Дейвид Балдачи
Дългият път (15)

15

Дженифър Язи беше съпруга на Джо Язи-старши, служител в навахската полиция. Той беше един от общо двеста полицаи, които патрулираха в окръг Тюба Сити, разположен в западния край на индианския резерват. Седнал зад волана на служебния си шевролет блейзър, Язи кръстосваше територия с площ от близо двеста квадратни километра. Пайн знаеше, че той не се разделя с пистолета си „Глок 22“, автомата си AP-15, с пушката, бронежилетката, полицейската палка и лютивия спрей. Най-силното му оръжие обаче бяха непоколебимото спокойствие и отличното познаване на района и жителите му, което бе по силите само на роден по тези места човек.

В навахската полиция работеха и триста цивилни. Макар че основните задължения на Дженифър Язи бяха свързани с работата й в компютърния отдел, тя беше отличен художник. Беше продала доста картини из югозападните щати и беше участвала в куп изложби. Затова изпълняваше неофициално и длъжността на портретист.

И тъй като Дженифър работеше в полицейското управление на Тюба Сити, Пайн и Бренан се отправиха натам.

Макар да имаше двайсет и четири годишен син, Язи беше едва на четиридесет и пет. Беше висока метър и шейсет и пет, слаба, с дълга черна коса и фини бръчици около очите и устата. Усмихваше се непринудено, сякаш всичко, което вършеше, й доставяше огромно удоволствие.

Пайн се запозна с нея месец след пристигането си в Шетърд Рок. Всъщност тя не само се запозна с представителите на местните правоохранителни служби, но и им помогна за разкриването на няколко случая. Освен това прекара с тях доста време на по чаша бира, за да ги опознае и да добие по-пълна картина за живота тук. Бюрото оценяваше агентите по умението им да установяват добри отношения с местните и понякога дори се свързваше с полицейските участъци, за да провери как се справя даден агент в този аспект.

По време на една от срещите Дженифър Язи се пошегува с Пайн, че жените в полицията и федералните агенции все още са толкова малко, че трябва да поддържат нещо като професионално братство… или по-точно, сестринство. Пайн се беше съгласила. В правоохранителните органи в повечето щати почти не служеха жени. А тук, в дивия и негостоприемен Югозапад, броят им бе пренебрежимо малък.

След като Пайн представи Бренан на Дженифър Язи и обясни от какво има нужда, художничката ги поведе към малка заседателна зала, където рисуваше полицейски портрети не на лист с молив, а на лаптоп.

Язи поясни с усмивка:

— И изкуството, като всичко останало, навлезе в дигиталната ера.

Пайн и Бренан седнаха срещу нея. Язи затрака по клавиатурата и отвори някаква програма. После погледна Бренан и попита:

— Готов ли сте?

Той кимна. Изглеждаше притеснен и неуверен, сякаш очакваше да го подложат на тежко медицинско изследване или на проверка с детектор на лъжата, вместо просто да изслушат описанието му на фалшивия Бен Прийст, за да може Дженифър Язи да пресъздаде образа на компютърния екран.

Тя му зададе поредица от въпроси, всеки следващ малко по-конкретен от предходния. Започна с най-основните неща — мъж или жена — и стигна до формата на носа, извивката на брадичката, гънките на врата, бръчките около очите, гъстотата и цвета на косата.

След около час работа, в който Язи продължи с въпросите, тя завъртя компютъра, за да видят Пайн и Бренан окончателния резултат.

— Как се справих? — попита тя.

Бренан зяпна.

— По дяволите, госпожо! Това е той!

— Радвам се, че успях да помогна — усмихна се Язи.

— Джен, ще можеш ли да ми принтираш образа, а след това да ми изпратиш файла по имейл? — попита Пайн.

— Няма проблем!

Преди да си тръгнат, Пайн каза на Бренан да я изчака при пикапа и дръпна Язи настрани.

— Снощи видях сина ти пред дома ми.

Усмивката на Язи се стопи.

— Джо-младши?

Пайн кимна.

— Беше в компанията на някаква отрепка, която явно имаше зъб на федералните ченгета. Наложи се да го вразумя.

— Тим Малъри. Изгонен от армията за алкохол и наркотици. Дойде тук от Филаделфия преди година. Двамата с Джо се размотават заедно.

— Този Тим едва ли му влияе добре. Освен това Джо спомена, че чакат Кайл Чавес. Той също създава само проблеми.

— Нямах представа, че се е забъркал и с Кайл — призна Язи.

— Пиеха и пушеха трева. Знам, че това е обичайно за младите, но не бих искала Джо да си навлече неприятности, от които няма измъкване.

— Баща му открай време го кара да започне в полицията, но Джо не проявява интерес.

— Работи ли някъде?

— Не съвсем. Хваща се на почасова работа от време на време. Понякога идва у нас, готвя му, опитвам се да го накарам да се замисли за бъдещето си, но очевидно не се получава.

— Какво правят братята му?

— Томас учи в колеж в Портланд, Орегон. Мат е последна година в гимназията. Ще кандидатства в „Уест Пойнт“.

— Това е страхотно!

— За жалост, Джо не е като тях. Баща му не е никак щастлив. Само за него мисли. Нали му носи името… знаеш как е…

— Не знам, защото нямам деца. Но съм наясно, че не ви е леко.

— Джо е доста притеснен. Каквото и да каже, не дава резултат. — Язи сви рамене и се усмихна тъжно. — Индианското име на сина ми е Ахига. Знаеш ли какво означава?

Пайн поклати глава.

Язи въздъхна уморено и каза:

— Превежда се като „който се бори“ или „който се съпротивлява“. Джо-младши оправдава името си. Поне по отношение на родителите си.

— Просто исках да знаеш, че съм го видяла.

— Благодаря ти, Атли. Ще кажа на мъжа ми. И късмет в издирването на изчезналия турист.

Пайн излезе навън под яркото и горещо слънце с ясното съзнание, че ще й трябва нещо повече от късмет. Тя остави Бренан пред дирекцията на парка, обърна и потегли право към Шетърд Рок.

Когато влезе в офиса, Каръл Блум се надигна от бюрото си.

— Специалистите провериха компютрите ни. Направиха го дистанционно. Откриха неща, които не би трябвало да са там, и ги премахнаха.

— Тоест някой ни е хакнал?

— Да. В момента проверяват как и откъде е извършено проникването. Мисля, че може да е станало, докато разглеждах онзи сайт. Ако е така, искрено съжалявам, агент Пайн.

— Не се притеснявай — успокои я тя. — Най-вероятно и бездруго щеше да се случи.

— Провериха и телефоните — продължи Блум. — Мобилните и стационарните. Всичко е наред.

— Добре, защото ми свършиха монетите.

— Обадиха се от лабораторията по криминалистика във Флагстаф. Помолиха да им звъннете. Записах си номера.

Пайн отнесе листчето с телефонния номер в стаята си и затвори вратата. Позвъни и зачака. Някой вдигна още на второто позвъняване.

Беше Марджъри Паркс, помощник съдебен лекар във ФБР. Пайн беше работила с нея и преди.

— Е, Атли, трябва да призная, че никога не съм извършвала аутопсия на муле. Всъщност точният термин е некропсия. Предполагам, че на теб трябва да благодаря.

— На мен също ми е за пръв път. Какво откри?

— Смъртта е причинена от пробождане с дълъг нож, насочен нагоре. Острието е извито като коса.

— А буквите върху кожата?

— Те също са издълбани с нож. Някаква идея за какво се отнасят?

— Проучихме инициалите и като че ли попаднахме на следа.

— Желая ти успех.

— С какво е била упоена Сали Бел?

— Кой ти каза? — възкликна изненадано Паркс. — Пазех това за накрая.

— Няма как да изкормиш петстотинкилограмово муле, без да го упоиш преди това.

— Предполагам… Лабораторният анализ показа, че е употребен ромифидин. Седатив, използван във ветеринарната медицина за упояване на едри животни като коне и мулета.

— Добре, вече знаем как са го направили. Остава да разберем единствено кой и защо.

— А до тези отговори се стига най-трудно.

— Нали затова получавам заплата.