Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (4)

Четвърта глава
Шарлът

— Мамицата му!

Някак сдържах сълзите си до тоалетната във фоайето на Милениум Тауър. Оказа се обаче, че няма тоалетна хартия, затова бръкнах с разтреперана ръка в чантата си и трескаво заопипвах за салфетки. Успях единствено да разпилея всичко по пода. Телефонът ми се разби върху лъскавите плочки и се счупи. Тогава вече избухнах в неутешим плач.

Седнах и се разридах, без да ме е грижа за микробите по тоалетната чиния. Не плачех само заради случката отпреди малко. Дълго време бях преглъщала сълзите си и най-сетне дойде моментът да се излеят с пълна сила. Емоционалното ми влакче на ужасите се спусна с бясна скорост към земята. Радвах се, че тоалетната е празна, понеже имах ужасния навик да си говоря сама, когато се разстроя.

— Какво, по дяволите, си въобразявах?

— Кучешки сърфинг? Божичко, страшна идиотка съм.

— Не можах ли поне да се изложа пред не толкова внушителен мъж? Например някой, който не е двойник на Адонис?

— Защо привлекателните мъже винаги са такива задници?

Не очаквах отговор, но въпреки това го получих.

Женски глас заговори от далечния край на тоалетната.

— Когато Господ създавал привлекателните мъже, попитал един от ангелите си какво още да добави, за да го направи неустоим за жените. Ангелът не искал да използва цинични думи, затова просто отвърнал: „Дай му голям бастун“. За жалост, въпросната притурка била поставена на обратно и сега всички привлекателни мъже се раждат с бастун в задника.

От гърлото ми излязоха грухтящи звуци, наподобяващи смях.

— Тоалетната хартия е свършила. Бихте ли ми подали малко?

Под вратата се показа ръка с топче хартия.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Издухах си носа и избърсах, доколкото можах лицето си, сетне поех дълбоко дъх и се заех да събирам вещите си от пода.

— Все още ли сте тук? — попитах.

— Да. Исках да се уверя, че сте добре. Чух ви да плачете.

— Много мило, но ще се оправя.

Когато най-после излязох от кабинката, жената ме чакаше на пейката пред огледалото. Вероятно беше поне седемдесетгодишна, но това никак не си личеше по изисканото й облекло.

— Добре ли си, милинка? — попита тя.

— Да.

— Не ми изглеждаш добре. Защо не ми кажеш какво те е разстроило толкова?

— Не искам да ви занимавам с проблемите си.

— Понякога е по-лесно да поговориш с непознат.

Предполагам, е по-добра идея от това да си говоря сама.

— Честно казано, не знам откъде да започна.

Жената потупа пейката с длан.

— Започни от началото, мила.

— Значи, ще ми е нужна около седмица — отвърнах иронично аз.

Тя ми се усмихна топло и каза:

— Разполагам с всичкото време на света.

— Сигурна ли сте? Защото изглеждате така, сякаш отивате на среща на управителния съвет или пък да получите почести на някое благотворително събитие.

— Едно от малкото преимущества на това да си шеф. Сам разпределяш времето си. А сега защо не ми разкажеш за кучешкия сърфинг? Наистина ли съществува такова чудо? Понеже имам португалско водно куче, което може би ще прояви интерес.

* * *

— … и просто побягнах. Вярно, пропилях времето му, но той ме накара де се почувствам като кръгла идиотка, задето съм дръзнала да мечтая.

Повече от час разговарях с новата си приятелка, Айрис. Послушах съвета й и започнах от началото. Обсъдихме годежа ми, раздялата, работата ми, новата годеница на Тод, заявлението за оглед на апартамент, което пуснах на пияна глава, и последвалите злощастни обстоятелства, довели ме дотук. Незнайно защо реших да й споделя, че съм осиновена и копнея един ден да открия истинската си майка. Макар този факт да нямаше нищо общо с причината да съм разстроена днес, все пак го добавих към историята с неволите си.

Когато най-накрая приключих с разказа си, тя се облегна назад и рече:

— Напомняш ми на някого, когото познавах преди цяла вечност, Шарлът.

— Вярно? Тоест не съм първата безработна, необвързана истеричка, на която се натъкваш, докато си миеш ръцете?

— Мой ред е да ти разкажа история, ако ти се намира малко време — отвърна с усмивка Айрис.

— За никъде не бързам.

— През 1950-а година едно седемнайсетгодишно момиче завършва гимназия и мечтае да се запише в бизнесколеж — подхвана тя. — По онова време в бизнесколежите рядко се срещаха жени, тъй като специалността се смяташе за мъжка. Една вечер малко след завършването младата девойка среща красив дърводелец. Между двамата пламва любов и не след дълго момичето заживява в неговия свят. Става секретарка на семейната дърводелска компания, всяка вечер помага на майката на любимия си в грижите за къщата, загърбвайки своите собствени желания и мечти.

Година по-късно на връх Коледа мъжът предлага брак на жената и тя моментално приема. Мисли си, че на следващата година вече ще изживява американската си мечта. Само три дни след Коледа обаче годеникът й е свикан в армията. Много от приятелите им също са призовани и повечето от тях се венчават за половинките си, преди да заминат на служба. Дърводелецът няма подобни намерения. Жената обещава да го чака и прекарва следващите няколко години, работейки във фирмата на баща му. На седмото небе е, когато след четири дълги години войникът й най-сетне се завръща. Още на първия си ден у дома обаче той й заявява, че се е влюбил в друга и иска да разтрогне годежа. С цялото си нахалство дори я кара да му върне пръстена, за да го подари на новата си приятелка.

— Грубо — изкоментирах аз. — Споменах ли, че новата годеница на Тод носи моя годежен пръстен? Ще ми се да не го бях замеряла с него.

— Така си е — продължи Айрис. — Момичето в моята история постъпва по друг начин. Задържа го като компенсация за пропилените години от живота си. След като се поокопитва, продава пръстена и с парите заплаща първия си семестър в бизнесколежа.

— О! Браво на нея.

— Е, има и още. Девойката се дипломира, но й е адски трудно да си намери работа. Единственият й професионален опит е работата й като секретарка в семейната дърводелска фирма на бившия й годеник. Затова решава да поразкраси автобиографията си. Вместо за секретарка на дърводелската компания се представя за неин мениджър и вместо вдигане на телефона и отправяне на оферти, описва задълженията си като определяне на цени и подписване на договори. Благодарение на подобренията в биографията си е поканена на интервю за работа в една от най-големите компании за недвижими имоти в Ню Йорк.

— Назначават ли я?

— Не. Оказва се, че началникът на отдел „Човешки ресурси“ се познава с бившия й годеник и жестоко я нахоква за лъжите в автобиографията й.

— Боже, все едно ми разказваш за днешната ми среща с господин Бастун в задника.

— Точно така.

— Какво става след това?

— Съдбата си знае работата. Години по-късно, когато вече си е изградила име в конкурентна компания за недвижимо имущество, получава молба за работа от господин Локлиър — мъжа, който я порицава на онова злополучно интервю. Обажда му се с намерението да му го върне тъпкано. В крайна сметка обаче преглъща оскърблението си и го назначава, тъй като има нужната квалификация.

— О! Излиза ли поне добър служител от господин Локлиър?

Усмивка грейна на лицето на Айрис.

— Да. След като жената изважда бастуна от задника му, двамата стават чудесен екип. Даже основават една от най-големите компании за недвижимо имущество в целия щат. Преди смъртта му отпразнуват четиридесет години съвместна работа, трийсет и осем, от които са женени.

Усмивката й отговори на следващия ми въпрос.

— Предполагам името ти е Айрис Локлиър?

— Да. И най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, е решението на онзи войник да сложи край на годежа ни. Не си представях да се превърна в домакиня. Бях забравила собствените си мечти. Не ми казвай, че мечтаната ти кариера е снабдител в универсален магазин, Шарлът?

Поклатих глава.

— Завърших скулптура в колеж по изкуствата.

— Кога за последно си се занимавала с това?

— Преди няколко години — отвърнах с въздишка аз.

— Значи е време да започнеш пак.

— Не е особено доходоносно.

— Може би, но е важно да се научиш да обичаш живота, който имаш, докато извоюваш живота, който искаш. Ще си намериш работа, с която да се издържаш, а нощем ще извайваш скулптури. Също и през уикендите. Така няма да скучаеш и да пускаш фалшиви запитвания в интернет.

— Права си.

— Нищо не е случайно, Шарлът. Възползвай се от даденото ти време и преосмисли живота си. Така направих аз. Истинското щастие можеш да откриеш само вътре в себе си, а не в другите, независимо колко държиш на тях. Направиш ли себе си щастлива, останалото ще се подреди. Обещавам ти.

Тя говореше самата истина. Напоследък съвсем бях забравила за нещата, които обичам и ме правят щастлива. Моите си неща. Скулптурата, пътуването… изпитах непреодолимото желание да се прибера вкъщи и да съставя списък на всички неща, които искам да направя.

— Страшно съм ти благодарна, Айрис.

Макар да се познавахме едва от час, притеглих госпожа Локлиър в обятията си и силно я прегърнах.

— Няма защо, мила.

Измих си ръцете, застанах пред огледалото и се помъчих да почистя размазания по лицето си грим. Когато приключих, Айрис се изправи с думите:

— Харесвам те, Шарлът.

— Разбира се, напомням ти на теб самата — отговорих с усмивка.

Тя ми подаде визитка.

— Търся си асистентка. Позицията е твоя, ако я искаш.

— Наистина?

— Да. Понеделник сутрин, девет часа. Адресът е на визитката ми.

Челюстта ми увисна.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Само ми донеси някоя от скулптурите, които ще измайсториш през уикенда.