Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (9)

Девета глава
Шарлът

— Мамка му! — изруга Рийд.

Излезе навън и затръшна вратата след себе си. Явно щетата беше сериозна, защото не успя да премести колата на банкета.

Сърцето ми щеше да изскочи.

Всичко е наред.

Добре сме.

Катерицата също.

Никой не пострада.

Все още обзета от паника, слязох от колата. Рийд спореше с шофьора на червения джип зад нас, ала аз чувах единствено глухото кънтене на пулса в ушите си.

— С какво мога да помогна? — попитах.

— Повикай полиция и се свържи с най-близката пътна помощ — отвърна той и извади нещо от портфейла си. — Ето ти членската ми карта. Кажи им, че се намираме на шосе 70 в Манървил.

Час и половина по-късно полицаите си тръгнаха и камионът на пътна помощ ни откара до близкия сервиз.

След дълго чакане механикът най-после дойде да огледа колата. За жалост, присъдата за бенца на Рийд не беше никак добра.

Забърсвайки машинното масло от челото си, той каза:

— Задният калник е изкривен и опира в гумата. До утре сутрин колата ще е готова.

Очевидно безпокойство се изписа по лицето на Рийд.

— Утре сутрин ли? Трябва да сме в града тази вечер.

— По-бърза услуга няма да намерите тука. Повечето механици биха ви бавили поне няколко дни.

Рийд въздъхна шумно, прокарвайки пръсти през косата си.

— Как ще се приберем? — попитах.

— Не мисля, че има шанс да се приберем тази вечер. Извикай си такси за сметка на фирмата, ако не ти допада идеята да пренощуваш тук. Или пък ни резервирай стаи в хотел. Не виждам смисъл да наемам кола и да карам два часа до града, при положение че на сутринта трябва да взема колата си от тук.

Собственикът на сервиза повика Рийд, за да обсъдят заплащането, докато аз размишлявах как да постъпя. Макар понякога да ме изкарваше извън нерви, не смятах за добра идея да изоставя шефа си насред Лонг Айлънд. Трябваше да му покажа, че може да разчита на мен. Компанията предлагаше много възможности за развитие и исках да се възползвам от тях. Така че ми оставаше само един избор — да намеря телефонните номера на местните хотели.

Рийд изглеждаше още по-ядосан, когато се върна от рецепцията на сервиза.

— Реши ли какво ще правиш?

— Резервирах две стаи в „Холидей Ин“.

— „Холидей Ин“? Няма ли други хотели наоколо?

— Знам, че си свикнал да отсядаш в „Гансеворт“ или „Плаза“, но аз обожавам „Холидей Ин“. Какво не му харесваш?

— Нищо. Абсолютно нищо… — рече с половин уста той. — Благодаря ти.

— Повиках и „Юбер“ такси. Тук ще е след няколко минути.

Рийд се усмихна през зъби.

— Супер.

Личеше си, че е бесен. Мисълта, че ще му се наложи да прекара още време с мен, навярно го влудяваше. А работихме толкова добре заедно. Случката определено помрачи иначе продуктивния ни ден.

За капак на всичко шофьорът се появи с мини купър. Двамата с Рийд едва се побрахме на задната седалка. Лашкахме се един в друг по завоите. Поставих си за цел да не мисля за допира на стегнатото му тяло в моето.

Обърнах се към шофьора:

— Бихте ли спрели на „Уол-Март“ отсреща? Обещавам да не се бавя.

Рийд направо почервеня от гняв.

— Какво ти е притрябвало от „Уол-Март“?

— Няколко тоалетни принадлежности, бански и нещо за хапване.

Той ококори очи.

— Бански ли?

— Да. Хотелът разполага с вътрешен басейн — отговорих с усмивка аз.

— Ти да не би да си на десет? Не сме на почивка. Защо не отскочим и до „Чъки Чийз“^[1] довечера?

Сарказмът му понякога ми идваше в повече.

— Не знам дали си наясно, но и възрастните плуват. Това е страхотен начин да се разтоваря от напрегнатия ден, а и рядко ми се отдава възможност да поплувам в басейн. Пък и щом си плащам за това, бъди сигурен, че ще се възползвам от него. Така де, ти плащаш. Искаш ли нещо от магазина?

— Не.

— Връщам се след пет минутки — казах и треснах вратата на мини купъра.

Рийд изглеждаше особено кисел, когато петнайсет минути по-късно се върнах с покупките си.

— Пет минути, а?

— Съжалявам. Човекът пред мен спореше с касиера за цената на тримера за нос.

— Ти сериозно ли?

— Как бих могла да си измисля подобна история?

Рийд изпусна преувеличена въздишка. Колкото и да беснееше, пак си оставаше адски красив. Днес носеше не толкова официална тъмносиня спортна поло риза, подчертаваща широките му рамене, и каки панталон. Изглеждаше страшно секси.

Бръкнах в найлоновата торбичка на „Уол-Март“, извадих билкови желирани бонбони с вкус на ягода и размахах един пред лицето му.

— Бонбонче?

Той поклати глава и се засмя, явно примирил се с настоящото ни положение. За моя изненада вместо отново да ми се подиграе, Рийд взе дъвчащия бонбон и го пъхна в устата си. Така жадно впи зъби в него, че потреперих от възбуда. Когато протегна ръка за още, ме обзе надеждата, че зад арогантната му външност наистина се крие друг човек.

Мини купърът спря пред „Холидей Ин“.

Рийд взе ключовете ни от рецепцията и докато изваждаше портфейла си, за да плати, той се изплъзна от ръцете му и тупна на мраморния под. От него изпадна снимка, която тутакси разпознах от профила му във фейсбук.

Боже мой. Все още си носи нейна снимка.

Защо?

Тогава за пръв път осъзнах, че авторът на синята бележка все още живее някъде дълбоко в него. Може би не се беше променил чак толкова. Може би се преструваше, че се е променил.

Изпитвах нужда да науча повече, но не биваше и да ми проличи колко много знам всъщност.

Правейки се на ударена, се наведох да вдигна вещите му и попитах:

— Коя е тази жена?

— Никоя.

Качихме се притихнали в асансьора, а сърцето ми направо препускаше в гърдите.

Той ме изпрати до моята стая, която беше през три врати от неговата.

Нима очакваше да повярвам, че жената на снимката не значи нищо за него? Не можех да оставя нещата така.

— Не ти вярвам.

— Моля?

Думите изригнаха неудържимо от устата ми.

— Веднъж поразгледах профила ти във фейсбук. Това беше снимката от годежа ти. Жената на нея се казва Алисън. Знам, че не е моя работа, но така разбрах, че ме лъжеш.

Проклятие.

Какво ми става?

— Я повтори? — изсъска Рийд.

— Съжалявам. Не ми казвай, че никога не си… проверявал някого във фейсбук.

— Не, не съм.

Страхувах се да попитам, но любопитството ми надделя.

— Какво се е случило между вас?

Той пренебрегна въпроса ми.

— Прекаляваш.

— Често се питам дали тя е причината да си такъв.

— Моля? Какъв съм по-точно?

— Затворен и озлобен. Изглеждаш толкова щастлив на онази снимка.

Синята бележка. Едва се сдържах да не го попитам за нея.

Очите му потъмняха.

— Пресичаш много опасна граница, Шарлът.

Въпреки суровите му думи направих още един отчаян опит да изкопча информация.

— Аз… не знам какво се е случило помежду ви… но пък знам какво е да те нарани някой, за когото те е грижа, или поне си си въобразявал, че те е грижа. Може би ще се поосвободиш от гнева си, ако поговориш с мен.

— Единственият човек, който ме разгневява, си ти. — Гласът му проехтя между стените на дългия коридор. — Създаваш ми само проблеми от първия момент, в който се намърда в живота ми.

Рийд затвори очи, сякаш моментално съжали за острите си думи. Твърде късно беше обаче. Макар наистина да попрекалих, не възнамерявах повече да търпя обидите му. Още по-малко пък в извънработно време.

Майната му.

— Чух достатъчно. Мисля да се прибирам в стаята си. Закуската започва в седем часа и е безплатна… не че ти дреме.

Усетих сълзи да напират в очите ми, но някак ги сдържах. Не исках той да вижда колко са ме разстроили думите му.

Рийд се запъти към стаята си. Спря се пред вратата, наблюдавайки неуспешните ми опити да сканирам картата си. Червената светлина примигваше отново и отново.

Сериозно? Точно сега ли?

Към мен се приближиха стъпки. Срамувах се да вдигна поглед. Той взе картата, докосвайки лекичко ръката ми. Вратата изпиука и се отвори.

Естествено, че ще успее от първия път.

Без да го поглеждам, прошепнах:

— Благодаря.

Рийд тъкмо пое обратно към стаята си, когато ми хрумна нещо.

— Почакай.

Бях купила три пакетчета желирани бонбони. Връчих му едното, влязох в стаята и затворих вратата след себе си.