Дейвид Балдачи
Дългият път (17)

17

Пайн се размърда в съня си, обърна се надясно, после пак наляво. Пред очите й се мержелееха неясни образи, а нещо в ушите й жужеше като нахален комар. Накрая отвори очи и видя, че телефонът на нощното шкафче звъни упорито. Досадно електронно бръмчене, на което вече целият свят робуваше.

Взе телефона и изрече уморено:

— Пайн.

— Агент Пайн? Обажда се Ед Прийст.

Тя се изправи рязко, напълно будна, сякаш бе изпила една кана кафе и изляла втора върху главата си.

— Опитах се да се свържа с вас, но гласовата ви поща беше препълнена. Не успях да оставя съобщение.

— Става нещо много странно — каза Прийст.

— Разкажете ми подробно.

— Не знам дали е подходящо да го обсъждам по телефона.

— Мога да дойда при вас и да се срещнем лично. Ще взема първия полет сутринта…

— Не е необходимо. Вече съм в Аризона.

Тя погледна часовника на телефона си. Наближаваше единайсет.

— В Скай Харбър ли сте?

— Не. Летях до Финикс, после взех малък самолет до Флагстаф. Току-що кацнах.

— Останете там. Ще дойда да ви взема. Трябват ми два часа.

— Летището скоро затваря. Мисля, че моят полет беше последният.

— Във Флагстаф има заведение за палачинки на веригата „Айхоп“. — Тя му продиктува адреса. — Работи денонощно. Взехте ли кола под наем?

— Не, но тук има таксиметрова стоянка.

— До града са само шест-седем километра. Ще се видим там.

Пайн се облече бързо, грабна двата пистолета и излезе.

Пътуването по това време на нощта беше доста самотно преживяване под ярките звезди в небето, прорязвано от време на време от някой сателит. За Пайн това беше една от най-големите разлики между озарените от изкуствена светлина източни щати и дивата пустош тук.

Небето.

Човек можеше да види всеки милиметър от него, да почувства безкрая му, да осъзнае колко недостижимо е всъщност. Небето се превръщаше в част от всекидневието, в прозорец към Космоса. И всяка вечер то сякаш се опитваше да покаже на хората колко са незначителни. Накрая неизменно успяваше да ги убеди в това. А подобна дневна доза смирение се отразяваше положително.

Докато колата на Пайн се носеше на юг, мислите й препускаха в различни посоки. Малко преди да я събуди обаждането на Ед Прийст, самата тя се беше чудила дали да не замине, за да се срещне с него, тъй като той беше единствената нишка, която можеше да я отведе до Бен. А сега се явяваше лично.

Тя спря пред паркинга на „Айхоп“, изскочи от пикапа и се отправи към входа с бързи крачки. Отвори вратата и се огледа. Видя петнайсетина клиенти, настанили се на различни маси и сепарета, но бързо откри Ед Прийст. Изглеждаше точно като на снимката, която й беше изпратил. Седеше в сепаре в дъното и сякаш се криеше зад огромното меню, а в същото време се оглеждаше неспокойно. На пода до него имаше оставен куфар на колелца с различни лепенки по него.

Пайн се запъти към Ед Прийст, хвърли бегъл поглед на куфара и седна срещу него.

— Агент Пайн?

Тя извади служебната си карта и му я показа. Той се отпусна с облекчение.

— Сигурно ще ме сметнете за параноичка, но бих искала да видя документ за самоличност.

Ед Прийст извади шофьорска книжка от Мериленд и й я показа.

— Защо решихте да дойдете тук? — попита Пайн.

— Защото нямам представа къде е Бен. Не се е обаждал нито на мен, нито на сестрите ни… Сякаш е изчезнал вдън земя.

— Искам да ви покажа нещо — каза Пайн.

Извади телефона си и отвори имейла, който беше получила по-рано от Дженифър Язи. Поднесе снимката пред Прийст.

— Познавате ли го?

— Не. А трябва ли?

— Това е дигитален портрет на човека, представил се за Бенджамин Прийст. Качил се е на муле, с което е слязъл до дъното на каньона, и е изчезнал там. Както виждате, изобщо не прилича на брат ви. Прилича повече на вас, затова ви обърках на снимката, която ми изпратихте.

Ед Прийст остави менюто и се взря напрегнато в изображението върху дисплея на телефона.

— Аз… аз не разбирам. Защо този човек се е представил за Бен? И къде, по дяволите, е брат ми?

— Кога за последен път се видяхте с брат си?

Сервитьорката дойде и Пайн си поръча кафе, а Прийст — яйца и палачинки.

— Не съм хапвал цял ден — обясни той, когато сервитьорката се отдалечи. — Малко ме е страх да летя. Никога не ям преди полет.

— Може би така е по-добре. Храната в самолетите и бездруго не става. Да се върнем на брат ви.

— Може би преди две седмици. Отби се у нас.

— Имаше ли някаква по-специална причина?

— Не, никаква. Просто звънна и попита може ли да дойде на вечеря. Имал свободно време и искал да се видим.

— Как ви се стори?

Прийст се облегна и се заигра с ъгълчетата на хартиената салфетка.

— Трябва да знаете, че брат ми винаги е бил звездата в семейството. Беше отличник в гимназията, дори произнесе речта при завършването на випуска. Играеше като куотърбек във футболния отбор и беше най-добрият нападател на баскетболния отбор, макар че всъщност мразеше баскетбола. Завърши с отличие „Джорджтаун“, докато аз следвах в Университета на Мериленд.

— И двата университета са много добри.

— Да, така е, но все пак Бен беше на съвсем друго ниво. Радвам се, че съм по-големият брат. Ако бях по-малък, щеше да ми бъде много трудно да следвам примера му. С каквото и да се захванеше, постигаше успех. Освен това е висок и привлекателен. Видяхте го на снимката. Изобщо не си приличаме.

— Но никога не се е женил? Няма деца?

— Имаше връзки и в гимназията, и в колежа, но след като завърши, посвети цялото си внимание на кариерата.

— С какво се е занимавал?

Двамата замълчаха, тъй като сервитьорката донесе поръчките им.

Пайн отпи от кафето и каза:

— Говорехме за кариерата на брат ви.

— И аз знам колкото вас. Сигурен съм само в едно. Често пътуваше по света. Преди две години заведох децата в „Дисни Уърлд“ и той звънна, за да ми честити рождения ден. Попитах го къде е. Отговори ми, че е „някъде в Близкия изток“. Следващия път беше в Казахстан. Изпращаше подаръци на децата за празниците, а на колетите имаше чужди адреси, марки, стикери… Понякога се налагаше да плащам мито, за да освободя пратките.

— И никога не го попитахте как точно си изкарва прехраната?

— Питал съм го, а той все се шегуваше. Не исках да го притискам. Реших, че е длъжен да пази тайна. Нямаше да е единственият във Вашингтон.

— Знаете ли нещо за „Кейприкорн“?

— Спомена това име веднъж, когато го попитах как вървят нещата. Заяви, че си е направил собствена компания. Поинтересувах се с какво точно се занимава, а той отвърна, че оказва съдействие на хора, които имат нужда от помощ…

— Не открих никакви данни за фирма с това име във Вашингтон или околностите.

— Знам, знам… И аз търсих информация за „Кейприкорн“. Счетоводител съм, работя в счетоводна къща в Мериленд. Проверих фирмените регистри и не открих нищо.

— Не ми казахте как ви се видя брат ви по време на онази вечеря в дома ви преди две седмици.

— Може би е редно да спомена, че понякога брат ми е доста напрегнат. Той е изключително умен. Знае всичко. Навремето се шегувах, че ако участва в някоя телевизионна игра, ще обере джакпота. Но онази вечер ми се стори спокоен, освободен, по-приказлив от когато и да било.

— За какво разговаряхте?

— За политика. За събитията по света. За бейзбол. Фен е на „Уошингтън Нешънълс“.

— Пита ли ви нещо? Даде ли ви нещо? Помоли ли ви да направите нещо вместо него?

— Не, просто вечеряхме заедно.

Закуската на Прийст дойде, той поръси сол и пипер върху пържените яйца и поля палачинките със сироп. После вдигна поглед и видя, че Пайн го наблюдава.

— Не приличате на човек, който се храни с такива неща — каза той.

— Ще останете изненадан… — Тя отпи нова глътка кафе. — Е, защо дойдохте тук? Какви очаквания имате?

— Не мисля, че имам някакви очаквания. Но се тревожа сериозно за брат си. Винаги е връщал обажданията ми. Вярно, понякога минаваха няколко часа, дори цял ден, но винаги се обаждаше. Не и този път. Започвам да си мисля, че му се е случило нещо лошо. А сега вие ми казвате, че дори не е идвал в Гранд Каньон. Смятате ли, че онзи човек му е направил нещо? Че е откраднал самоличността му?

— Нямам представа — призна Пайн. — Има ли някаква специална причина за идването ви тук?

Прийст като че ли се почувства неловко.

— Гласовата ви поща беше пълна — продължи Пайн. — Вие сте счетоводител. Приличате ми на човек, който спазва правилата. Не връщате ли обаждания, клиентите се ядосват. — Тя помълча и добави: — Кой ви звъни толкова често? Кого не искате да чуете?

Прийст остави вилицата, взе чашата си с кафе и я завъртя в ръце.

— Аз съм обикновен човек. Имам жена и деца. Както споменах, прекарвам почивките си на места като „Дисни Уърлд“. Тренирам детския бейзболен отбор, в който играе синът ми. Не съм подготвен да се забърквам в международни заговори.

— Международни заговори? Ще ми обясните ли?

— Просто предчувствие.

— Подозирате, че брат ви е… какъв? Шпионин?

— Близкият изток? Казахстан? Несъществуваща компания? А сега и това. Трудно ми е да го кажа, но трябва да призная, че изобщо не познавам брат си. Поне в професионален план.

— Но нали казахте, че той е възнамерявал да посети Гранд Каньон?

— Да. Обади ми се и ми разказа за пътуването. Никога не се беше спускал с муле до дъното на каньона. Каза, че било в задължителния му списък… Беше много развълнуван. Беше си направил резервацията отдавна… Предполагам, че се налага.

— Да. Имате ли представа как човекът, който ви показах на телефона, е заел мястото му?

— Не. Сигурна ли сте, че брат ми не е бил в онази група, която се е спуснала в Гранд Каньон?

— Показах снимката, която ми изпратихте, на мулетаря, водил туристите в онзи ден до дъното на каньона. Той е категоричен, че брат ви не е бил в групата. Заяви, че в нея не е имало човек, който поне малко да прилича на него, дори да е бил дегизиран. Брат ви е висок… колко? Малко над метър и осемдесет и тежи осемдесет килограма?

— Точно така. Той е най-високият в семейство — заяви притеснено Прийст и хвърли поглед към значката на Пайн. — Но брат ми е добър човек. Убеден съм, че никога не би се забъркал в нещо лошо.

— Току-що признахте, че не го познавате добре, поне не в професионален план.

Прийст се отпусна на стола си.

— Да, права сте.

— И така, какви са всички тези съобщения на гласовата ви поща?

— Някой звъни и затваря. Накрая реших да ги проверя. Всички обаждания са от един и същ номер. Когато го набрах, никой не отговори.

— Бихте ли ми го дали? Ще го проверя.

Прийст извади телефона си и продиктува номера, а Пайн го добави в списъка с контактите си.

— Какви са плановете ви, докато сте тук? — попита тя.

— Никакви. Взех самолета, защото изпаднах в паника. После реших да ви се обадя. Да видя какво можете да ми кажете… докъде сте стигнали…

— Не съм сигурна, че мога да ви дам отговори. Но ако брат ви е замесен в нещо сериозно, вашият живот също може да е в опасност, господин Прийст.

— Моят? Защо?

— Възможно е някой да си помисли, че брат ви е споделил с вас нещо важно. А идването ви тук може да предизвика подозрения, че сте дошли, за да се срещнете с него.

— Но никой не знае, че съм тук, освен вас!

— Как купихте самолетния си билет? С кредитна карта?

— Ами, да… разбира се.

— В такъв случай данните ви вече са в системата. Всеки, който разполага с достъп до нея, ще може да проследи движенията по картата ви. Нищо чудно да ни наблюдават в момента.

Прийст се озърна, преди да впери поглед в Пайн.

— По дяволите! Сериозно ли говорите?

— Напълно.

— Имам чувството, че сънувам кошмар. Какво да правя? Да си взема ли стая в хотел? А може ли да остана при вас?

Пайн се замисли за миг и отвърна:

— Ще прекарате нощта или каквото е останало от нея в дома ми, а на сутринта ще уредим нещо друго.

— Сигурна ли сте? Не искам да ви се натрапвам. Ами ако сте права? Ако някой наистина ме следи, и вие сте в опасност.

— Приела съм рисковете на професията още когато постъпих във ФБР, господин Прийст.

— Моля, наричайте ме Ед. Нещо против да се отбия в тоалетната, преди да тръгнем? Стомахът ми се бунтува от нерви.

— Не, разбира се. Аз ще уредя сметката.

Пайн проследи с периферното си зрение как Прийст се отправя към тоалетната, докато тя самата се запъти към жената на касата и плати сметката. После го заведе до пикапа и качи багажа му отзад.

Излязоха на шосето и поеха на север.

Пайн погледна часовника си. Наближаваше два сутринта. Едно беше сигурно: тази нощ нямаше да се спи.