да те запомни човек.

Устните на Тор се извиха като тетива на лък, която стрелецът опъва назад, докато се кани да пусне смъртоносна стрела.

— Помниш, че си ме видяла? И се появяваш едва сега? След двайсет и девет години?

— Знаех си, че ще те открия тук.

— Евтин сарказъм, който трудно ще мине за отговор. — Тор отново погледна значката й. — ФБР. В кой град са те пратили? Някъде наблизо?

— Къде я отведе? Как умря сестра ми? Къде са останките й?

Три въпроса, които Пайн изстреля, тъй като ги беше репетирала по време на дългото пътуване до тук.

Тор продължи предишната си мисъл:

— Предполагам, че не работиш в полеви офис. Не приличаш на човек, който си пада по бюрокрацията, официалностите и прочие. Обличаш се спортно и пристигаш извън обичайните часове за свиждане. С други думи, не следваш правилата. И си сама. Когато става въпрос за официално разследване, агентите пътуват по двама. Като добавим към това и личностната ти характеристика…

— Какво искаш да кажеш? — попита Пайн и срещна погледа му.

— Изгубиш ли близнак, се превръщаш в самотник — все едно си изгубил половината от себе си. Не можеш да разчиташ на никой друг, не можеш да се довериш на никой друг, защото тази емоционална струна се е скъсала. Не си омъжена — добави той и сведе поглед към безимения й пръст. — Няма кой да прекъсне поне за малко това неизменно усещане за загуба, което ще продължи, докато не ритнеш камбаната, разочарована, самотна, нещастна. — Замълча, преди да продължи, леко заинтригуван: — И все пак нещо се е случило, за да дойдеш тук след близо три десетилетия. Чак сега ли събра кураж, за да се изправиш лице в лице с мен? Нали си федерален агент?

— Нямаш причина да не ми кажеш истината. Дори да ти отменят някоя и друга доживотна присъда, това е без значение за теб. Никога няма да напуснеш „Флорънс“.

Отговорът му я изненада, макар че не трябваше.

— Разкрила си и си арестувала поне половин дузина хора като мен. Най-некадърните сред тях са убили четирима, най-талантливите са видели сметката на десетина.

— Талантливи? Не бих използвала точно тази дума.

— Все пак са необходими определени качества, умения… талант. Което не е лесна работа, каквото и да си мислят хората навън. Арестуваните от теб, разбира се, изобщо не са на моето ниво, но все отнякъде е трябвало да започнеш. Струва ми се, че си го превърнала в своя специалност. Залавянето на хора като мен, имам предвид. Хубаво е да си поставяш високи цели, но това може да те направи прекалено амбициозна или прекалено самоуверена. Приближаваш се твърде близо до слънцето, восъкът по крилата ти се разтопява и политаш надолу. В повечето случаи умираш. Божествена гледка, наистина, но не успявам да си те представя така. И все пак с удоволствие бих опитал.

Пайн не обърна внимание на този налудничав монолог, завършил с неприкрита закана. След като Тор заплашваше да я убие, това означаваше, че е привлякла вниманието му.

— Всички убийци, които съм заловила, действаха в западните щати — каза тя. — Тук има широки открити пространства, дива пустош, а не оживени улици с полицай на всеки ъгъл. Непрекъснато пристигат и заминават хора, много от тях бягат от закона, други търсят ново начало… Магистралите прекосяват обширни територии, в които няма да срещнеш жива душа. Има безброй места, на които да заровиш труп. Това стимулира… таланти като твоя.

Тор разпери ръце, доколкото му позволяваха белезниците.

— Виждаш ли, така е по-добре.

— Щеше да е още по-добре, ако беше отговорил на въпроса ми.

— Научих, че когато си била в колежа, не ти е стигнал само един фунт, за да влезеш в олимпийския отбор по вдигане на тежести. — Когато Пайн не отговори, Тор продължи: — Дори във „Флорънс“ имаме интернет, специален агент Пайн от Андерсънвил, Джорджия. Поисках допълнителна информация за теб като условие да се съглася на тази среща. Заслужила си собствена страница в Уикипедия. Не е толкова дълга, колкото моята, но все пак си доста по-млада. Макар че това не ти гарантира дълга и успешна кариера.

— Беше един килограм, а не един фунт. Изхвърлянето ме провали. Не успях да покажа на какво съм способна. Никога не е била любимата ми дисциплина. По-добра съм в изтласкването.

— Да, да, килограм. Грешката е моя. С други думи, оказала си се по-слаба, отколкото предполагах. Провалила си се напълно.

— Нямаш причина да не ми кажеш — повтори Пайн. — Никаква причина.

— Искаш да приключиш и този случай като всички останали ли? — попита отегчено Тор.

Пайн кимна, но само защото се страхуваше от думите, които можеше да изрече в този момент. Противно на твърденията на Тор, тя се беше подготвила за тази среща. Но кой ли би могъл да се подготви напълно за среща с такъв като него?

— Знаеш ли какво ми харесва? Какво много ми харесва? — попита Тор.

Пайн продължи да се взира в него, без да промълви нито дума.

— Много ми харесва фактът, че съм оставил отпечатък върху целия ти жалък живот.

Тор изведнъж се приведе напред. Широките му рамене и огромната му глава като че ли изпълниха цялата преграда. Наистина приличаше на човек, който би се промъкнал в спалнята на малко момиченце. За един ужасяващ миг Пайн се превърна отново в шестгодишно хлапе, а този демон я почукваше по челото на всяка дума от стихчето. Докоснеше ли последно нея, тя щеше да умре.

Но той докосна Мърси. Не нея.

МЪРСИ.

Не нея.

Пайн въздъхна едва доловимо и неволно стисна служебната си значка.

Нейният талисман. Не, нейната молитвена броеница.

Жестът й не остана незабелязан от Тор. Той не се усмихна триумфално, очите му не излъчваха гняв, а разочарование. Но само миг по-късно отново стана безразличен. Погледът му изгуби фокуса си, чертите на лицето му омекнаха и се отпуснаха. Той се свлече на стола, сякаш цялата му енергия се беше изпарила.

А Пайн усети как тялото й блокира. Цялото й тяло, до последната клетка. Беше се издънила. Тор я беше подложил на изпитание, но тя не успя да го преодолее. Чудовището беше дошло посред нощ и Пайн не се беше справила, беше се изложила.

— Охрана! — извика Тор. — Готов съм! Приключихме тук!

Веднага щом изрече и последната дума, устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. Пайн знаеше защо.

Това беше единствената ситуация, в която той можеше да командва надзирателите.

Те влязоха в стаята за свиждания, откачиха веригата от халката на пода и го поведоха към изхода.

Пайн се надигна от мястото си и извика:

— Нямаш причина да не ми кажеш.

Тор не я удостои с поглед.

— Кротките никога не ще наследят земята, Атли Пайн от Андерсънвил, близначка на Мърси. Започни да свикваш с тази мисъл. Ако решиш да си поговорим отново, знаеш къде да ме намериш. — Тор се обърна рязко и в погледа му се появи хищен блясък, вероятно последното нещо, което виждаха жертвите му, преди да умрат. — Сега, след като се запознахме, никога няма да те забравя.

Стоманената врата се затвори и заключи зад него. Пайн се заслуша в отдалечаващите се стъпки на надзирателите. Отвеждаха Тор в бетонната му клетка с размери два на четири метра.

Тя продължи да се взира във вратата, после изтри червилото от стъклото, при което дланта й почервеня като от кръв. Върна се по обратния път, взе служебното си оръжие и напусна „Флорънс“. Щом се озова навън, вдиша дълбоко свежия студен въздух на хиляда и седемстотин метра надморска височина.

Нямаше да заплаче. Не беше проляла и една сълза, откакто Мърси изчезна. Но въпреки това искаше да изпита нещо. То обаче просто отсъстваше. Тя имаше чувството, че е безтегловна като астронавт на Луната, празна, пуста… Каквито и емоции да криеше в себе си, те сякаш бяха пресъхнали.

Не, Тор ги беше изсмукал.

А най-лошото беше, че Атли Пайн продължаваше да няма никаква представа какво се е случило със сестра й.

Качи се в колата си и измина близо двеста километра до Салида, където отседна в най-евтиния мотел, защото плащаше цялото пътуване от собствения си джоб.

Тъкмо преди да заспи, се сети за онова, което Тор я беше попитал.

И се появяваш едва сега? След двайсет и девет години?

За това си имаше причина, и то сериозна, поне според нея. Което не означаваше, че не е сбъркала.

Тази нощ тя не сънува Тор. Не сънува и сестра си, изчезнала преди близо три десетилетия. Сънува как шестгодишната Атли за пръв път отива на училище сама, без да държи Мърси за ръка. Нещастно момиченце с вързана на опашки коса, изгубило своята половина, както се изрази Тор.

По-добрата си половина, помисли си Пайн, защото като малка все тя правеше белите, а „по-голямата“ й сестра, родена десет минути по-рано, я прикриваше или се застъпваше за нея. И винаги показваше непоколебимата си вярност и любов.

Пайн никога повече не изпита подобно чувство.

Може би Тор беше прав относно бъдещето, което я очакваше. Може би.

Наистина ли е оставил отпечатък върху целия ми живот?

Усети, че устните й започват да треперят, затова стана, дотътри се с усилие до банята и пъхна глава под душа. Не помръдна, докато водата не стана толкова студена, че тя почти изпищя от болка. Въпреки това не пророни нито една сълза, която ледената вода да отмие.

Събуди се с първите слънчеви лъчи, облече се и потегли към дома. Някъде по средата на пътя спря, за да хапне. А когато се качи в пикапа си, получи съобщение по телефона.

Тя написа отговор, затвори вратата, запали двигателя и натисна газта.