Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (7)

Седма глава
Шарлът

Настроението рязко се промени в момента, в който Рийд влезе в стаята. Така се чувствах в първи клас, когато учителят гасеше лампите в опит да ни обуздае. Край с веселбата.

Дланите ми изведнъж се изпотиха.

Бавно отпих от студеното макиато с карамел, което Макс ми донесе от „Старбъкс“. Мъчех се да се успокоя, но не ми се получаваше. Всичко в Рийд ме напрягаше — ръстът му, папийонката и тирантите му, дълбокият му глас. Но най-силно ме безпокоеше усещането, че ме мрази.

Брат му Макс, от друга страна, беше негова пълна противоположност — чаровен и лесен за общуване. Ако се намирахме в училище, Макс щеше да е клоунът на класа, а Рийд киселият учител.

Макс ми помогна да забравя поне за миг пререканията с Рийд отпреди малко. Набързо си ги припомних обаче.

Рийд хвърли злобен поглед на брат си.

— Какво правиш тук?

— Ти как мислиш? За разлика от теб, дойдох да приветствам новата ни служителка.

В очите на Рийд заиграха опасни пламъчета. Явно никак не му допадна фактът, че съм разказала на Макс за случката в коридора. Той се поинтересува какво ми е и реших да бъда откровена с него. Въпросът беше какво му е на Рийд Истууд.

Малкият Истууд ме посъветва да не приемам лично думите на брат му. Увери ме, че Рийд не е толкова груб, колкото изглежда. Сигурно е имал тежка година. Трудно ми беше да си представя, че това е авторът на прочувствената синя бележка. Което ме накара да се запитам дали Алисън не го е напуснала заради държанието му. Изобщо нямаше да ме учуди. Почувствах се виновна за това, че знаех за провалената му сватба, а той беше в пълно неведение за начина, по който всъщност го намерих.

— Не трябва ли да… де да знам… да отидеш да ти излъскат обувките например, Макс? — попита Рийд.

Макс кръстоса ръце.

— Не. Графикът ми за днес не е натоварен.

— Голяма изненада.

— Стига де… нали знаеш, че съм председател на комисията по посрещането.

Макс отпи от кафето си и се облегна назад в черното кожено канапе.

— Комисията по посрещането ми се струва доста избирателна. Не видях да приветстваш новия счетоводител на долния етаж.

— Това щеше да е следващата ми спирка.

— Аха.

Рийд изгледа гневно брат си.

Двамата си приличаха, но и бяха толкова различни. Макс имаше по-дълга коса и закачлива усмивка, която издаваше безгрижния му характер. Рийд беше сдържан и вечно намусен. Нещо в недостъпните мъже неустоимо ме привличаше. Със свалките си Макс ясно ми показа, че мога да го имам, стига само да пожелая. Аз обаче бях запленена от загадъчната персона на големия му брат.

— Е, трябва да поговоря с Шарлът — каза Рийд. — По работа, а не колкото да ми минава времето. Остави ни насаме, ако обичаш.

* * *

Поизправих се леко на стола си, щом Рийд затвори вратата след брат си. За разлика от Макс той не се разположи на дивана. Вместо това кръстоса ръце и ме погледна изпод вежди. Търпението ми се изчерпа. Изправих се, събух токчетата си и се качих на стола.

— Какво си мислиш, че правиш? — озъби се Рийд.

Имитирайки стойката му, кръстосах ръце пред гърдите си и вирнах нос.

— Сега аз те гледам отвисоко.

— Слизай долу.

— Няма.

— Госпожице Дарлинг, седни си на задника, преди да си се наранила. Не се и съмнявам, че кучешкият сърфинг е подобрил умението ти да балансираш, но те уверявам, че ще е наистина болезнено да си разбиеш черепа в ръба на бюрото.

Леле, ама че надувка.

— Ако искаш да седна, ще се наложи и ти да направиш същото.

— Хубаво. Слизай.

Престорих се, че падам, за да видя как ще реагира. За моя изненада Рийд притича да ме улови. Ти да видиш, господин Грубиянин бил кавалер. Не можах да прикрия усмивката си.

— Нарочно го направи — изсумтя той.

Скочих на пода и посочих столовете пред бюрото ми.

— Защо и двамата не поседнем, господин Истууд?

Рийд измърмори нещо под носа си, но все пак седна. Облегнах ръце на бюрото и му хвърлих двайсет и четири каратова усмивка.

— Та за какво искаше да говорим?

— За утрешното ни пътуване.

Айрис ми беше споменала, че за утре има организиран оглед, но чак сега осъзнах на кого ще асистирам. Супер, цял ден с мъжа, който ме ненавижда.

— Какво за него? — попитах, изваждайки бележник и химикал.

— Ами, като за начало, тръгваме в пет и половина.

— Сутринта?

— Да, Шарлът. Хората предпочитат да разглеждат именията по светло.

— Няма нужда от ирония, все пак съм нова.

— Как бих могъл да забравя?

Завъртях очи и си записах часа, подчертавайки го с двойна линия.

— Пет и половина — казах. — На гарата ли да чакам?

— Ще пътуваме с кола.

— Добре.

— В седем часа имам телефонен разговор с клиент от Лондон. Когато сме двамата с Лорена, обикновено аз карам през първия час, а после тя ме сменя, за да проведа обажданията си и да отговоря на имейлите.

— Ъм… Аз не шофирам.

— Как така не шофираш?

— Нямам книжка, така че няма да мога да те сменя.

— Имах предвид как така двайсет и нещо годишна жена не е изкарала шофьорски курсове?

Вдигнах рамене.

— Ами така. Много от хората, които живеят в града, не шофират.

— Не възнамеряваш ли някога да се запишеш на курсове?

— При първа възможност.

Рийд отново въздъхна шумно и поклати глава.

— Хубаво. Аз ще карам през целия път. Изпрати ми адреса си и ще мина да те взема. Гледай да си готова.

— Не.

Веждите му подскочиха нагоре.

— Не ли?

Явно този мъж не беше свикнал да му отказват.

— Ще те чакам в офиса.

— По-лесно ще е да те взема от вкъщи.

— Неудобно ми е да виждаш къде живея.

Рийд разтърка лицето си с длани.

— Нали се досещаш, че мога просто да отворя базата данни и да намеря адреса ти?

— Да разбереш къде живея и да видиш къде живея са две различни неща.

— Защо?

— Ами… — Облегнах се назад и махнах с ръка към облеклото си. — Знаеш, че отдолу съм гола. Но това не означава, че трябва да ти покажа гърдите си.

Плътните му устни се извиха в дяволита усмивка, а очите му се спуснаха към скромното ми деколте.

— Не е съвсем същото, но както кажеш.

Този мъж бе способен да ме обезоръжи с един поглед. Изпънах гръб и взех химикалката.

— Какво друго?

— Ще показваме „Бриджхемптън“ на две семейства. Имението е на стойност седем милиона долара, така че клиентите ни държат да не бъдат обезпокоявани. Ти ще застанеш на входа и няма да допускаш никого вътре. Ако второто семейство пристигне по-рано, ще ги поканиш да изчакат в предната всекидневна.

— Добре. Не ми звучи трудно.

— Погрижи се доставчикът да донесе храна в стаята, за да има какво да предложиш на клиентите ни, докато чакат. Разбира се, не забравяй да предложиш по нещо и на двете семейства.

— Доставчикът ли?

— „Цитарела“. Ще ги намериш в директорията за снабдители. Запиши си телефона им за всеки случай.

Килнах глава настрани.

— Как така купувачите в „Бриджхемптън“ получават храна, а за мен нямаше? Моят апартамент беше по-скъп.

Рийд се подсмихна.

— Сигурно, защото казах на Лорена да не ти предлага храна, понеже вече бях разбрал, че си измамница.

— О!

— Да. „О!“.

— Моля те и да се облечеш подобаващо. Без тесни дрешки, които да разсейват.

Този коментар ме засегна. Знаех как да се обличам, когато съм на работа.

— Да разсейват? Какво трябва да значи това? А и… кой да разсейват по-точно?

Рийд се прокашля.

— Забрави. Просто носи нещо подобно на това, с което си днес. Все пак е работен ден, а не екскурзия до Хемптън. Освен това… се казва „кого да разсейват“.

— Кой? Какво?

— Ти каза „кой да разсейват“. Казва се „кого“.

Завъртях очи.

— Учил си в някоя от онези частни, елитни мъжки гимназии, нали?

Рийд игнорира въпроса ми.

— В папката има лъскава рекламна брошура за имота. Запознай се подробно с нея, за да можеш да отговаряш на въпросите на клиентите.

Записах си набързо.

— Добре. Има ли друго?

Той бръкна в джоба на панталона си и извади мобилния си телефон.

— Въведи си номера, в случай че изникне нещо.

Име: Шарлът

Фамилия: Дарлинг

Месторабота: Вътрешно се ухилих до уши, обмисляйки дали да не запиша „Откачалките“, но прецених, че не е добра идея. Е, поне си мислех, че съм се ухилила само вътрешно.

— Какво сгафи пак?

Рийд проточи врат, надничайки в екрана на телефона си.

— Нищо.

— Каква беше тогава тази пакостлива усмивка?

— Баба ми винаги казваше, че истинската дама се усмихва като ангел, за да прикрие дяволитите си мисли — отвърнах и му подадох телефона.

Той измърмори нещо под носа си и стана.

— Нищо чудно, че двете с Айрис толкова си пасвате.

Без да каже нито дума повече, Рийд се отправи към вратата.

— Между другото, гледах си в телефона, когато се блъснах в теб. Баба ми каза, че онова, което си изтървала, е ваза. Донеси ми касовата бележка и ще ти възстановя парите.

Поклатих глава.

— Няма нужда. Материалите струваха само няколко долара. Сама я направих.

Веждите му се спуснаха надолу.

— Какво?

— Да. Занимавам се със скулптура. И правя глинени съдове. Е, поне преди се занимавах с това. Когато се запознах с Айрис в тоалетната, й споменах колко ми липсват тези времена. Тя ме насърчи отново да се захвана с онова, което обичам. Затова прекарах целия уикенд на грънчарското колело. Беше права — наистина трябва да се съсредоточа върху нещата, които ме правят щастлива, вместо да се ровя в миналото. Тази ваза беше първата крачка в правилната посока.

Рийд остана вторачен за секунда в мен, сетне безмълвно се обърна и излезе. Ама че задник. Ослепително красив, арогантен задник, който изглеждаше също толкова добре отзад, колкото и отпред.

* * *

По-късно следобед забелязах синя бележка на бюрото си. Не можех да повярвам на очите си — същата синя хартия, на която беше написана бележката, пришита към сватбената рокля.

Тръпки пробягаха по гръбнака ми. Почти бях забравила за онова прекрасно послание и емоциите, които изпитах, щом го прочетох. Трудно ми беше да си представя Рийд в подобна романтична светлина. Мъжът, с когото аз се запознах, беше прагматичен и сдържан. Това подсили любопитството ми още повече — какво ли е преживял, че да се превърне в неприятната личност, която е днес?

Въздъхнах.

Бележка от Рийд.

За мен.

Сигурно сънувам.

Най-отгоре бяха щамповани думите: „От бюрото на Рийд Истууд“. Поех дълбоко дъх и прочетох останалото:

Шарлът,

Ако имаш допълнителни въпроси за „Бриджхемптън“, можеш да ми ги напишеш във въздуха.

Рийд