Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (6)

Шеста глава
Рийд

Не си въобразявах. Наистина беше тя.

На работното ми място.

Платиненорусата коса.

Леденосините очи.

Скандинавската кукла Барби от онзи ден — Шарлът Дарлинг — ме гледаше така, сякаш е видяла призрак. Подадох й ръка да се изправи.

Щом толкова я плаша, защо продължава да ме преследва?

Думите изпревариха мислите ми.

— Каква постановка си спретнала този път, госпожице Дарлинг? Какво търсиш тук?

— Аз… ъм… — Тя разтърси глава, сякаш да се опомни, и сложи длан на гърдите си. — Рийд… Истууд. Въпросът е ти какво търсиш тук?

Какви игрички играе?

— Питаш ме какво търся в собствената си компания? Кой те пусна в офисите ми?

Леко изчервена, тя сведе поглед и дръпна надолу полата си.

— Работя тук.

Какво?

Кръвта ми кипна.

Бях я допуснал на огледа на онзи апартамент с единствената цел да я злепоставя, но впоследствие съжалих за грубото си държание. Угризенията на съвестта ми обаче бързо се изпариха.

— Знаеш ли, всъщност ми стана жал за теб, когато избяга от Милениум Тауър. Но да цъфнеш тук, това вече е прекалено. Как те пусна охраната?

Думичката „охрана“ задейства нещо в нея. Жената, която допреди секунда трепереше от ужас, изпъна тялото си и впи поглед в мен. Трябваше да се досетя, че ще превърти, щом спомена охраната.

— Престани да ме заплашваш с охраната. Казах ти, че работя тук. Глух ли си? — изкрещя в лицето ми Шарлът.

Сладкият мирис на дъха й ме разконцентрира за момент. Захаросани понички? Тутакси се опомних, когато тя замижа и пръстите й се задвижиха с бясна скорост… сякаш по невидима клавиатура. Шарлът точно това и правеше — пишеше нещо във въздуха.

Нямаше как да не попитам:

— Какви ги вършиш, за Бога?

Без да спира дори за миг, тя отговори:

— Пиша всички онези неща, които ми се иска да ти кажа. Повярвай ми, така е по-добре и за двама ни.

Това вече ме разсмя.

— Тоест предпочиташ да изглеждаш като пълно ку-ку, отколкото да кажеш каквото мислиш?

Пръстите й престанаха да шарят по въображаемата клавиатура.

— Да.

— Не забравяй накрая да натиснеш „Enter“ — подхвърлих подигравателно аз.

Шарлът не намери сарказма ми за забавен.

— Щеше да е непрофесионално да ти кажа какво мисля. Не искам да изхвърча от работа още на първия ден.

— Виждам, че кариерата ти в „Откачалките“ те е научила на професионализъм.

— Майната ти.

— По-полека. Май забрави да натиснеш „Backspace“.

Исусе. Започваше да ми харесва да се занасям с нея — да провокирам лудостта й. Но не биваше да пренебрегвам факта, че е нарушителка.

— Искам да знам как си влязла тук, госпожице Дарлинг. Защото съм повече от убеден, че не работиш тук. Това е моята компания. Щях да забележа, ако съм те назначил.

Баба ми се появи отнякъде и ме прекъсна:

— В интерес на истината, компанията е моя. — Обърна се към Шарлът. — Извинявам се за поведението на внука си.

— Внук ли? — Погледът на Шарлът се стрелкаше между мен и баба ми. — Той… ти е внук? Това е… мъжът, за когото ти разказах онзи ден в тоалетната — надутия пуяк от агенцията за недвижими имоти.

— Съжалявам, Шарлът. Явно не съм навързала нещата. — Баба ми не изглеждаше никак изненадана. — Просто не ми мина през ума, че снизходителният кретен, който ми описа, всъщност е Рийд.

— Каква тоалетна? Какви ги дрънкаш? — попитах.

— След злополучната ни среща в Милениум Тауър се отбих до тоалетната във фоайето. Там се запознах с Айрис. Очевидно, нямаше как да знам, че ти е баба. Тя забеляза, че съм разстроена. Разказах й за случилото се на огледа. Поговорихме си известно време и се сближихме. Тогава баба ти ми предложи позицията на личен асистент.

Това не е истина.

Не. Е. Истина. Та тази жена е психично болна. Само през трупа ми щеше да припари до личната информация за семейството ми.

— Бабо, може ли да поговорим в офиса ми, ако обичаш?

— Разбира се. — Тя се усмихна и погледна Шарлът, която се беше навела да събира парчетата от вазата. — Защо не се върнеш в офиса си и не се запознаеш с базата ни данни. Помолих Стан от „Ай Ти“ отдела да ти помогне. Съжалявам за прекрасната ваза. Ще повикам някой да почисти, не е нужно ти да го правиш.

— Не се тревожи. Събрах повечето парчета. Но няма да е лошо някой да обере малките късчета с прахосмукачка. — Шарлът се изправи и изхвърли остатъците от вазата в близкия кош, сетне ме прониза с очи. — Защо Стан не се пробва да вгради чип за чувствителност в мозъка на внука ти? Добре ще му се отрази.

Щракнах с пръсти.

— Сигурно са забравили да го върнат обратно на мястото му, след като са инсталирали детектора ми за откриване на глупаци.

Трябва да престана с майтапите.

Шарлът задържа погледа си върху мен, преди да поеме към офиса си. Чувство на вина се надигна в гърдите ми, наблюдавайки как русите й къдрици се поклащат напред-назад, докато тя се отдалечаваше. Въпреки че реакцията ми към нея беше напълно оправдана, сега се чувствах като пълен задник.

Баба ми безмълвно ме последва в офиса.

— Денят ти започва добре, когато собствената ти баба те нарича кретен.

— Определено се държиш като такъв понякога. — Гневът ми като че ли я забавляваше. — Хубавичка е, нали?

Да, ако изразителните очи, сочните устни и тялото на пинъп момиче^[1] от 50-те години могат да се опишат като „хубавички“. По-скоро ми напомнят за криптонит^[2].

Физическата красота на Шарлът беше неоспорима. Но нямаше начин някога да го призная. Лудостта засенчва красотата.

— Бабо… какво целиш по-точно? — троснах се аз.

— Ще е чудесно попълнение в екипа ни.

Сочейки към вратата, изкрещях:

— Онази жена ли? Тя няма никакъв опит. Да не говорим, че е откачена и доказана лъжкиня. Трябваше да видиш небивалиците в заявлението й.

— Кучешки сърфинг. Знам — рече баба ми, ухилена до ушите.

— Знаеш и въпреки това си я назначила? — Нервно закрачих напред-назад. — Извинявай, но май е редно да се прегледаш. Как ти хрумна, че е добра идея да се ровичка в личната ни информация?

Баба ми седна на дивана срещу бюрото и каза:

— Не е знаела какво върши, когато е попълнила онова заявление. Била е под въздействието на алкохола. Всички сме имали такива вечери. В това число и аз. Онова, което ми сподели, си остава между нас, но мога да те уверя, че постъпката й е напълно оправдана. В нея видях себе си на младини. Мисля, че притежава несломим дух и жизненост, от каквито се нуждаем тук.

Шегува ли се?

Жизненост.

Шарлът ми напомняше на слънчева светлина в лицето след тежък запой — ослепителна и повече от нежелана.

Баба беше мил и състрадателен човек, който винаги виждаше доброто у хората. Уважавах това нейно качество, но се опасявах, че госпожица Дарлинг е злоупотребила с него.

— Тя е лъжкиня — подчертах отново.

— Излъгала е… но не е патологична лъжкиня. Има голяма разлика. Допуснала е грешка. Шарлът изля душата си пред мен — за нея бях една непозната. Не беше длъжна да го прави. Тя е един от най-откровените хора, които съм срещала някога.

Кръстосах ръце и поклатих недоумяващо глава.

— Не мога да работя с нея.

— Вече съм взела решение, Рийд. Разполагаш с предостатъчно пари да си назначиш собствена асистентка, ако чак толкова не ти изнася, но нямам намерение да я уволнявам.

— Ще има достъп до личната ми информация. Не би ли следвало да имам думата?

— Защо? Криеш ли нещо?

— Не, но…

— Знаеш ли какво си мисля аз?

— Какво? — изсумтях.

— Не те бях виждала толкова разпален от коледния концерт в „Карнеги Хол“.

Изтръпнах.

— Може ли да не ми напомняш за това?

Баба ми обожаваше да ме бъзика с изявите ми в детския хор. Наистина се вживявах във веселите песни, докато не пораснах и не започнах да гледам на хоровото пеене като на занимание за неудачници. Когато се отписах, баба не престана да ми дудне, че съм се отказал от призванието си.

— Така или иначе, това момиче е запалило пожар в теб — отвърна тя.

Бях твърдо решен да отричам това твърдение до последно въпреки горещата вълна, преминаваща през тялото ми.

— Не ставай смешна…

Вътрешно знаех, че е права. Шарлът несъмнено беше събудила нещо в мен. Външно се проявяваше като гняв, но го усещах по-скоро като вълнение. Да, страшно ме вбеси онзи ден, но и ми направи дълбоко впечатление, което аз самият не можех да си обясня. Не престанах да мисля за нея цяла вечер. Представих си я как тича из Манхатън с размазан грим и разтекла се спирала и се препъва в краката си заради онези проклети токчета. Някак успях да си я избия от главата, докато не се сблъскахме в коридора преди малко. И ето че сега отново бях завладян от тези странни усещания. Но защо? Защо й позволявах да ми въздейства по този начин?

— Зная, че случилото се с Алисън сломи духа ти. Време е обаче да продължиш напред — прекъсна размишленията ми баба.

Стомахът ми се сви, когато чух името на Алисън.

— Нуждаеш се от промяна — продължи тя. — Имаш я в лицето на Шарлът. Предпочитам да ви гледам как се карате, отколкото да те заварвам сам в офиса.

— Не можеш да се караш с някого, който комуникира чрез писане по невидима клавиатура.

— Какво?

— Ама ти не я ли видя? — изкисках се. — Не искала да ми казва какво мисли за мен, за да не загуби работата си, и взе да пише с пръсти във въздуха като побъркана. Смятай каква психарка си назначила.

Баба ми отметна глава назад и се разсмя.

— Страхотна идея. Политиците трябва да вземат пример от нея. Хубаво ще е всички да се научим да мислим, преди да говорим. Именно това харесвам у нея. Уникална е.

Завъртях очи.

— Уникална е, спор няма.

Тя сложи ръка на рамото ми и изражението й като че ли омекна.

— Защо поне не се опиташ да я накараш да се почувства добре дошла?

— Май нямам друг избор — отговорих с тежка въздишка.

— Ще го приема за „да“. Още утре ще имаш този шанс. Шарлът ще ти помага в имението „Бриджхемптън“. Лорена е в отпуск до края на седмицата. Както винаги досега асистентката замества Лорена на огледите.

Супер. Цял ден насаме с нея.

Баба стана и се насочи към вратата. Преди да излезе, се обърна към мен с думите:

— Шарлът също знае какво е да ти разбият сърцето. Двамата си приличате повече, отколкото предполагаш.

Не ми стана приятно от напомнянето на баба за раздялата ми с Алисън. Не само беше неуместно, но и отново възкреси неща, които отчаяно се мъчех да забравя. Наистина полагах усилия да загърбя болката и да продължа напред.

Дълго време се взирах през прозореца и се опитвах да осмисля факта, че от днес с Шарлът бяхме колеги. По-странно съвпадение от това — здраве му кажи. Дните ми занапред щяха да минават в непрестанни караници.

Реших да се отбия до офиса й, за да я запозная с някои правила — да й поясня какво очаквам от нея утре, когато ще е под мое ръководство.

Под мен.

Бързо прогоних мисълта за апетитното й тяло под моето. Трудно беше да изпитваш презрение към някого, привлекателен колкото нея — битка между разума и физическото привличане, в която обикновено надделяваше второто.

Само че този път обстоятелствата далеч не бяха обикновени. Не биваше да свалям гарда.

Готов да поставя Шарлът Дарлинг на мястото й, поех дълбоко дъх и без да чукам, отворих вратата на офиса й.

Брат ми се беше проснал на канапето. Гледката ме свари неподготвен, макар че за Макс беше типично да сваля новите асистентки.

— Мога ли да ви помогна, господин Истууд? — попита студено тя.

Макс се усмихна самодоволно.

— Шарлът, знам, че вече сте се запознали, но позволи ми да ти представя големия си брат, по-известен като нашия зъл повелител.

Чудно.

Свалячът Кен беше набелязал новата си жертва — скандинавското Барби.