Дейвид Балдачи
Дългият път (13)

13

Пайн потегли към офиса и влезе в подземния паркинг. На входа стоеше охранител, но след работно време вратата се затваряше и тогава Пайн си отключваше с електронна карта.

Тези мерки за сигурност не бяха заради Бюрото и неговия офис в сградата. Дължаха ги на съвсем друга правоохранителна агенция.

На ИМС, Имиграционната и митническа служба.

Или по-известна днес като имиграционна полиция. Тя действаше изключително активно в Аризона, където залавяше и депортираше много хора. Беше се превърнала в част от политическия спаринг. Или футбол — заради прехвърлянето на топката ту в едната, ту в другата половина.

Служителите й неведнъж бяха получавали заплахи. Което означаваше, че и сградата е потенциална мишена. Това обясняваше живата охрана и вратите с електронен достъп.

Пайн често виждаше служителите на Имиграционната и митническа служба да влизат и излизат от сградата. С някои се познаваше, но почти не общуваше с тях, защото бяха доста затворени. Тя работеше за ФБР, а то беше подчинено на Министерството на правосъдието, докато ИМС беше част от Министерството на вътрешната сигурност. Между тях съществуваше известно съперничество, характерно за всички федерални служби, но дейността им почти никога не се препокриваше. Важното беше, че и едните, и другите бяха федерални служители и в случай на нужда Пайн винаги можеше да разчита на помощта им.

Подземният паркинг спасяваше колите от жаркото слънце през деня. Той не беше лукс, а необходимост, особено през лятото. В противен случай щеше да й се налага да включва климатика и да го оставя да работи няколко минути на пълна мощност, преди да се качи в пикапа. И пак щеше да е непоносимо горещо.

Пайн паркира до автомобил, скрит под брезентово покривало.

Някога колата беше собственост на ветеран от Бюрото на име Франк Старк, който беше поел ролята на ментор на Пайн по време на второто й назначение. След дипломирането си от академията в Куонтико всеки агент получаваше служебна карта, значка и първо назначение. Този период се определяше като пробен, а целта му беше да провери дали агентът ще се справи с полева работа. Изпитателният срок приключваше след година и агентът получаваше второто си назначение.

Пайн беше изпратена в Кливланд и именно там се запозна със Старк.

Тя вдигна покривалото и пред погледа й се откри форд мустанг кабриолет с бежов гюрук, бежов салон и боядисан отвън в култовия оригинален тюркоазен цвят. Автомобилът беше грижливо реставриран до най-дребния детайл лично от Старк с помощта на все още неопитната Атли Пайн.

Двамата работиха по автомобила в гаража му, който служеше и като импровизиран автосервиз. Самият гараж беше зад дома на Старк, къща от петдесетте години на миналия век, която по нищо не се различаваше от останалите къщи в квартала, докъдето стигаше поглед.

Когато я беше попитал дали не иска да му помогне, първата реакция на Пайн беше да му откаже. Това беше последното му назначение и всички го знаеха. Старк просто изчакваше да се пенсионира. А хобито му беше да реставрира класически автомобили. И все пак молбата му докосна нещо в Пайн и тя се съгласи.

Започнаха с разглобяването на целия автомобил, като си записваха кои части откъде са и ги поставяха в кутии и кашони с етикети. Някои използваха повторно, други изхвърлиха. А междувременно правеха снимки, по които после да се ориентират. Когато остана само шасито, двамата приготвиха специална паста от орехови черупки и стъклен прах, за да свалят боята, тъй като тя не драскаше метала. За целта обикновено се използваха специални инструменти, но те разполагаха със самоделни, освен това импровизираха: така например свалиха лайстните с отварачка за бутилки. Смениха пода отзад и го подсилиха, което им позволи да заменят единичния ауспух с двоен.

Цялото шаси беше покрито със специален сребрист грунд. Екстериорът беше възстановен в оригиналния му вид, след като металът бе изчистен с пясъкоструйка и вдлъбнатините изправени, а там, където това беше невъзможно, поставиха нови панели, произведени според оригиналната техническа спецификация от местна компания, която Старк беше открил. После боядисаха колата в същия тюркоазен цвят, с който беше излязла от завода. Подмениха цялата електрическа система, излъскаха всеки винт и болт, а липсващите замениха с нови.

Когато приключиха с боядисването, поставиха звуко- и топлоизолация „Динамат“, с която шумът и горещината от ауспуха останаха под автомобила, където им беше мястото. Оригиналният двигател беше осемцилиндров, V-образен, с обем 4,7 литра, от който бяха произведени едва няколкостотин бройки. През 1967 г. обаче от „Форд“ бяха предлагали и по-голям двигател, 6,4-литров, който беше монтиран на повечето мустанги, произведени през тази година. Само че въпросният двигател изискваше двоен ауспух, тъй като не можеше да работи ефективно с единичен. Големият двигател осигуряваше 320 конски сили, което беше доста за кола с подобни размери.

Оригиналният гюрук нямаше как да бъде реставриран, но Старк намери фирма, която да ушие нов, а Пайн му помогна да го постави. Сложиха, разбира се, и нови джанти и гуми, хромираха броните, подмениха фаровете, излъскаха решетката и таблото, освежиха кожения салон… Накратко, наляха в колата повече грес и повече пари, отколкото на Старк му се искаше да похарчи. Пайн чувстваше, че възрастният агент, отдавна овдовял и бездетен, се опитва да запълни с нещо самотния си живот, който щеше да стане още по-самотен, когато върнеше значката си. И тъй като тя също беше самотна, двамата си паснаха отлично. Работиха върху колата с часове и дори с дни, без да си кажат нещо повече от „Подай ми гаечния ключ“ или „Донеси ми една бира“.

Първоначалното хрумване на Пайн да помогне на Старк беше преляло в проект, продължил близо две години. Старк се пенсионира месец след като завършиха реставрацията на мустанга. По същото време тя замина за следващото си назначение. Преди това обаче двамата си направиха излет с реставрирания автомобил. Старк й позволи да шофира на връщане и Пайн натисна газта до дупка. Четирите карбуратора изстискаха и последната конска сила от мощния двигател и мустангът полетя като ракета.

Двамата решиха, че ако ги спрат ченгета, ще покажат служебните си значки. Сметнаха, че имат право да се възползват от тях, както играчите на „Монополи“ се възползваха от картата за излизане от затвора.

Пайн шофираше със свален гюрук и вятърът вееше косата й, докато скоростомерът показваше сто и деветдесет километра в час. Усещането не можеше да се сравни с никое друго, което беше изпитала през последните години. Чувстваше се великолепно. Ако Старк не беше с трийсетина години по-възрастен от нея и толкова чудат, тя като нищо щеше да се подаде на еуфорията и да го разцелува.

За съжаление, месец след като Пайн замина за новото си назначение, Старк почина от сърдечен удар. Бяха го намерили в гаража му, превит надве на един стол, а под него — гаечен ключ, който очевидно беше държал.

Тя с изумление научи, че й е завещал мустанга. Отиде да го вземе и оттогава той я придружаваше при всяко местене.

Мустангът я последва и когато потегли на запад, към Шетърд Рок. Тя обаче предпочете да го остави не пред дома си, а тук, където щеше да бъде защитен не само от слънцето, но и от двукраки хищници. Често сънуваше кошмари как някой краде колата и после катастрофира с нея.

Мустангът беше единственото нещо, което истински беше притежавала. Всеки път, когато седнеше зад волана, си спомняше колко много усилия е вложила в реставрирането му. Далеч повече, отколкото в която и да било връзка.

Тя прокара длан по предната броня. Мислите й се насочиха отново към Старк, който се оказа неподозирано мъдър за годините си. Несъмнено беше копнял за дъщеря, която никога нямаше да има, докато един ден не се появи Пайн, току-що завършила академията в Куонтико.

Старк беше добър приятел, навярно единственият й истински приятел в Бюрото, а може би и не само там. Веднъж, докато монтираха четворния карбуратор „Холи“, той й сподели, че Бюрото наистина е изпълвало целия му живот. С изключение на реставрирането на стари автомобили. Тогава Старк избърса ръцете си в стар парцал, отпи глътка бира от пластмасовата си чаша и я погледна изпод гъстите си бели вежди.

— Не прави тази грешка — каза мрачно той. — Не позволявай работата да изпълни целия ти живот.

Пайн зави последния болт на карбуратора и го погледна.

— Как разбра, че е грешка? — попита тя.

— Щом ми задаваш този въпрос, значи нищо не си разбрала.

Старк изрече тези думи така, сякаш зад реставрирането на мустанга се криеше нещо много повече от разглобяването и сглобяването на един стар автомобил.

А може би наистина беше така. Може би Пайн беше разбрала какво се опитваше да й каже Старк. Но това не означаваше, че е готова да промени нещо.

Тя върна покривалото на място и тъкмо се отправяше към стълбите, когато телефонът й звънна. Обаждаше се приятелят й от Солт Лейк Сити, онзи, който работеше в местния офис на „Гугъл“.

— Откри ли нещо? — попита тя, докато крачеше по коридора към офиса си.

— Да, но ми се стори странно.

— Целият случай е странен. Какво откри?

— Доста хора са посещавали сайта през последните няколко месеца. Не успях да проследя всички, но един от тях ми направи впечатление.

— Кой?

— Разпознах айпи адреса му — гласеше изненадващият отговор.

— И как успя?

— Защото беше твоят, Атли.

— Знам — отвърна нетърпеливо тя. — Аз също влизах в сайта, за да го разгледам. Асистентката ми също. Тя ми каза за него.

— Разбрах кой е адресът ти още когато се свърза с мен. Но после проверих нещата малко по-задълбочено и забелязах странни редове в кода… Мисля, че е най-добре да повикаш колегите от отдела за киберсигурност на ФБР и да ги помолиш да прегледат компютрите ви.

— Защо?

— Мисля, че някой ги е хакнал.