Дейвид Балдачи
Дългият път (14)

14

— Искате ли кафе, агент Пайн?

Блум я поздрави още с влизането в офиса. По-възрастната жена беше облечена, както винаги, строго делово. Пола, сако, обувки с ниски токчета, малко бижута и още по-малко грим.

Пайн й кимна разсеяно и влезе в кабинета си. Затвори вратата, седна зад бюрото си и впери поглед в компютъра.

Хакнати? Но от кого и защо?

Приятелят й беше казал и още нещо. Който и да беше проникнал в компютъра й, беше действал дистанционно. Беше поел контрол върху него и можеше да го накара да направи каквото си пожелае, без да влиза в офиса.

— Ако са хакнали компютъра ти, могат да следят всеки клавиш, който натискаш — беше я предупредил той.

Пайн дръпна захранващия кабел. В същия миг Блум отвори вратата с чаша кафе в ръка.

— Проблем ли има? — попита тя.

— Хакнали са ме.

Блум повдигна вежди и остави кафето пред Пайн.

— Трябва ли и аз да си изключа компютъра?

— Вероятно.

— Веднага ще звънна на момчетата от компютърния отдел във Флагстаф. Те ще изпратят някого.

— Благодаря.

— Това свързано ли е с уебсайта, който ви показах?

— Не знам. Възможно е.

Блум излезе и затвори вратата след себе си.

Пайн извади мобилния си телефон и впери поглед в него. И той ли беше компрометиран?

После погледна стационарния на бюрото си. За да може някой да подслушва телефона й, трябваше да проникне в офиса или в телефонната кутия, която се намираше в подземния паркинг в заключено помещение, наблюдавано с видеокамера. Това се дължеше на присъствието на имиграционната служба. Пайн се съмняваше, че външен човек би могъл да се добере до там.

Пристигнеха ли специалистите от Флагстаф, щеше да ги помоли да проверят всичко. А дотогава нямаше да използва нито служебния, нито личния си телефон и нямаше да изпраща имейли и есемеси.

Пайн остави кафето си на бюрото и излезе от кабинета. Мина покрай Блум толкова бързо, че тя успя да каже само:

— Агент Пайн…

Атли обаче вече беше излязла. Спусна се бързо в подземния паркинг, като вземаше по две стъпала наведнъж, качи се в пикапа и потегли навън, под ярката слънчева светлина.

На три преки от офиса имаше магазин за хранителни стоки. Той предлагаше нещо, от което Пайн отчаяно се нуждаеше, но което беше почти невъзможно да открие другаде.

Тя спря пред магазина, изскочи от колата и се насочи право към обществения телефон, монтиран на външната стена до фризера с торби лед. В Шетърд Рок имаше няколко обществени телефона поради две основни причини. Първо, колкото и странно да звучеше, не всеки тук имаше мобилен телефон. И второ, понякога връзката беше ужасна.

Пайн пусна няколко монети и набра номера. Ламбърт вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Колсън. Аз съм, Атли.

— От какъв номер се обаждаш?

— Не обръщай внимание. Случайно да си забелязал нещо странно във вашето разследване относно изчезването на Прийст?

Все още не беше казала нито на Ламбърт, нито на когото и да било, че мъжът, представил се за Бенджамин Прийст, всъщност не е той.

— Какво имаш предвид под странно?

— Нещо извън обичайната рутина. Например обаждания от шефовете… От някой доста високо в йерархията.

— Не, нищо подобно.

— А имаш ли някакъв напредък по случая?

— Кучетата не откриха нищо, както вече ти казах. Търсихме къде ли не.

— Агентите от вашия Отдел за специални разследвания ще се включат ли в издирването на Прийст?

— Тези неща не ги решавам аз.

Пайн се намръщи. Колсън Ламбърт се държеше странно.

— Едуард Прийст изпрати ли ви снимка на брат си?

— Виж, Атли, не искам да прозвучи грубо, но трябва да затварям. Чака ме доста работа в офиса. До скоро — каза Ламбърт и затвори.

Пайн бавно окачи слушалката. Все пак беше отговорил на въпроса й, макар и индиректно. Около него наистина се случваха странни неща.

Тя пусна още монети в автомата и набра нов номер.

Звъня продължително, след което се включи гласовата поща на Едуард Прийст. Оказа се препълнена и Пайн не успя да остави съобщение.

Ядосана, тя затвори телефона, качи се в пикапа си и потегли. Погледна централното и страничните огледала, за да провери дали някой не проявява нездрав интерес към колата й.

Докато шофираше към офиса, се зачуди какво да прави. Ламбърт очевидно криеше нещо от нея. Гласовата поща на Едуард Прийст беше препълнена. Компютърът й, а вероятно и телефонът й бяха хакнати. Отделът за национална сигурност на ФБР също беше замесен. Шефът на нейния шеф й беше позвънил, за да я разпита именно за този случай, след което я беше предупредил — съвсем директно при това — да си отваря очите на четири.

На всичкото отгоре тя издирваше изчезнал мъж, който се представяше за друг човек. Къде беше той? А къде беше Бенджамин Прийст?

Кой беше убил и обезобразил онова нещастно муле и защо? И какво общо имаше с разследването й някаква стара и най-вероятно измислена история за древни египтяни в Гранд Каньон?

Пайн прокара ръка през все още влажната си коса и реши, че моментът е подходящ да се върне на местопрестъплението. Направи обратен завой и потегли на запад.

Трийсет и пет минути по-късно стоеше на Южния склон на каньона. Служебната значка й осигуряваше безплатен достъп до националния парк. Пайн паркира близо до дирекцията на място, запазено за рейнджърите. Колата й беше с номера на федералното правителство, затова не очакваше проблеми.

Тя излезе и се огледа. Беше пълно с туристи. Повечето просто се разхождаха по алеите, любуваха се на гледките и правеха снимки. Някои щяха да прекарат нощта в различни хотели. Други щяха да се върнат там, откъдето бяха дошли. Имаше и такива, които щяха да яхнат мулета и да се спуснат на дъното на каньона или да поемат на преход сред скалите.

Макар и популярна туристическа атракция, Гранд Каньон си оставаше доста сурово и негостоприемно място. Тук всяка година загиваха хора. Причините бяха най-различни и включваха сърдечен удар, падане от скала, нападение от животни, дехидратация и хипонатремия — нарушение на електролитния баланс в резултат на натрупване на течности в организма. Освен това от време на време се случваше да се удави някой смелчага, тръгнал на рафтинг по безмилостните бързеи на река Колорадо.

Докато стоеше и се оглеждаше, Пайн забеляза мъж — по шорти, потник и маратонки — да тича по павираната алея към паркинга. Той спря, протегна се и продължи към окалян джип със свален гюрук. На предната броня на колата беше монтирана лебедка. А на задната имаше лепенка, която показваше, че собственикът на джипа е ветеран от армията.

— Здрасти, Сам — поздрави го Пайн.

Сам Кетлър се обърна. Тя тръгна към него.

— Не работиш ли само нощни смени?

— Обикновено да, но не и снощи.

Пайн го огледа. Потникът и шортите разкриваха онова, което униформата скриваше. Сам Кетлър бе целият в мускули. И всеки мускул преливаше хармонично в съседния. За разлика от мнозина, които имаха огромни гърди и ръце, но по-слабо развита долна част на тялото, бедрата и прасците му бяха най-релефните елементи от мускулатурата му.

— Какво правиш тук?

— Тичах по туристическите пътеки. Току-що приключих.

Тя погледна през рамото му.

— По коя мина? Вече е доста горещо.

— От Южния до Северния склон и обратно.

— От едната страна на каньона до другата?

Той кимна, пресегна се и извади от джипа кърпа, с която попи потта от лицето си.

— Колко време ти отне? — поинтересува се Пайн.

— Шест часа и петдесет и осем минути. Потеглих доста рано.

Пайн зяпна.

— Пробягал си шейсет и осем километра с обща денивелация от над шест хиляди метра, включително изкачване от хиляда и петстотин метра до Южния склон?

Сам Кетлър извади бутилката вода, която носеше в чанта на кръста си.

— Мисля, че описанието ти на маршрута е доста точно. Въпреки това съм много далече от рекорда. Никога няма да го подобря.

— Но хората, способни да пробягат маршрута за такова време, сигурно са един на милион!

Той пресуши бутилката и попита:

— Какво правиш тук?

— Дойдох да огледам.

— Разбра ли какво се е случило с мулето?

— Още не, но работя по въпроса.

— Не се съмнявам, че ще откриеш истината.

Кетлър се огледа и като че ли се смути. Извърна очи настрани. Пайн изчака няколко секунди, но когато той не проговори, тя каза:

— Е, до скоро.

И му обърна гръб.

— Ей, Атли?

— Да — извърна се тя.

— Имаш ли време за по една бира и нещо за хапване довечера?

— Не си ли нощна смяна?

— Не. Още една причина да пробягам маршрута днес — каза той с дяволита усмивка. — Вече не съм на двайсет. Трябва ми повече време да се възстановя.

Пайн обмисли предложението му и отвърна:

— Звучи добре.

— Има едно място в Шетърд Рок…

— Нека отгатна — усмихна се тя. — Пицария „Тони“.

— Как позна?

— Това е единственото място в Шетърд Рок, където човек може да пие бира.

— В седем устройва ли те?

— До седем.

 

 

Пайн влезе в дирекцията на парка и потърси не Колсън Ламбърт, а другия рейнджър, Хари Райс.

Оказа се, че той е в корала при мулетата, затова Пайн се насочи натам. Завари го в компанията на животните и Марк Бренан, мулетаря.

— Нямате ли група днес? — обърна се тя към Бренан, докато Райс я наблюдаваше с поглед, който й се стори излишно предпазлив.

А може би не чак толкова излишно предвид онова, което са му казали шефовете му.

Бренан втриваше мехлем в предните крака на едно муле.

— Днес очакваме доставка на припаси и материали. Аз трябва да я поема. Другите двама мулетари се спускат с туристи към дъното на каньона.

Пайн кимна и погледна Райс.

— Говорих с приятеля ти Колсън. Разследването не е помръднало…

— Търсихме онзи човек навсякъде — отвърна той, зареял поглед над лявото й рамо. — Но не открихме и следа от него.

Тримата помълчаха около половин минута.

— Колсън като че ли не проявява интерес към случая и няма да разследва повече. И ти ли си на същото мнение, Хари?

— Аз съм рейнджър, а не полицай.

— А Отделът за специални разследвания? Те ли ще поемат случая? Попитах Колсън, но той ме отряза.

— Тези неща не ги решавам аз — сви рамене Райс.

— Днес всички отговарят така — каза Пайн и се зачуди дали Колсън и Райс не следват едни и същи заповеди.

Бренан изгледа и двамата и попита:

— Май става нещо, за което не знам, а?

— Възможно е — отвърна Пайн. — Марк, ти си видял този Прийст. Искам да се срещнеш с полицейски портретист и да го опишеш най-подробно.

— Защо? — възкликна Райс. — Използваш полицейски портрет, когато се опитваш да идентифицираш някого. Но ние знаем кой е изчезналият.

— Така ли смяташ? — попита тя.

Думите й изненадаха Райс.

— Но нали брат му ни каза… Той е Бенджамин Прийст.

— Попитах Колсън дали разполага със снимка на Прийст, изпратена от брат му. Той не ми отговори.

— Чакай малко — обади се Бренан. — Да не искаш да кажеш, че изчезналият не е бил Бен Прийст?

— Обичам да проверявам всяка информация. А не само да предполагам. — Пайн погледна Райс и попита: — Вие само предположихте или проверихте?

— Не ми харесва тонът ти, Атли — каза рейнджърът.

— А на мен не ми харесва да си играят игрички с мен, Хари.

Погледът на Бренан започна да снове между двамата федерални служители. Мулетарят изглеждаше объркан.

— Е, Марк, трябва да дойдеш с мен при портретиста.

— Но в момента имам работа!

— Намери някой друг да я свърши.

Докато вървяха към паркинга под яркото слънце, Бренан попита тихо:

— Какво става, агент Пайн? Искам да кажа… и двамата работите за федералното правителство, нали?

— Така е, но понякога то може да бъде оприличено на огромна тромава машина. А аз следвам собствени правила. — Тя извади телефона си и показа на Бренан снимката, която Едуард Прийст й беше изпратил. — Виждаш ли високия мъж? Познаваш ли го? Възможно ли е да е бил в групата на Прийст?

— Не, абсурд! В групата нямаше толкова висок човек. А също и никой, който да прилича на него.

— Направихте ли обща снимка? Туристите снимаха ли се помежду си?

— Някои може да са се щракнали, но не знам да са правили обща снимка.

Пайн прибра телефона.

— Добре, да вървим да дадеш описание за портрет.