Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (34)

Трийсет и четвърта глава
Рийд

Когато се прибрахме в Ню Йорк, вече нищо не беше същото.

Шарлът си взе необходима почивка, за да прочисти главата си от преживяното в Хюстън. Реши да погостува на родителите си в Покипси и аз напълно подкрепях тази идея, макар без нея офисът да беше сив и скучен.

Благодарен бях, че избра да потърси упование не в мен, а в родителите си. Не че не исках да й бъда опора — напротив. Просто след случката в онази хотелска стая в Тексас едва ли щях да съм в състояние да използвам мозъка си, а ми предстояха важни решения.

„Най-важното за нея е да знае, че има на кого да разчита.“

Нанси Дарлинг навярно дори не подозираше колко вредно е всъщност моето присъствие в живота на дъщеря й. Шарлът си въобразяваше, че знае кое е добро за нея. Все още бе толкова млада и наивна. Дори да не разполагаме с дълго време, щяло да й бъде достатъчно. Лесно й е да го каже сега, когато съм в цветущо здраве. Дали би казала същото, ако след година-две съм на легло?

Трябваше да внимавам. Когато правихме секс, падна и последната преграда помежду ни.

Пламенен, умопомрачителен секс, който ще помня, докато съм жив.

Казах й, че ще е само за една нощ, и възнамерявах да удържа на думата си. Нарушим ли правилото за едната нощ, връщане назад няма. Да не говорим, че би се привързала още по-силно към мен.

Но не искам ли точно това?

Непрестанно се разкъсвах между егоистичното желание да бъда с Шарлът, и разумното решение да се отдръпна от нея.

Адски трудно ми беше да си го призная, но имах нужда от брат си. През повечето време Макс се рееше из облаците, но станеше ли напечено, се обръщах за съвет именно към него.

Макар да не беше денят от седмицата, в който обикновено ни удостояваше с присъствието си, Макс все пак направи жеста да дойде специално заради мен.

Появи се в офиса ми с кутия понички и две кафета — очевидно належащи при провеждането на важни разговори. Не познавах друг човек, който да консумира купища боклуци, без да разваля стройната си фигура.

Отхапа от бухтичката си и заговори с пълна уста:

— Братле, умираш ли, или какво? Не си спомням кога за последно си ме викал да си говорим.

Аз обаче си спомнях. Беше в деня, в който научих за множествената склероза.

— Сядай, брат ми — отвърнах.

— За какво става дума?

— За Шарлът.

— Здравата си хлътнал по нея. Баба ми разказа, че си я завел да види умиращата си майка в Тексас. Лудница. Държи ли се Шарлът?

— Ще поостане за малко при родителите си. Аз самият май се нуждая от отпуска.

Той присви подозрително очи.

— Изчука я, нали? — Мълчанието ми отговори на въпроса му. — Щастливо копеле си ти.

— Чудя се как да постъпя, Макс — отвърнах с въздишка аз.

— Какво има да се чудиш?

— Знаеш, че не исках да се забърквам с нея заради болестта ми. Сгафих сериозно.

— Не виждам къде е проблемът. — Брат ми взе втора поничка и я размаха към мен. — Струва ми се, че искаш да ти кажа как безболезнено да се отървеш от най-хубавото нещо, което ти се е случвало някога. Да ти приличам на магьосник? А и на всичкото отгоре си влюбен в нея, нали?

— Загубил съм си ума по нея — признах си.

— Тогава бъди с нея. Тя знае всичко за теб и те е приела такъв, какъвто си. Бъди с нея, Рийд.

— Ами ако не мога? Тогава какво? Как да си я избия от главата?

— Няма средно положение. Или си с нея, или не си. Решиш ли да прекратиш всичко, трябва да си категоричен. Не се опитвай да си й приятел или да се правиш на шибан герой. Освен това се постарай да й намериш друга работа, защото не би било добра идея да продължавате да работите заедно. Не се безпокой, ще й мине. Бъди сигурен, че бързо ще се намери кой да я утеши.

Макар и остри, думите му бяха самата истина. С Шарлът нямаше средно положение. Всичко или нищо.

— Макс, оценявам искреността ти. Имах нужда от плесница в лицето.

* * *

Същата вечер, когато останах сам в апартамента си, дълго се взирах през прозореца, а мислите ми се щураха във всички посоки. В едно бях убеден — с Шарлът никога нямаше да сме просто приятели. Прекалено болезнено би било да съм страничен наблюдател на живота й. На света не съществуваше сила, която да ме накара да престана да я желая.

Малко след полунощ телефонът ми иззвъня и на екрана се изписа нейното име.

— Защо си будна по това време?

— Не можах да заспя.

От гласа й ме полазиха тръпки на удоволствие. Дори не беше необходимо да е до мен, за да ме възбуди.

— Съжалявам да го чуя.

— Събудих ли те? — попита Шарлът.

— Не. А и да си, няма никакво значение. Как са нещата у дома?

— Чувствам се изгубена. Сякаш хем съм тук, хем не съм. Не знам как да го обясня. Но не мисля, че се дължи само на смъртта на майка ми. Имам усещането, че нещо в живота ми трябва да се промени, обаче нямам енергията да разгадая какво точно. През повечето дни даже не ми се става от леглото.

— Това е депресия, Шарлът. Когато ми поставиха диагнозата, се чувствах по същия начин. Ще отмине, просто е нужно време.

— За какво точно си мислеше тогава? — попита тя.

Въпреки че не исках да насочвам разговора към себе си, не можех и да не й отговоря.

— Представях си се напълно обездвижен например. А това влошаваше депресията ми още повече.

Последва кратко мълчание от другата страна на линията.

— Ако човекът до теб наистина те обича, би се задоволил и с малкото време, което имате заедно. Когато обичаш някого, да се грижиш за него е привилегия, а не бреме — каза Шарлът.

За мой ужас започвах да вярвам, че наистина го мисли. Нещо ме стегна в гърдите. Трябваше час по-скоро да сменя темата.

— Да се върнем на въпроса. За пръв път ли ти се случва да се чувстваш така?

— Да. Досега не съм изпадала в подобно състояние.

— Околните ще те съветват да си намериш занимание и да се разсееш, но ти дори не знаеш точно какво те тормози. Просто се усещаш някак си празен. Понякога е по-добре да изчакаш да мине от само себе си. А то ще мине, повярвай ми. Умът ти ще се избистри и ще разбереш какво искаш от живота.

— Как върви работата?

Тягостно и мудно без теб.

— Все така. Не си пропуснала нищо. Изобщо не я мисли.

— Значи има кой да ме замести за около трийсет дни?

— И за по-дълго, ако пожелаеш.

— Може и да се възползвам от предложението. Чудя се дали да не попътувам малко.

Стомахът ми се преобърна.

— Избрала ли си дестинация?

— Все още не.

— Шарлът, ако имаш нужда от пари или каквото и да било, моля те да ми кажеш.

— Не, не. Вече направи предостатъчно за мен. — Пауза. — Хубаво, оставям те да спиш.

— Можем да си говорим цяла нощ, ако това ще ти помогне.

— Не се безпокой. Аз също ще се опитам да поспя.

— Моля те, обади ми се пак. Дръж ме в течение.

— Добре. Лека нощ, Рийд.

— Шарлът?

— Да?

Сам не знаех защо не я оставих просто да затвори. И без това не можех да изрека думите, които ме изгарят отвътре.

Не мога да допусна да страдаш.

Ела при мен. Нека се погрижа за теб.

Обичам те.

Обичам те, Шарлът.

— Пази се — казах вместо това.