Метаданни
Данни
- Серия
- Атли Пайн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Long Road to Mercy, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Дългият път
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Ирина Иванова
Технически редактор: Вяра Николчева
Художник: Stephen Mulcahey/Arcangel, Shutterstock
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-490-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11874
История
- — Добавяне
10
На път за дома Пайн мина покрай прочутата Разбита скала, дала названието на градчето Шетърд Рок.
Въпросната природна забележителност се намираше на километър и половина — два извън града и беше единствената причина за съществуването му.
Според местната легенда, потвърдена впоследствие от НАСА и други федерални научни агенции, преди милиони години на това място паднал метеорит с размерите на фолксваген костенурка. Твърдеше се, че той разбил на пух и прах намиращия се тук монолит и запратил наоколо огромни късове скали, които осеяли равния иначе пейзаж.
Градчето било основано преди стотина години, когато предприемчив младеж на име Елмър Ланкастър напуснал родната си Пенсилвания, за да потърси късмета си в Дивия запад. Той се натъкнал на останките от скалата, съчинил интригуваща история и решил да се засели тук. Сковал сергия, разположил я край единствения път, който минавал наблизо, наел за помощници местни индианци и започнал да продава метеорити. Индианци в традиционно облекло танцували край пътя и предлагали „камъни от небето“ срещу скромната сума от пет долара.
Бизнесът се оказал доста печеливш, тъй като наоколо лежали разпръснати милиони камъни. Изчерпели ли се запасите, Ланкастър и индианците му винаги можели да си набавят нови.
Ланкастър използвал част от парите, за да строи сгради, да прокарва улици и въобще да създава цялата необходима инфраструктура. Започнал да тръби наляво и надясно, че новооснованото градче Шетърд Рок е най-важното място на Земята от гледна точка на геологията, и агитирал хората да се заселват тук. Наивници от цялата страна, на които явно не достигали здрав разум и трезва преценка, се вързали на приказките му и така Шетърд Рок се превърнал в истински град. Вярно, не се разраснал кой знае колко през годините, но днес в него живееха около хиляда души, които — подобно на хората в останалите малки градчета — изкарваха прехраната си по най-различни начини. Това включваше и млада жена с пистолет на кръста и значка на ФБР.
Местните продължаваха да продават метеорити на туристите. За целта използваха голяма дървена барака край пътя, но инфлацията беше надула цените до петдесет долара за камък. Индианците обаче бяха поумнели и не искаха да работят за белите. Предприемчив хопи и съдружникът му навахо бяха купили метеоритния франчайз и се справяха повече от добре. Те предлагаха не само камъни, но и топло кафе, студена бира и неустоимо вкусни сладкиши. Пайн си беше купила парче метеорит, но само за да подкрепи местната икономика.
Пайн спря на паркинга пред сградата, в която живееше. Тя беше в традиционния за югозападните щати стил с декоративна мазилка и червени керемиди. Парапетите бяха от ковано желязо, а фасадата беше боядисана в тъмножълто. Растенията около сградата бяха все местни, което означаваше, че издържат без много вода. Югозападът си имаше най-разнообразни предимства, но редовните валежи не попадаха сред тях.
Когато Пайн стъпи на нагретия асфалт, усети как горещината му преминава през подметките и чорапите и пари стъпалата й. На подобна надморска височина, същата като в Денвър, слънцето напичаше адски силно.
Беше попаднала в задръстване, причинено от катастрофа, и стана твърде късно да се връща в офиса. Блум обаче й беше изпратила още информация, която щеше да прегледа, докато пиеше бира вкъщи. Това беше представата й за приятно прекарана вечер, без да излиза навън.
На път за входа тя мина покрай двама мъже на по двайсет и няколко, които стояха на паркинга, облегнати на вишнев форд пикап с повдигнато окачване и широки задни гуми. Приличаше на автомобил от състезанията „Чудовищни камиони“. Двамата пушеха трева и пиеха бира. Единият беше индианец с дълга опашка, вързана с тънка кожена лента. Носеше мръсни джинси, пъстра риза с къси ръкави и широкопола шапка, цялата в мазни петна. На колана си държеше голям нож в кожена кания. Другият беше бял и така изгорял от слънцето, че кожата му беше започнала да се бели. Това не беше изненадващо, тъй като не носеше шапка или риза, а само потник.
На кръста му висеше кобур със зиг зауер в него.
Аризона беше от щатите, които позволяваха гражданите да си купуват каквото си поискат оръжие и да го носят скрито или открито, без да изискват от тях да притежават някакви разрешителни или умения. Или най-малкото мозък.
Пайн погледна стойката за пушки в кабината на форда. Видя „Браунинг“ с елегантен дървен приклад и автомат AP-15, който можеше да избие твърде много хора за твърде малко време.
Пайн разпозна единия от мъжете. Кимна им, докато минаваше покрай тях.
— Чух, че си федерално ченге. Вярно ли е?
Въпросът дойде от Изгорелия.
— Кой се интересува?
Мъжът хвърли празната си кутийка от бира в каросерията на пикапа.
— Едно време и аз работех за федералното правителство. Бях в армията. Но ме прецакаха — каза тихо той, вперил заплашителен поглед в Пайн.
Тя нямаше представа дали се е надрусал, или просто се заяжда. Или и двете.
— Съжалявам.
— Е, федерално ченге ли си? — попита пак той и пристъпи към нея.
— Да, федерален агент съм.
— Значи ще прецакат и тебе.
— Все още не са.
Той си дръпна от цигарата.
Пайн го изгледа и каза:
— Май е по-добре да изхвърлиш тази гадост и да си проветриш главата. Особено ако ще шофираш. Не искаш проблеми с властите, нали?
— Това е свободна страна. Аз съм се бил за нея!
— Имаш ли рецепта за марихуана за медицински цели? В противен случай притежанието й в Аризона е незаконно. А федералният закон забранява да носиш оръжие, ако пушиш марихуана, макар щатските власти тук да не са на това мнение.
— Имам посттравматичен стрес. И си забравих рецептата у дома. Но можеш да ме арестуваш, ако искаш.
— Мога да те арестувам, защото нямаш рецепта. И си нарушил закона.
— Както вече казах, имам рецепта. Просто я забравих. Бях в Ирак, госпожичке. Ако беше служила в Ирак, и ти щеше да пушиш трева.
Пайн огледа изпитателно индианеца, който сякаш не проявяваше интерес към разговора им.
— Ами ти?
— Аз също си забравих рецептата.
Пайн поклати глава. Нямаше да ги арестува заради това. Но все пак…
Погледна автомата AP-15 и се обърна към Изгорелия:
— Предполагам, че си минал съответната проверка, преди да получиш разрешително за AP.
— Не е мой — отвърна той.
На Пайн беше започнало да й омръзва.
— Добре, момчета, приятна вечер. Само не карайте, след като сте пушили трева или сте пили алкохол. И умната с оръжията.
Понечи да отмине, но Изгорелия застана на пътя й.
— Още не съм приключил.
— Аз обаче съм.
Когато тръгна покрай него, той я сграбчи грубо за ръката. Тя го хвана за китката, изви я назад, залепи я за гърба му и блъсна главата му в пикапа. Челото му се удари в ламарината и той се свлече на земята.
Със свободната си ръка Пайн извади пистолета си и го насочи към индианеца, който вече посягаше към ножа.
— Не го прави, ако не искаш да умреш още сега — предупреди го рязко. — Остави го на земята и го изритай встрани. Веднага!
Той побърза да се подчини, остави оръжието си на земята и го изрита на половин метър.
Изгорелия простена бавно и се обърна по гръб. Пайн се наведе и измъкна пистолета му от кобура.
— Ей, не можеш да ми го вземаш! — възрази той.
Тя насочи глока си в главата му.
— Посегнеш ли ми отново, с теб е свършено. Ясно ли е?
Когато той не отговори, Пайн го срита леко и повтори въпроса:
— Ясно ли е?
— Да, да, ясно е. Мамка му!
— Радвай се, че не искам да губя нито минута повече от живота си с идиоти като вас. А сега изчезвайте от тук!
Изгорелия с усилие се изправи на крака и с помощта на приятеля си се настани на предната дясна седалка на форда.
Когато индианецът се върна за ножа си, Пайн стъпи върху острието.
— Няма да стане — спря го тя, изгледа го изпитателно и каза: — Познавам те. Баща ти е Джо Язи, нали? Ти си големият му син. Джо знае ли, че се мотаеш с подобни отрепки?
— На двайсет и четири съм и ще се мотая с когото си искам — отвърна Язи.
Пайн наблюдаваше с периферното си зрение Изгорелия, в случай че посегне към пушката или автомата.
— Тогава подбирай приятелите си по-внимателно — каза тя на Язи. — Какво правите тук всъщност?
— Един приятел живее в тази сграда. Кайл Чавес.
Пайн кимна. Познаваше семейство Чавес. Родителите бяха нелегални имигранти, но работеха усърдно, никога не се забъркваха в неприятности и не пропускаха неделната служба в единствената католическа църква в градчето. Синът им Кайл обаче беше друго нещо и непрекъснато им създаваше проблеми. Няколко пъти беше попадал в полезрението й.
— Както казах, подбирай приятелите си по-внимателно.
— Май се мислиш за голяма работа, а? — изкрещя Изгорелия от кабината на пикапа.
— Разкарай го от тук, преди да размисля и да ви арестувам и двамата — каза Пайн.
Язи се качи бързо в пикапа, запали двигателя, включи на скорост и потегли.
Пайн ги проследи, докато не се скриха от погледа й. После взе ножа, прибра пистолета на Изгорелия в джоба си и тръгна към апартамента си. Умираше за бирата, която я очакваше горе.