Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (33)

Трийсет и трета глава
Рийд

Какво ме прихвана, по дяволите?

Не исках да се разкайвам. Това би означавало, че е грешка, че сме сторили нещо нередно. А случилото се между мен и Шарлът беше тъкмо обратното. Но това не променяше факта, че е глупаво.

Една нощ.

Шарлът не беше от този тип жени и знаех, че заради днешната ми проява на слабост накрая ще я заболи още повече. Сега, когато отново разсъждавах с правилната глава, мисълта ме разтърси из основи.

През последните девет нощи я държах в обятията си, докато заспи. Колкото и да бях уморен, изчаквах да се унесе в дълбок сън и на сутринта се преструвах, че съм заспал на дивана. И всичко това в отчаян опит да не прекосявам изтънялата граница помежду ни. Но в момента някак си не ми се виждаше редно да седна пред лаптопа и да се правя, че работя. Когато и двамата се запътихме към спалнята, настана неловко мълчание.

Шарлът се пъхна в едно от леглата, а аз се закотвих на място, подсушавайки с кърпа косата си. После взех да ровя из багажа си, за да спечеля още време.

— Не ми казвай, че ще сгънеш наново всичките си дрехи, само и само да не легнеш до мен — рече с шумна въздишка тя.

Естествено, че се е досетила.

С нервен смях взех тениска от куфара и седнах в края на леглото.

— Не знам къде да спя.

Шарлът се ухили широко.

— Да не искаш да кажеш…

— Умница.

— Идвай в леглото, Рийд. — Отметна завивката тя. — И ако все още се чудиш… имам предвид в моето.

Истината е, че никъде другаде не желаех да бъда. Не й се наложи да ме подканя втори път. Загасих лампата и се мушнах под одеялото. Легнах по гръб, а Шарлът се сгуши в рамото ми. Обгърнах я с ръка и замилвах косата й.

— Вярваш ли в Бог, Рийд? — попита ме след няколко минути.

Четири месеца след диагнозата ми често си задавах този въпрос. Установих, че по-скоро се страхувам да не вярвам, което означаваше, че аз наистина вярвах в съществуването на нещо, от което да се страхуваме.

— Да.

— А вярваш ли, че има рай?

— Може би.

— Дали кучетата отиват там?

Усмихнах се в мрака. Толкова типично за Шарлът. За миг си помислих, че подхваща философска дискусия за съществуването на ад и рай, а всъщност я интересуваше къде отиват кучетата.

— Според мен, да. За някое определено куче ли питаш?

— Ричард Стемпс.

— Кой?

— Първото ми куче. Умря, когато бях на седемнайсет. Казваше се Ричард Стемпс.

— Кръстено ли е било на някого?

— Може да се каже…

По тона й познах, че следва история.

— Изплюй камъчето, Дарлинг. Как се е сдобил с името си?

— Дарлинг с главно или малко „д“?

— След случката в банята забранявам да говорим за малки неща.

Шарлът се разкиска. Господи, обожавах този звук.

— Обещай да не се смееш — каза тя.

— В никакъв случай.

Тя ме перна по гърдите.

— В детската градина научихме Клетвата за вярност към флага. Понеже още едва сричахме, учителката ни я преподаваше изречение по изречение. Бях много горда, че съм я запомнила. Та, една вечер взех знамето от верандата и реших да се изфукам на нашите със знанията си.

— Така…

Шарлът седна и сложи ръка на гърдите си.

— I pledge allegiance to the flag of the United States of America, and to the republic for Richard Stamps, one nation under God, indivisible, with liberty and justice for all^[1].

Прихнах да се смея.

— Значи вместо „for which it stands“ ти си разбрала „за Ричард Стемпс“?

— И родителите ми доста се посмяха. Постоянно ме бъзикаха. Татко питаше мама „Как се казваше онзи тип, с когото се запознахме на партито?“ а тя отговаряше „Ричард Стемпс“. Така че, когато за седмия ми рожден ден ми подариха кученце, името му очевидно трябваше да е Ричард Стемпс.

— Очевидно.

— Ама ти подиграваш ли ми се?

Отново се разсмях.

— Ричард Стемпс е в рая, Шарлът. И останалите кучета с имена като Спот и Лейди страшно му завиждат за готиното име.

Шарлът се изтегна назад. Този път отпусна глава върху сърцето ми.

— Надявам се да е при мама.

— Там е, красавице. Там е.

Последва дълго мълчание. Тъкмо си помислих, че е заспала, когато попита:

— Защо Господ позволява да умре толкова млад човек?

— Аз самият дълго размишлявах над този въпрос. И истината е, че нямам представа. Не мисля, че някой изобщо знае отговора. Но се надявам, че смъртта невинаги е наказание, а за много хора е избавление от болката.

Тя надигна глава и ме погледна.

— Уау. Красиво казано.

Сложих длан на бузата й.

— Лидия е на по-добро място. Трудно им е на тези, които остават след нея.

— Не мога да си представя какво им е на братята ми. Аз дори нямам никакви спомени с нея, а в сърцето ми като че ли се е отворила дупка.

Думите й увиснаха във въздуха.

Целунах я по главата и я прегърнах силно.

— Заспивай. Утре ни чака дълъг ден.

— Добре — отвърна с прозявка Шарлът.

Точно започнах да се унасям, когато прошепна:

— Рийд? Спиш ли?

— Опитвам се…

— Искам да кажа само още едно нещо — кратка пауза. — Мисля, че е по-добре да създадеш спомен, макар и понякога да е болезнен, отколкото да нямаш такъв.

* * *

Хората я обожаваха. Мъже, жени, млади, стари — всички до един.

Наблюдавах от далечния край на приемната как Шарлът разговаря с възрастна двойка. Единствените двама души, които познаваше, преди да започне бдението, бяха братята й. Днес обаче дошлите да поднесат своите съболезнования в погребалния дом, сякаш я познаваха от години и си тръгваха с усмивки на лицата след размяна на няколко думи с нея.

В началото на деня не се отделях от Шарлът, но след известно време сметнах за редно да я оставя на спокойствие да се опознае с новото си семейство. Осиновителката й пристигна снощи, за да е до нея в този тежък момент. Вечеряхме заедно и отидохме за десерт в друг ресторант, за който майка й прочела в списание, докато летяла насам. Още тогава ми се изясни, че Шарлът не е получила шантавостта си по наследство.

Нанси Дарлинг се приближи до редицата, на която бях седнал. Свали копринения шал от врата си и забърса кристалночистата седалка до мен — забелязах, че го прави, преди да седне, където и да било.

Посочих Шарлът с брадичка.

— Тя изглежда се държи. Вие как сте?

— Странно ми е, че съм тук, но иначе съм добре. Радвам се, че успях да остана насаме с Лидия, преди да се е напълнило с хора. Имах да й благодаря за много неща.

Кимнах.

— Притеснявах се дали днешният ден няма да й дойде в повече на Шарлът. Но ми се вижда спокойна.

— Грешката на новобранеца. Ще се научите — шеговито подхвърли Нанси, само дето беше съвсем сериозна. — Не се заблуждавайте от усмивката на лицето на дъщеря ми. Обикновено излива емоциите си, когато остане сама.

Вгледах се внимателно в Шарлът. Поне отстрани ми изглеждаше съвсем наред.

— Какво имате предвид?

— Останах с впечатлението, че сте си близки, а и след като работите заедно, ще сте до нея всеки ден. Бихте ли я наглеждали, заради мен?

— Да…

— Не знам дали сте наясно, но Шарлът страда от латентно чувство за изоставеност. Често срещано е при осиновените деца. Но при всеки проявите са различни. При някои хора води дори до посттравматичен стрес — продължи Нанси.

— Нямах представа, че все още го изживява — отвърнах.

— Всеки си има проблеми. Шарлът се опитва да ги скрие дълбоко, а после действа импулсивно, за да избегне чувствата, които в действителност изпитва.

Като например да плаче истерично, а в следващия момент да й се прави секс под душа.

— Трудното за нея тепърва предстои — каза Нанси. — Когато всичко приключи и няма повече посещения в болницата, няма семейни срещи и взаимна подкрепа. Когато всички се приберат у дома и животът им продължи постарому, тя няма да е готова за това. Тогава ще се тревожа най-силно за дъщеря си.

— Как мога да помогна?

Нанси ме потупа по крака.

— Просто бъди до нея. Когато си изоставен от най-близкия си човек, ставаш недоверчив. Връзката й с оня нещастник, Тод, допълнително потвърди убеждението й, че хората в живота й рано или късно си отиват. Така че най-важното за нея е да знае, че има на кого да разчита.