Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (8)

Осма глава
Рийд

Подраних с петнайсет минути, но Шарлът вече ме чакаше пред сградата. Понеже светофарът светеше червено, имах време да я поогледам. Тя хвърли бърз поглед към часовника си, после закрачи към празната бутилка от вода на тротоара. Вдигна я и продължи да оглежда наоколо.

Какви ги вършеше, по дяволите? Нима събираше празни шишета по улиците на Манхатън, за да ги предаде за жълти стотинки? Тази жена си я биваше. Наведе се, вдигна още нещо от земята, направи няколко крачки и пак стори същото. Какво по…

Светна зелено и завих по еднопосочната улица пред фирмата ни. Шарлът предпазливо отстъпи назад, надничайки през стъклата на колата. Жената, която допреди малко събираше отпадъците на Ню Йорк, се стресна да не би непознатият в мерцедеса да я отвлече. Спуснах затъмнения си прозорец.

— Готова ли си?

— О, да. — Огледа се, вдигна показалец и отпраши нанякъде. — Една секунда.

Отиде до контейнера и изхвърли колекцията си боклуци. Чудно. Не само чисти улиците на зазоряване, ами и задникът й изглежда фантастично, докато го прави.

Шарлът отвори предната врата и се качи.

— Добро утро.

А и е разговорлива рано сутрин. Перфектно, няма що.

Посочих жабката.

— Там има кърпички.

Тя объркано сбърчи малкото си носле.

Въздъхнах с досада.

— Избърши си ръцете.

Онази дяволита усмивка отново цъфна на лицето й. Обърна ръце към мен и ги размаха пред очите ми.

— Микробофоб ли си?

— Просто ги избърши.

Очертаваше се адски дълъг ден.

Шарлът все пак се зае да почиства ръцете си, а аз потеглих и се насочих към тунела. Проговорихме си отново чак когато излязохме от града и зачакахме на опашката от коли да заплатим толтаксата.

— Нямаш ли от онези карти? — попита тя, взирайки се в грамадния надпис над нас, гласящ: „Заплащане само в брой“.

— Картата се нарича E-ZPass^[1]. Да, имам, но я забравих в другата си кола.

— Другата ти кола служебен бус ли е?

— Не. „Рейндж Роувър“.

— Защо са ти две коли?

— А ти защо задаваш толкова много въпроси?

— Не е нужно да бъдеш груб. Просто се опитвах да завържа разговор — каза Шарлът и се обърна към прозореца.

Истината беше, че роувърът принадлежеше на Алисън. Не възнамерявах обаче да разисквам подобни теми с тази жена. Когато пред нас останаха само две коли, бръкнах да извадя двайсетачка от джоба си и осъзнах, че портфейлът ми е в жабката.

— Ще ми подадеш ли портфейла от жабката?

— Пропусна да кажеш „моля“ — тросна се тя, без да сваля очи от прозореца.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се пресегна и да си го взема сам. Тогава, за жалост, пред мен се разкри зашеметяващата гледка към изваяните, загорели от слънцето крака на Шарлът.

Когато минахме през толпункта и се качихме на магистралата, реших да поизпитам новата асистентка.

— Колко спални и бани има в имота, който ще представяме днес?

— Пет спални и седем бани. Макар че нямам идея кому са нужни седем бани.

— От какъв материал е изграден басейнът?

— Смес от цимент, пясък и вода. Отопляем е. Има формата на планинско езеро, площадка от италиански мрамор и водопад.

Подготвила се беше… въпреки че… бях започнал с лесните въпроси.

— Квадратура?

— 441 квадратни метра. Къщата до басейна, която също е с отопление, има допълнителни шейсет.

— Брой камини?

— Четири вътре и една навън. Вътрешните са на газ, а външната на дърва.

— Кухненски уреди?

— „Вайкинг“, „Гагенао“ и „Съб-Зироу“. В главната кухня има отделни хладилник и фризер, а този в къщата до басейна е комбиниран. И в случай че се чудиш, трите хладилника заедно струват повече от нова „Тойота Приус“.

Хм! Исках да сгреши поне веднъж, затова й зададох въпрос, чийто отговор не беше в брошурата.

— А интериорният дизайн е дело на кой?

— Каролин Апългейт и интериори „Мейсън“.

Вътре в мен се водеше необяснима битка. Хем исках да сбърка, хем се гордеех с нея.

— Казва се „на кого“… — тихичко измънка тя с протяжен глас.

— Моля?

— Ти попита: „А интериорният дизайн е дело на кой?“ Правилното е „на кого“.

Престорих се, че кашлям, за да прикрия усмивката си.

— Хубаво. Радвам се, че си се подготвила.

Пристигнахме в „Бриджхемптън“ час преди първия оглед. Доставчиците от кетъринга тъкмо подреждаха масите. Трябваше да проведа няколко телефонни разговора и да отговоря на имейлите си, затова казах на Шарлът да обиколи имота, за да се запознае подробно с обстановката. Половин час по-късно я заварих да оглежда картина във всекидневната.

Застанах зад нея.

— Собственичката е художничка. Нито една от картините не се продава.

— Да, прочетох го в брошурата. Невероятна дама. Знаеше ли, че обикаля старческите домове, изслушва любовните истории на хората там и ги пресъздава в картините си? Чудя се дали това е една от тях. Толкова е романтична.

На картината беше изобразена двойка на вечеря в ресторант. Жената обаче като че ли наблюдаваше мъжа на отсрещната маса и му се усмихваше.

— Кое точно й е романтичното? Това, че жената заглежда друг мъж, или фактът, че горкият наивник не осъзнава, че и него го чака същото?

Съчувствах на нищо неподозиращия глупак в картината. Повярвай ми, приятелче, по-добре отсега да си знаеш що за стока е.

Шарлът се обърна към мен.

— Не може да бъде! Ама ти си изтъкан от позитивизъм, а?

— Реалист съм.

— Така ли било? — възкликна тя с ръце на хълбоците. — Тогава кажи нещо позитивно за мен. Реалистът умее да вижда не само негативното, но и положителното у хората. Откакто сме се запознали, виждаш единствено негативното в мен.

Шарлът бе нисичка дори в обувките си с високи токчета, така че с лекота можех да надзърна в деколтето на копринената й блуза. Сметнах, че няма да й харесат позитивните мисли, които ме спохождат в момента.

— Ще чакам първите клиенти в кухнята — отвърнах и се оттеглих.

* * *

Даже задниците правят комплименти от време на време. Може би се отнасях прекалено грубо с Шарлът. В нея имаше невинност, която незнайно защо копнеех да разбия на пух и прах.

 

 

Заключих входната врата и дадох път на Шарлът.

— Справи се страхотно днес.

Каквато е устата, не можа просто да приеме комплимента. Сви длан около ухото си и се подсмихна.

— Правилно ли чух? Я повтори.

— Много си забавна.

Щом стигнахме до колата, отворих нейната врата, изчаках да се качи и я затворих подире й.

Докато излизах на задна по дългата алея, попитах:

— Откъде научи всичко това за Каролин Апългейт?

Първата клиентка в началото не изглеждаше особено впечатлена от интериорния дизайн на къщата, но след като Шарлът спомена имената на няколко знаменитости, чиито домове са дела на същата дизайнерка, жената погледна с други очи на имението.

Шарлът си имаше своите странности, обаче трябваше да призная, че баба ми притежаваше непогрешима интуиция. Айрис имаше нюх за хората, който изглежда и този път не й беше изневерил. Може би слабостта ми към блондинките беше замъглила първоначалната ми преценка.

— От Гугъл — рече тя. — Написах имената на сегашните собственици и те се появиха в списъка с клиенти на страницата на дизайнерката. Прегледах и другите й клиенти. Когато споменах, че дизайнерката е декорирала дома на Кристи Бринкли, очите на госпожа Утън направо грейнаха. Възползвах се и отворих снимките от къщата на Кристи, за да й покажа, че възглавниците на дивана са ушити от същия плат.

— Е, трикът ти проработи. Показа й имението в друга светлина. Също и много убедително се престори, че харесваш малкото чудовище на втората двойка.

Шарлът сви вежди.

— Не се преструвах. Момченцето беше очарователно.

— Не спря да крещи през цялото време.

— Какво очакваш от тригодишно дете?

— Както и да е. Радвам се, че успя да го накараш да млъкне.

Тя поклати глава.

— Не завиждам на жената, която ще те вземе за съпруг, и на клетите ви дечица.

— Не бързай със заключенията.

— Да не би да си по-мил с жените, с които излизаш?

— Не, просто не планирам да се женя и да имам деца.

Така се вкопчих във волана, че кокалчетата ми побеляха.

Шарлът си замълча, но изражението на лицето й ми подсказа, че съм уцелил тема, която възнамерява да разисква през цялото пътуване. Побързах да я прекъсна още в зародиш.

— Изпрати имейли от мое име на клиентите. Благодари им, че са дошли да разгледат имота, и се уговорете за удобен час, в който да им се обадим следващата седмица.

— Добре.

— Позвъни и в „Бриджстоун Пропъртис“ във Флорида. Поискай да разговаряш с Нийл Капшоу. Кажи му, че си новата ми асистентка, и попитай какъв е статусът на имота, който семейство Утън продават в Бока. Пренасочваме доста клиенти към агенцията им, така че с радост ще ти дадат тази информация. Ако Утън вече имат купувачи за имота си, тогава шансът да закупят лятната къща в Бриджхемптън е по-голям.

Тя записа всичко в телефона си.

— Имейли до клиентите. Да се обадя на Капшоу. Ясно.

— Също и за утре имам насрочена среща в четири часа. Пробвай да я преместиш в четири и половина.

— Добре. С кого е срещата?

— С Айрис.

Шарлът вдигна поглед.

— Искаш аз да се обадя на собствената ти баба?

— Да. Ти си ми асистентка. Работата ти е да организираш срещи, да ги изместваш, даже понякога да ги отменяш. Сега ли разбираш, че това е част от длъжностната ти характеристика?

— Но тя ти е баба. Не всичко е бизнес. Не трябва ли сам да й се обадиш?

— Защо?

Шарлът поклати глава и въздъхна.

— Забрави.

За моя радост последва кратко мълчание. По пътя почти нямаше движение и стигнахме магистралата, без да ми се налага да слушам поучителните слова на малката госпожичка до мен. Тъкмо свих по шосе 495, когато Шарлът кръстоса крака и аз за част от секундата отместих очи от пътя. В следващия миг Шарлът се разкрещя и се вкопчи в седалката.

— Внимавай!

Инстинктивно скочих на спирачките. Всичко след това се случи като на забавен кадър.

Погледнах.

Малко космато същество пробяга пред нас.

Катерица.

Проклета катерица.

Шарлът ми изкара ангелите заради един гризач.

Не е за вярване. Тъкмо се канех да я нахокам, когато цялата кола се разтресе. Отне ми цяла минута да осъзная каква е причината.

Някой ни удари отзад.