Дейвид Балдачи
Дългият път (12)

12

Гранд Каньон — едно.

Полицейските кучета — нула.

Защо ли това не ме изненадва, помисли си Пайн.

Каньонът беше дълъг почти четиристотин и петдесет километра и широк близо трийсет. В него имаше повече пещери, скални цепнатини и скрити места, отколкото човек можеше да преброи за целия си живот. Затова тя не се учудваше, че никой не е открил трупа на Прийст. От друга страна, възможно беше никой да не го е открил просто защото нямаше труп.

Ламбърт й беше изпратил съобщение рано сутринта, за да й съобщи резултата от издирването… или по-точно, липсата на резултат.

Пайн не разполагаше с необходимите ресурси да провери всяко кътче на каньона. Никой не разполагаше с такива ресурси. Не биваше да забравя и могъщата река Колорадо, действала едновременно като пневматичен чук и хирургически скалпел, за да си проправи път в скалите на каньона. Всъщност реката беше единствената причина за съществуването на Гранд Каньон. Ако човекът, представил се за Прийст, бе паднал в ледените води на Колорадо, то бързото течение отдавна беше отнесло тялото му в Мексико.

Пайн облече тренировъчния си екип и грабна сака с чисти дрехи, който си беше приготвила предишната вечер. Качи се в пикапа и потегли.

Фитнес залата се намираше на десетина минути от дома й. Всъщност всичко в Шетърд Рок се намираше на не повече от десетина минути от дома й. Пайн разбираше, че е попаднала в час пик, когато се разминеше с повече от една кола по пътя си до фитнеса. Тя паркира на празната улица.

Беше рано и слънцето още не напичаше, но бе започнало да се издига и скоро щеше да донесе такава жега, че всеки жител на Шетърд Рок, който се движеше малко по-бързо, да плувне в пот. Щяха да изминат два месеца, преди времето да се промени и да донесе, ако не прохлада, то поне малко свеж въздух.

И точно в този момент Пайн се канеше да се поизпоти, но не вън, на улицата, а в залата за фитнес.

Тя кимна на собственика и влезе. Казваше се Кени Куни и беше родом от Мауи. Тежеше сто и десет килограма при ръст от метър и седемдесет.

Куни се беше разположил на лежанката и държеше щанга с толкова много дискове, че лостът беше увиснал в двата си края. Той кимна на Пайн и направи нова серия. Тениската му беше вир-вода от битката с тежестите, а шортите му бяха опънати до пръсване от мощните му загорели бедра с огромни изпъкнали вени.

Фитнесът на Куни беше от старата школа — без лъскави модни приумици, които да привличат повече клиенти, само най-обикновени уреди за истинските любители на тежестите.

И още нещо: Куни не беше почитател на климатиците. В залата му имаше само два вентилатора, разположени в срещуположни ъгли, които едва раздвижваха горещия въздух от ляво надясно и обратно. Ако човек не станеше вир-вода, явно имаше сериозен проблем с потните си жлези и с порите.

В залата имаше само още двама души. И двамата редовни клиенти. Единият беше висок петдесетинагодишен чернокож с плочки на корема, а другият — нисък бял мъж, около четиридесетте, който тренираше усилено, за да се възстанови след артроскопия на коляното. Пайн не знаеше имената им. В интерес на истината, никога не се беше интересувала кой как се казва. Познаваше ги по физиономия и знаеше как протичат тренировките им. Вероятно те я възприемаха по същия начин. Редовните клиенти на Куни идваха, за да тренират, а не за да си говорят. Идваха, за да вдигнат колкото се може повече тежести. А за целта трябваше да пестят дъха си, защото, когато човек тренира както трябва, не му остават сили за празни приказки.

Тя свали суитчъра си и остана по потник, който разкриваше четирите й татуировки. Върху делтовидния мускул на едната й ръка се мъдреше астрологичният символ на зодия Близнаци. Най-обикновено римско II, което според някои наподобяваше числото π, но с още една чертичка отдолу. Върху същия мускул на другата й ръка беше татуиран астрологичният знак на планетата Меркурий, която управляваше Близнаци. Състоеше се от окръжност върху малък кръст и насочен нагоре полумесец върху кръга.

По дългите ръце на Пайн — като се започнеше от лакътя и се стигнеше до рамото — беше изписано „Без Мърси^[1]“. Близнаци, Меркурий, сестри… Пайн си беше направила татуировките в колежа. Мнозина ги бяха забелязали и коментирали по време на спортната й кариера, тъй като се виждаха съвсем ясно, когато вдигаше тежести. Тя обаче така и не бе удовлетворила любопитството на околните. Татуировките бяха предназначени единствено за нея и сестра й, за никой друг.

Пайн загря, след което се нахвърли върху тежестите с ярост, очевидно породена от липсата на напредък в разследването.

Направи няколко серии от коремни преси — хоризонтални и под наклон, няколко упражнения с лост и дъмбели, после се настани под лежанката, продължи с вдигане на тежести от земя, клякане, навеждане, повдигане на пръсти, лицеви опори на един крак, обикновени набирания на лост, превъртания, премина към тренировка с медицински топки и направи няколко упражнения тип „махало“ първо с петнайсеткилограмова, а после и с двайсеткилограмова фитнес топка. Дойде ред и на изометричните упражнения, при които от нея започна да се лее пот, въпреки че стоеше на едно място, последвани от дълбоки напади с пудовки, лицеви опори с крака върху пейка, сумистки клякания с дъмбели и накрая скачане на въже в продължение на десет минути.

После стана време и за коронното й упражнение. Всичко дотук беше просто загрявка. Репетиция за същинската част на шоуто. Пайн искаше да го направи, когато е уморена, в противен случай то губеше смисъла си.

Тя нареди дисковете върху лоста, натри ръцете си с талк и се наведе над щангата.

Пайн беше висока за състезателка по вдигане на тежести. Това беше и предимство, и недостатък. От гледна точка на физиката по-ниските хора трябваше да повдигат тежестите на по-малка височина. Освен това по-късите мускули бяха по-експлозивни, отново поради същите научни принципи. По-дългите ръце на Пайн обаче играеха ролята на мощен лост — нещо непосилно за късите мускули.

Тя затвори очи и се концентрира, както бяха в състояние да го направят само професионалните спортисти. За да настрои съзнанието си, Пайн трябваше да извърши онова, което наричаха динамичен старт. С други думи, трябваше да отдели тежестите от пода. С рязко, експлозивно движение тя изпълни първата част на повдигането и закова щангата под брадичката си. Остана клекнала за миг, с идеално балансирана щанга, после се изправи, като единият й крак застана пред другия, и с рязко движение изтласка лоста над главата си. Накрая двата й крака застанаха успоредно един до друг и Пайн задържа щангата над главата си.

Раз, два, три. Готово.

Във вдигането на тежести се криеха много повече техника и мисъл, отколкото хората предполагаха. Грубата сила просто не беше достатъчна. Пайн беше виждала огромни мъже, далеч по-силни от нея, да се провалят с тежестите, които тя вдигаше. Трябваше сила, разбира се, но и безупречна техника. Термини като изхвърляне, изтласкване, динамичен старт, концентрирано сгъване, втора фаза и много други се бяха запечатали не само в съзнанието й, но и в мускулната й памет. Човек трябваше да направи всички тези неща в точния момент и да използва съответната инерция напред и нагоре, за да вдигне над главата си увисналия от тежести лост.

Пайн пусна щангата, като я натисна с ръка, за да не подскача, и дисковете останаха залепени за пода. Това също беше добре отработено движение, което тя беше извършвала хиляди пъти.

После свали няколко диска от щангата, зави затягащите гайки, приготви се, уравновеси дишането си, изравни крака и отново натри дланите си с талк. Този път нави на китките си специални ленти, защото движението, което се канеше да извърши, щеше да ги натовари до краен предел. Накитниците гарантираха, че лостът и ръцете й няма да поемат в различни посоки.

Това е за златен медал. Или поне за място в олимпийския отбор. Е, хайде, помечтай си, Пайн.

Тя се наведе и улови лоста с толкова широк захват, че ръцете й почти докосваха вътрешните дискове. Прочисти съзнанието си от всяка друга мисъл, защото вдигането на тежести изискваше не само физически, но и психически усилия. Може би дори повече психически, отколкото физически. Представи си взривната сила и идеалното движение, необходими, за да издигнат тежестта от пода до над главата й с едно-единствено почти плавно движение. Отначало, за част от секундата, щангата щеше да застине на нивото на кръста й, след което щеше да я вдигне над главата си с мощен тласък. Ръцете й щяха да останат изпънати, а задникът й щеше да се намира на сантиметри от пода. Това движение не беше естествено и изискваше огромна сила и концентрация. Нямаше място за грешки.

Това беше същността на изхвърлянето.

Човекът, измислил това движение, каза си Пайн, е бил голям садист.

Именно то беше нейната Немезида, нейното Ватерло, причината да пропусне Олимпийските игри в Атина през 2004 г. И то точно в Атина, където през 1896 г. олимпийските игри бяха възкръснали за нов живот. Колко ли специална щеше да бъде тази олимпиада? Атли Пайн така и не разбра.

Тя успокои дъха си и започна да прави все по-дълги вдишвания и издишвания. Търсеше подходящия момент за последното вдишване и издишване, след което щеше да настъпи фазата на изхвърлянето. Всичко беше въпрос на подходящ момент, отлична техника и експлозивна сила: комбинация, която малцина владееха.

Пайн изпълни безпогрешно първата фаза — ръцете й застинаха за миг във формата на буквата V, щангата застана точно над главата й, а задникът й почти докосваше гумираната настилка на пода. Захватът, силата, движението… всичко беше изпълнено както трябва.

Беше на финала.

Добре, Атли. Хайде, на три… Просто се изправи. Толкова е лесно. Просто се изправи. Раз… два… три…

Но когато започна да се изправя, всичко се обърка — бедрото й потрепери, подколянното сухожилие на левия й крак не издържа, левият й трицепс поддаде под тежестта. Пайн изпусна щангата и се просна по гръб.

Сразена.

Плочките на корема и рехабилитацията на коляното бяха останали в миналото.

Но не и Кени Куни.

— Добре ли си? — попита спокойно той от бюрото си, докато попълваше някакви документи.

Тя кимна и вдигна палец. Не й се случваше за пръв път.

Куни се върна към документите.

— По дяволите! — измърмори Пайн.

Определено не беше добре. Въпреки отлично изпълнената първа част на движението не беше успяла да изпълни втората, а това бе най-важното. Психиката й я беше подвела — не издържа. Пайн се беше уплашила.

По дяволите!

Тя се изправи и се зае с упражнения от йога и пилатес, които й служеха за разтоварване след тренировка. Мускулите й се отпуснаха приятно, а сухожилията й й благодариха за облекчението, които изпитаха след безмилостното натоварване.

Взе душ, облече дрехите си за работа и излезе навън с още влажна коса.

Времето, предназначено лично за Атли Пайн, беше приключило. Останалата част от деня принадлежеше на ФБР.