Дейвид Балдачи
Дългият път (16)

16

Поради някаква необяснима причина Пайн дълго се чудеше какво да облече за вечерята с Кетлър.

Не е като да не си ходила на срещи, каза си тя, докато сменяше тоалет след тоалет пред огледалото върху вратата на гардероба. Макар че отдавна не си го правила.

Накрая избра рокля без ръкави, върху която наметна пуловер, и си обу сандали. Реши да вземе глока в дамската си чанта, а беретата да остави у дома. Надяваше се да не й потрябва резервно оръжие.

Шофирането до ресторанта й отне няколко минути. Видя джипа на Кетлър, паркиран до бордюра, и погледна часовника си. Седем без една. Явно беше подранил.

Пайн паркира, влезе вътре и веднага го видя в задната част на малкото заведение. Той се надигна от мястото си и й махна.

Сам Кетлър беше облякъл джинси и бяла риза, която подчертаваше тена му. Горното копче беше разкопчано и разкриваше гладка кожа с цвят на бронз. Късо подстриганата му коса беше леко разрошена, сякаш беше взел душ и беше оставил вятъра да я изсуши на път към ресторанта. Това само го прави още по-привлекателен, помисли си Пайн.

Вместо с ръкостискане те се поздравиха с кратка прегръдка. Когато седнаха, Кетлър отбеляза:

— Изглеждаш различно без униформа. Различно по хубавия начин.

След което изпадна в неловко мълчание.

Тя го остави да се помъчи няколко секунди, след което му се притече на помощ:

— Благодаря. Не съм сигурна дали те харесвам повече по тениска и шорти или както си облечен сега.

И двамата се засмяха, с което разчупиха леда. Първо си поръчаха бира, а после салата и пица. Чукнаха се и всеки отпи голяма глътка.

Кетлър погледна през прозореца и попита:

— Харесва ли ти тук?

Пайн сви рамене.

— Удобно е. Живея близо до работата. Офисът ми е надолу по улицата.

— В същата сграда, в която се намира и ИМС, нали?

— Откъде знаеш?

— Хората им често идват в парка. Издирват нелегални. Наложи се да ходя до офиса им няколко пъти за разни справки. А и част от нашите рейнджъри трябваше да присъстват там на някакви конференции.

— Конференции ли? На какви теми?

— Обясняват, че наш дълг като федерални служители е да ги уведомяваме за нелегални имигранти, за да могат да ги арестуват.

— Но в Службата на националните паркове не работят нелегални имигранти. Те не биха издържали и най-елементарната проверка.

— Така е, но имаме подизпълнители — строители, градинари, както и продавачи в магазините за сувенири, сервитьори в ресторантите, шофьори на камиони…

— За много имигранти ли си докладвал?

— За нито един. Извърши ли някой от тях нещо незаконно, ще го погна здравата. Но ако се труди усърдно и не се забърква в неприятности, не си пъхам носа в работата му.

— Добра философия. Е, колко време спа след днешното бягане? — подкачи го Пайн.

— Почти толкова, колкото ми отне да направя прехода. Не ставам по-млад…

— От специалните части към Службата на националните паркове. Любопитна промяна.

— Кой ти каза за специалните части?

— Колсън. Разбрал от някой, с когото си служил. Куп медали, включително „Пурпурно сърце“. Впечатляващо.

— Звучи по-впечатляващо, отколкото всъщност е.

— Така ли? Но ти си бил на война, сражавал си се за страната!

Кетлър допи бирата си и даде знак на сервитьорката да му донесе още една. Когато тя изпълни поръчката, той отпи глътка и каза:

— Не беше война, Атли.

— А какво тогава?

— Не постъпих в армията, за да стрелям по… — Той замълча и извърна поглед.

— За да стреляш по какво, Сам?

— Нищо. — Кетлър отново замълча. След малко каза: — Хайде да сменим темата. Не съм те поканил на вечеря, за да си говорим за войната.

Пайн го изгледа изпитателно.

— Изпълнил си дълга си, Сам. Направил си каквото е трябвало. Нито повече, нито по-малко.

Той вдигна поглед.

— Постъпих в Службата на националните паркове, за да охранявам нещо, което си заслужава да бъде охранявано, при това тук, в родината ми. Не стрелям по никого. Помагам на хората да се насладят на красотите на каньона. Събуждам се всяка сутрин именно с тази мисъл в главата. Мястото наистина е страхотно. Кара ме да се усмихвам.

— А в свободното си време се правиш на Супермен и тичаш от единия склон на каньона до другия — каза с усмивка Пайн.

— Сигурен съм, че и ти си го правила — отвърна той и също се усмихна.

— Минавала съм по повечето маршрути. Но не съм тичала по тях… не и с твоето темпо.

— Действа доста ободряващо. Изпълва те с радост от живота. Ще ми е приятно някой път да потичаме заедно.

— Може и да стане — съгласи се Пайн.

В този момент пристигнаха салатите и пиците и двамата се заеха с вечерята, като през цялото време бъбреха на най-различни теми — от местната политика през отношенията с индианските племена и огромната цепнатина в земята, превърната от природата в едно от най-удивителните места на планетата.

Когато приключиха, допиха вторите си бири и излязоха да се разходят.

Покрай тях мина камионче за сладолед, звънчето му звънна, привлече вниманието на Пайн и тя купи импулсивно два ванилови сладоледа във фунийка.

Продължиха да се разхождат, наслаждавайки се на десерта си, а около тях се спускаше нощта. Беше толкова топло, че Пайн си свали пуловера и го завърза около кръста си.

— Не очаквах да видя татуировки — отбеляза Кетлър, докато оглеждаше ръцете й.

— Харесва ми да съм непредвидима.

— Близнаци и Меркурий — каза той.

— Разбираш ли нещо от астрология?

— Най-много да си прочета хороскопа. За кого се отнася „Без Мърси“?

— Лично е — отвърна троснато Пайн.

— Добре, добре — побърза да каже Кетлър, забелязал смутения й поглед.

— Извинявай, понякога реагирам прекалено емоционално…

— Няма проблем. И на мен ми се случва.

— Не видях да имаш татуировки.

— Имам една, но на място, където не се вижда.

— Кое ли е то? — попита Пайн с усмивка.

В отговор Кетлър смъкна леко колана на джинсите си. Пайн се наведе, защото татуировката беше доста малка.

— Чакай, чакай… Хобс ли пише?

— Да, от „Калвин и Хобс“.

— Гледай ти, бивш командос с татуировка на анимационен тигър. Направо съм изумена.

— Беше любимият ми сериал, когато бях дете. — Кетлър вдигна джинсите си, после посочи мускулестите й ръце. — Вдигала си тежести. Занимавала си се сериозно, на олимпийско ниво.

— Държа да отбележа, че нямам нищо общо с онази страница в Уикипедия — отвърна Пайн и го изгледа с любопитство. — Значи си ме проверил, преди да излезем?

Въпросът прозвуча леко закачливо.

— Проверих те още когато те видях.

Тя се засмя.

— Предполагам, че нямаш много свободно време покрай работата — каза Кетлър.

— Да, така се оказва.

— Радвам се, че днес успяхме да излезем.

Пайн докосна рамото му.

— Аз също. Беше ми приятно.

Той сведе поглед към краката й.

— С какво са те простреляли?

— Повечето хора мислят, че това е бенка.

— Аз не съм… повечето хора — сви рамене Кетлър. — Виждал съм достатъчно рани. Стигат ми за цял живот.

— За щастие, беше двайсет и втори калибър. Куршумът заседна вътре, в противен случай щеше да остави много грозна изходна рана.

— Как се случи?

— Един арест излезе извън контрол. Допуснах грешка. Но си научих урока. Няма да се повтори. — Пайн помълча, после добави: — Това е моята история. А теб къде те раниха, за да получиш „Пурпурно сърце“?

Кетлър поклати глава, усмихна се и изяде последната хапка от сладоледа си.

— Не е на място, което показвам на първата, втората или дори на третата среща. Малко съм старомоден в това отношение.

Тя го хвана под ръка.

— Радвам се, защото и аз съм старомодна.