Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (36)

Трийсет и шеста глава
Рийд

Мислех за нея всяка секунда, всеки миг. Обещах да не я безпокоя по време на пътешествието й, ала непрестанно се тревожех как е. Знаех само, че планува да посети Франция и Италия, но не и кога се прибира. Чудех се дали изобщо смята да се връща във фирмата.

С всеки изминал ден ми ставаше все по трудно да се концентрирам на работа. Направих нещо крайно нетипично за мен: през обедната почивка се отбих до Сентръл Парк, седнах на една пейка и се отдадох на размисъл. Вятърът носеше есенните листа наоколо, а аз седях сам с мислите си. Невероятно беше колко сив изглежда светът, когато най-важният за теб човек внезапно си тръгне от живота ти.

С крайчеца на окото си долових раздвижване. Отляво на пейката ми се появи младо момче в инвалидна количка.

Все едно видях себе си на младини — тъмна коса, изваяни черти. Същинско мое деветнайсетгодишно копие.

Кимнах с глава.

— Здрасти.

— Здравей — каза той и се обърна към мен.

Стори ми се редно да кажа още нещо, затова продължих:

— Хубав ден, а?

— Ъ… да.

Момчето се усмихна с половин уста, колкото да отбие номера.

— Дошъл си да се полюбуваш на слънчевото време? — попитах.

— Не… ъ, всъщност, имам среща с момиче от тиндър.

Моля?

Очевидно забелязал учудената ми физиономия, той присви очи и каза:

— Какво? Като съм инвалид и не ставам за нищо ли?

— Не съм казал подобно нещо.

— Е, не беше и нужно.

— Съжалявам, ако ти се е сторило така. — Вдигнах поглед към небето, сетне отново се обърнах към него. — Значи тиндър, а? Получават ли ти се свалките?

— И още как. Няма да повярваш колко мацки си умират да се вживяват в ролята на героини. Е, първоначално ги зарибявам с лицето си. Разбират, че съм в инвалидна количка впоследствие. Сигурно си мислиш, че като ме видят, и отпрашват с двеста. Нищо подобно. Още по-навити са ми, защото си въобразяват, че ми правят огромна услуга. Аз пък искам просто секс. И го получавам. Абсолютно всеки път. Накрая всички са доволни. Така че, запази съжалението за себе си. Аз съм този, на когото ще му излезе късметът тая вечер. — Приближи се до мен. — Секс на колела.

Секс на колела.

Отметнах глава назад и изригнах в бурен смях. Нещо ми подсказваше, че никога няма да забравя това хлапе. Дотук с предубежденията. Пичът наистина си го биваше.

Миг по-късно се появи привлекателна червенокоска с малко кученце.

— Ти трябва да си Адам.

Той подкара количката си към нея.

— Ашли… На живо си още по-красива.

Девойката моментално се изчерви.

— Благодаря ти.

Адам ми хвърли самодоволна усмивка и й каза:

— Тръгваме ли?

— Разбира се.

После кимна и се обърна към мен с думите:

— Приятно ми беше да си поговорим, приятел.

— На мен също.

Наблюдавах ги мълчаливо, докато не изчезнаха от поглед.

Ето нагледен пример за момче, изживяващо най-лошия ми кошмар, а беше по-щастливо от прасе, въргалящо се в тиня. Доказателство, че начинът на мислене е по-важен от всичко. От него струеше самоувереност, той вярваше, че заслужава повече. Избрал беше да живее, а не да се крие.

Вселената си знаеше работата. Поднасяше ни правилните случки в правилното време, за да ни напомни да не се предаваме.

Боже, Шарлът явно ме бе заразила с оптимизма си.

Вдигнах показалец към небето и казах:

— Бива си те. Почти успя да ме убедиш.

* * *

Въртейки нервно часовника на китката си, влязох в офиса на Айрис и попитах:

— Чувала ли си се с Шарлът?

— Не, но ми изпрати имейл с маршрута си, за да знам къде е, в случай че възникне нещо спешно.

— И?

— Ами, забелязах, че след няколко дни се качва на нощния влак за Италия.

— Тоест… в спален вагон?

— Да. — Изражението й помръкна. — Рийд, не съм сигурна, че пътува сама.

Пулсът ми се ускори.

— Защо?

— Така си мисля. Може би Блейк е с нея.

Тогава ми просветна.

Точката от списъка й.

„Да се любя с мъж в спалния вагон на влак за Италия.“

Обзе ме паника. Ами ако Айрис е права? Ами ако Шарлът наистина не беше сама? В момента не беше в състояние да взема трезви решения. Да не говорим, че си нямаше понятие какво изпитвам към нея. Ами ако беше завела Блейк на пътешествието, за да ми отмъсти затова че преспах с нея и после се покрих? Напоследък се държеше студено с мен, а и не беше споменавала да е прекратявала отношенията си с него.

Шарлът дори не подозираше колко дълбоки са чувствата ми към нея, защото така и не събрах смелост да й кажа. Можех да виня единствено себе си, ако наистина се окажеше, че е в спалния вагон с Блейк.

Месеци наред залъгвах себе си и нея. Но истината беше, че исках аз да съм този, с когото да се люби във влака.

— Добре ли си, Рийд?

— Не, не съм добре — отговорих забързано. — Страхувам се, че оплесках нещата с Шарлът. Мислех си, че мога да живея без нея, но съм грешал. Може би вече е късно да се поправя. Едно от желанията в списъка й е да се люби с мъж в спалния вагон на влак. Ако е с Блейк, значи ще преспи с него.

Изправих се и закрачих напред-назад.

— Не е късно, Рийд. Шарлът иска да е с теб. Дори да е с друг мъж, то е само защото си я отблъснал. Върви да й кажеш какво изпитваш към нея.

Рязко се завъртях.

— Ами ако е с него?

— Няма значение. Не позволявай да ти се изплъзне.

О, колко права беше.

— Няма да го позволя. Тя е жената за мен, бабо. Колкото и да ме плаши този факт, не мога повече да го отричам.

— Тогава заминавай! Не разполагаш с много време, преди да се е качила на влака.

* * *

Не успях да хвана достатъчно ранен полет, с който да стигна навреме за отпътуването на влака от Париж. Не ми оставаше друг вариант, освен да се кача на гарата във Венеция. Имаше голяма вероятност по това време Шарлът вече да е изпълнила точката от списъка си.

Длъжен бях да поема този риск.

Когато кацнах във Венеция, трябваше само да се добера до гарата. Поради някаква причина нямах интернет на телефона и картата не се отваряше. На всичкото отгоре никой наоколо не говореше английски. Слава Богу, че поне можех да изпращам съобщения.

Беше голяма грешка да карам Макс да ми превежда от италиански. Вместо на най-близката гара се озовах пред публичен дом.

Ще му откъсна главата, като се прибера.

Интернетът ми най-после проработи, но с това отклонение загубих най-малко половин час. Шибаният Макс. Времето изтичаше стремглаво.

Най-накрая пристигнах на гара „Санта Лучия“. Сега оставаше да разбера на кой от шестнайсетте перона спира нощният влак на Шарлът. За някои от пътниците Венеция беше първа спирка, а за други последна. Продължаващите за Рим щяха да останат във влака. Нямах ни най-малка представа дали Шарлът изобщо е в този влак, нито пък дали е с онзи тип. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Стомахът ми се преобръщаше.

За щастие, намерих човек, който говори английски, и разбрах на кой перон пристига влакът. Купих си билет до Рим и се отправих към другата страна на гарата, за да чакам до линията.

Мислите ми препускаха бясно. Какво щях да й кажа? Имах усещането, че трябва да си подготвя две различни речи за различните сценарии. Заливаха ме вълни от емоции, но мозъкът ми сякаш бе престанал да функционира.

Точно навреме, в 11:05, влакът спря на перона. С разтуптяно сърце наблюдавах шумните рояци хора да слизат от първия вагон и да вземат багажа си.

Подадох билета си на кондуктора, качих се и нетърпеливо зачаках. Прецених, че има по-малка вероятност да ме изритат, докато влакът е в движение.

Когато машината отново потегли, станах и тръгнах през вагона с купетата. Почуках на всяка врата. Зад някои от тях дочух не особено сърдечни поздрави от хора, които определено не бяха Шарлът Дарлинг.

Да не би да съм сбъркал влака?

Бях сигурен в едно — предпочитах изобщо да не я открия, пред това да я заваря в компрометираща поза с друг мъж.

Сърцето ми сякаш престана да бие, когато стигнах до последния вагон — вагон-ресторанта. В ъгъла сам-самичка русокоса красавица ядеше кроасан.