Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (5)

Пета глава
Шарлът

Старият ми офис беше същинска дупка на фона на това място.

Облеклото и лъскавата визитка със златни букви ми подсказаха, че Айрис Локлиър ръководи успешен бизнес. Не предполагах обаче, че е чак толкова голяма клечка.

Огледах рецепцията в захлас. Грамаден, блестящ полилей, панорамни прозорци с изглед към Парк Авеню и пространство — толкова широко пространство. Това фоайе беше по-голямо от целия ми апартамент. Чаровна брюнетка ме повика по име, докато зяпах през прозореца. Докато вървях към нея, се помъчих да успокоя разтрепераните си ръце.

— Здрасти, Шарлът. Аз съм Лиз Талбът. Ръководя отдел „Човешки ресурси“. Госпожа Локлиър ми каза да те очаквам тази сутрин. В момента има среща, но трябва да дойде след около час. Защо не те разведа наоколо, а междувременно може да попълниш документите за работа.

— Звучи страхотно. Благодаря.

„Локлиър Пропъртис“ заемаше цял един етаж и разполагаше с най-малко сто служители. Четирийсет мениджъри, трийсет брокери, маркетингов отдел от десетима души и още поне толкова служители, заемащи всевъзможни други позиции. Айрис не се шегуваше, когато каза, че се е издигнала в йерархията. След обиколката минахме покрай офиса на Лиз и тя ми даде папка с името ми.

— Ще те заведа до офиса ти, където можеш да се заемеш с бумащината. Вътре е договорът ти за работа заедно с информация за здравните застраховки, които предлагаме, пенсионните фондове, формуляри за банков трансфер, както и бланка за личните ти данни, която ще те помоля да попълниш най-късно до сряда. Заплатите се изплащат на първо и петнайсето число от месеца. — Потупа устните си с пръст. — Имам чувството, че пропускам нещо. Все пак е понеделник и съм само на едно кафе, така че е напълно възможно.

Лиз извади голяма връзка с ключове от бюрото си и ме поведе към новото ми работно място. Отключи един от офисите и запали лампата.

— Стигнахме. Ще поръчам табелка с името ти за вратата и още днес следобед ще ти извадя ключове.

— Ъм… Да не би да ме бъркате с някой друг?

Тя свъси вежди.

— Ти си Шарлът Дарлинг, нали?

— Да, но очаквах да съм в кабинка в общото помещение. Това ми прилича на самостоятелен офис. Има даже и канапе.

В очите й се прочете разбиране.

— Ау! — засмя се Лиз. — От толкова отдавна работя тук, че забравям колко необичайно изглеждат някои неща. Асистентът се грижи за личните нужди на семейство Локлиър. Ще имаш достъп до голям обем поверителна и лична информация, а семейството държи на дискретността. Не желаят останалите на етажа да надничат в екрана ти.

— О, ясно. Има логика.

И все пак пространството ми се виждаше доста големичко за асистентка. Но коя бях аз, че да се оплаквам от личен шикозен офис на Парк Авеню? Всичко ми изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина — работа с жена като Айрис, сигурна заплата с осигуровки и никакъв досег със семейство Рот. Макар работата за тях да ми беше приятна, винаги имах усещането, че според някои хора съм се докопала до позицията благодарение на мъжа, с когото си лягам. Айрис ми даде много повече от работа и възнамерявах да й докажа, че не е направила грешка.

— Ще те оставя да прегледаш документите на спокойствие. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. Номерът на вътрешния ми телефон е сто и девет.

— Едно, нула, девет. Ясно. Благодаря.

Лиз се усмихна и тръгна към вратата. Спря до канапето и потупа с ръка облегалката.

— Между другото, искам да те предупредя, че Макс е голям флиртаджия. Най-вероятно още днес ще се изтегне на канапето и ще се опитва да те заговори. Съвсем безобиден е обаче. Не му се връзвай.

— Кой е Макс?

— Внукът на госпожа Локлиър. Идва само в понеделниците. Мисля, че уикендите му започват във вторник и приключват в неделя. Заедно с по-големия си брат ръководи отдел „Продажби“. Е, по-скоро брат му го ръководи. Госпожа Локлиър отговаря за мениджмънта на имотите. Всъщност това са две отделни корпорации, но по-голямата част от персонала, включително ние с теб, работим и за двете.

— О, разбирам. И благодаря, че ме предупредихте за Макс.

Когато останах сама в стаята, мислите ми се залутаха във всички посоки. Поех няколко дълбоки глътки въздух, преди да се захвана с купчината документи. С Айрис не бяхме обсъждали заплащането. Така че, да си призная, ми беше любопитно колко ли ще получавам на новата си работа. Добре че бях седнала, когато видях. Седемдесет и пет хиляди долара годишно! Повече, отколкото изкарвах при семейство Рот. Бях попаднала в някакъв сън.

След около час жената, която постави ново начало на живота ми, почука на вратата.

Веднага скочих на крака.

— Айрис. Ъм… госпожо Локлиър.

Забелязах, че Лиз не я наричаше на малко име.

— Викай ми Айрис, скъпа. Как си тази сутрин?

Изглежда се тревожеше за емоционалното ми състояние.

— Добре съм. Няма да изпадна в истерия тук. Обещавам. Обикновено умея да запазвам самообладание.

Лицето й се озари от весела усмивка.

— Радвам се да го чуя. Лиз разведе ли те вече?

— Да. Офисът е прекрасен.

— Благодаря ти.

— Даде ми да попълня и тези документи. Все още не съм готова с тях, но мога да продължа довечера.

— Предлагам ти да ги довършиш и после да заповядаш в офиса ми. И без това трябва да проведа няколко телефонни обаждания. Може направо да обсъдим какви ще са задълженията ти. Успя ли да се запознаеш с внуците ми?

— Не. Вратите на офисите им бяха затворени. Лиз каза, че скоро ще дойдат.

— Хубаво тогава. Има време да се запознаете. Ще се видим след малко.

Тя тъкмо стигна до вратата, когато си спомних нещо.

— Айрис!

— Да?

Отворих чекмеджето на бюрото, в което бях натъпкала обемистата си чанта с марката на „Майкъл Корс“, и извадих от нея пакет, увит в свит на топка вестник.

— Изработих я за теб през уикенда. Помниш ли, че поиска да ти направя нещо от глина?

Айрис застана пред бюрото ми, а аз разопаковах вазата. Понеже бях позагубила тренинг на грънчарското колело, ми бяха нужни десетина опита, докато докарам правилната форма. В крайна сметка обаче, се получи по-добре, отколкото очаквах. Прекарах цял уикенд в ателие „Писаното гърне“, където глазирах и оцветявах вазата, но оставаше да се лакира и пъхне отново в пещта.

— Не е завършена. Трябва да се доизпече, но исках да я видиш и да знаеш, че съм я направила специално за теб.

Айрис взе вазата от ръката ми. Бях я изрисувала с ярколилави ириси. Макар да ми харесваше как се е получила, внезапно ме обзе несигурност. Най-вече заради скъпите произведения на изкуството, които красяха целия офис.

— Великолепна е. Вярно ли я направи сама?

— Да. Правила съм и по-сполучливи. Позабравила съм малко техниките.

Тя вдигна поглед към мен.

— Тогава изгарям от нетърпение да видя най-добрата ти работа, Шарлът. Поразителна е. Какви детайли само. Това не е просто глинен съд, а изкуство.

— Благодаря ти. Както казах, все още не е готова. Но исках да ти покажа, че съм спазила обещанието си.

— Това значи много за мен — отвърна Айрис и ми подаде вазата. — Интуицията ми никога не ме подвежда. Сигурна съм, че имаш светло бъдеще пред себе си.

Когато отново останах сама в офиса си, се почувствах на седмото небе от щастие. Попълних и останалите формуляри от Лиз, след което реших да взема салфетки и да обвия вазата в тях, преди да я опаковам във вестника. Тъй като все още не беше лакирана, на дъното й бе останал отпечатък от мастило. Не исках да рискувам да се изцапа още повече. Затова взех вазата със себе си, възнамерявайки най-напред да се опитам да я почистя.

Излязох от офиса и поех наляво, но бързо осъзнах, че кухнята е в другата посока. Обърнах се и тръгнах натам. Само че не гледах къде вървя и още на втората крачка се сблъсках с някого.

Някак успях да не изтърва произведението, върху което се бях трудила цял уикенд, но направих грешката да погледна човека пред себе си. Вазата се изплъзна от ръцете ми, а аз се строполих по задник на пода.

Какво по…

Мъжът се надвеси отгоре ми.

— Добре ли сте?

Запримигах на парцали, невярваща на очите си.

Изглеждаше толкова различен, когато не е намръщен, че се зачудих дали пък не съм се объркала. Точно тогава и той осъзна коя съм. Дяволита усмивка се плъзна по красивото му лице.

Не ми се беше привидяло. Мъжът, който за втори път секна дъха ми… определено беше самият Рийд Истууд.