Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (32)

Трийсет и втора глава
Шарлът

— Ще я боли ли?

Рийд стоеше неотлъчно зад мен и стискаше раменете ми, докато разговаряхме с докторите пред стаята на Лидия. За пръв път осъзнах колко сериозна е всъщност ситуацията, когато препоръчаха да изключат животоподдържащите системи.

— Постоянно й вливаме успокоителни и болкоуспокояващи — каза доктор Коен. — Преди да извадим дихателната тръба ще увеличим дозата, за да не усети никаква болка.

— Колко дълго ще… способна ли е изобщо да диша самостоятелно? — попита Джейсън.

— Трудно е да се каже. Винаги има изключения, но при по-тежките случаи, какъвто е този на майка ви, прогнозата ни е за няколко дни. Вероятно и по-кратко.

Джейсън преглътна на сухо. Виждах, че едва сдържа сълзите си. С Рийд стояхме от лявата страна на тримата доктори, а брат ми беше съвсем сам отдясно. Застанах до него и го хванах за ръката. Той ме погледна, кимна и се прокашля.

— Брат ни пристига от Калифорния утре. Бих желал да го обсъдя с него и да му дам шанс да я види.

— Разбира се — рече доктор Коен. — Важно е да направите тази стъпка заедно. Не ви пришпорваме. Майка ви не изпитва болка. Просто на този етап няма изгледи за възстановяване. Така че е въпрос на време, а това определяте вие и вашето семейство. Ако смятах, че страда, не бих допуснал да проточваме агонията й. — Бръкна в горния джоб на бялата си престилка и извади визитка и химикал. Надраска набързо нещо на гърба й, сетне я подаде на Джейсън. — Телефонът ми е отзад. Обадете ми се, ако имате въпроси. Утре сутрин отново ще мина на визитация.

— Благодарим ви — казахме един след друг и тримата.

Поговорихме си още малко с лекарите в коридора и се върнахме в стаята на Лидия. Усещах, че Джейсън има нужда да остане сам, затова предложих на Рийд да се поразходим и казах на брат си, че ще му донесем обяд.

Тексаската жега тегнеше във въздуха. Потънали в мисли, вървяхме един до друг по пътеката около болницата.

— Трябва да се обадя на Айрис — наруших мълчанието аз. — Гузно ми е да си вземам отпуск, при положение че само от няколко месеца съм в компанията, но не мога да си тръгна сега оттук.

— Обади й се само ако имаш нужда да си поговориш с нея. Вече съм я информирал какво се случва. Преди теб имахме асистентка на временен трудов договор и се обадих на агенцията, с която работи, за да проверя дали можем да я назначим за трийсетина дни. Предположих, че ще искаш да поостанеш тук.

Поклатих глава.

— Наистина не знам как ще ти се отблагодаря за всичко, Рийд. Ти не само откри майка ми, но ме доведе при нея и не ме остави сама дори за миг. Нямаше да се справя без теб.

— Спри да ми благодариш, Шарлът. Ти би направила същото за мен. Убеден съм.

Обгърнати в уютна тишина, продължихме да крачим рамо до рамо по алеята. Не преставах да мисля за огромния жест на Рийд. Беше абсолютно прав — на негово място бих сторила същото. Дадох си сметка колко малко съм получавала в предишната си връзка.

Тод най-много да ми вземе пилешка супа от китайския ресторант, когато съм болна. И то само ако му е по път. Рийд остави собствения си живот на заден план заради мен. Даже не бях разбрала кога е резервирал стая в хотел и е разговарял с Айрис — навярно докато съм спала, за да може през останалото време цялото му внимание да е насочено към мен. Никога не ровеше в телефона си, когато сме заедно. Поредното качество, което бившият ми годеник не притежаваше. Боже, каква глупачка е тая Алисън. Рийд се раздаваше докрай дори за мен — жената, на която не възнамеряваше да се врича във вечна обич.

Не можех да си позволя да окупирам повече от времето му обаче. Рийд работеше по десет-дванайсет часа на ден. Заради малкото ни пътешествие щеше да изостане с работата си за седмици напред.

— Защо поне ти не се прибереш в Ню Йорк? Ще се оправя и сама.

— Няма да стане, Шарлът.

— Наистина… добре съм.

— Не се обиждай, но ти по принцип не си добре, камо ли пък сега — пошегува се Рийд.

— Вярно си е — разсмях се аз. — Но не можеш вечно да ми държиш ръката. Нямам представа колко дълго ще се наложи да остана.

След две-три крачки осъзнах, че Рийд не е до мен. Обърнах се назад, а той каза:

— Искаш ли да съм тук?

— Разбира се. Но си имаш работа. Вече ми помогна повече от достатъчно.

— Мога да върша по-голямата част от работата си от разстояние.

— Не и огледите.

— Има кой да ме замести. Ще остана тук, колкото е необходимо. — Пресегна се към мен. — А и за твое сведение, ми е приятно да ти държа ръката.

Сложих ръка в неговата и отстъпих назад. После се изправих на пръсти, целунах го по бузата и прошепнах в ухото му:

— Не познавам по-голяма глупачка от Алисън.

Девет дни след пристигането ни в Хюстън Лидия ван дер Камп загуби битката с болестта. Беше 11:03 вечерта в неделя. Рийд, Джейсън, по-малкият ми брат Джъстин и аз бяхме до леглото й, когато пое последната си глътка въздух. От изключването на апаратурата бяха изминали по-малко от двайсет и четири часа.

Човек никога не е подготвен за този момент. След като докторът обяви смъртта за настъпила, свещеникът прочете кратка молитва. Сетне братята ми си взеха сбогом с нея. Когато дойде моят ред, помолих другите да ме оставят насаме с майка ми.

Заговорих на глас, надявайки се душата й да е все още тук.

— Здрасти, мамо. Радвам се, че имах шанса да те опозная. Сигурно се чудиш как така съм те опознала, когато не сме си разменили нито дума. Но пък имах възможността да поговоря с братята си. Те са достойни мъже, несъмнено отгледани с много любов. Така че, макар да не успяхме да си побъбрим, те ми разказаха достатъчно за теб. И излиза, че си била наистина страхотна майка. — Избърсах сълзите от лицето си. — Зная, че не ти е било лесно да се откажеш от мен. Братята ми ми казаха, че си се чувствала, сякаш заедно с мен си оставила и частица от сърцето си. Е, в момента аз изпитвам същото. Едва открих липсващото парченце от сърцето си и отново го изгубих. Вярвам, че един ден ще се срещнем от другата страна и ще наваксаме пропуснатото време. — Наведох се и я целунах по бузата. — Дотогава ти ще бъдеш моят ангел хранител.

Даже не си спомнях кога съм излязла от стаята й и съм казала довиждане на братята си. По пътя към хотела Рийд не спираше да ме пита как съм. Мислех си, че съм добре. Странно, но вече не плачех и не се чувствах объркана. Но има разлика между двете състояния — на покой и вцепенение. Чак когато се върнахме в хотелската стая и като в транс влязох с дрехите под душа, емоциите ме завладяха с пълна сила.

Горещата вода обля гърба ми, прилепяйки блузата по тялото ми. Стиснах очи и заплаках. Раменете ми се тресяха, но за кратко от устата ми не излизаше нито звук. В следващия миг от гърлото ми се изтръгна ужасяващо ридание. Подпрях се с ръка на стената, за да не се свлека на пода.

Смътно дочух вратата на банята да се отваря, сетне усетих нечии ръце да ме обхващат през кръста.

— Няма нищо. Поплачи си. Тук съм — говореше ми Рийд.

Отпуснах се назад и притиснах глава към гърдите му. Плачех за милион неща — за това, че Лидия си отиде толкова млада, за това, че братята ми останаха без майка, за това, че не можах дори да чуя гласа й и да видя очите й. Но най-вече за това, че не можех да дам цялото си сърце на невероятната жена, която ме отгледа, защото част от него принадлежеше на една непозната.

Рийд ме крепеше с едната си ръка, а другата милваше подгизналата ми коса. Постояхме така, докато топлата вода и сълзите ми не се изчерпаха. Той се пресегна и врътна крана с думите:

— Хайде да свалим мокрите дрехи.

Коленичи пред мен и разкопча дънките ми. Спускайки ги надолу по краката ми, тихичко промълви:

— Хвани ме за раменете и повдигни един по един краката си.

Така и направих.

— Ще сваля всичките ти дрехи и ще ти дам да облечеш сухи. Става ли?

Кимнах с глава.

Рийд смъкна мокрите ми бикини — този път сама се досетих да ги изхлузя от краката си.

— Вдигни ръце.

Измъкна фланелката през главата ми, откопча сутиена и пусна натежалите дрехи във ваната със звучно „пльок“. После взе кърпата и я омота около тялото ми.

— Добре ли си? — попита за кой ли път.

Отново кимнах.

— Да ти облечем нещо топло тогава и после се пъхаш под завивките.

— Ама ти също си вир-вода — продумах най-сетне.

— Първо си легни и след това ще се съблека.

Поклатих глава.

— Не. Ще почакам.

Макар да се двоумеше, в този миг не би ми отказал нищо. Затова просто затвори очи и кимна.

Мразовитият полъх от климатика ме караше да потрепервам дори под сухата хавлия. Рийд сигурно умираше от студ, но не го показваше. Разкопча ризата си и я пусна върху мократа купчина във ваната. После свали и фланелката си. Ръката му се спря за секунда върху първото копче на дънките. Аз продължих настойчиво да се взирам в него, докато не смъкна един по един крачолите и се наведе да ги издърпа под себе си.

Когато се изправи, тутакси разбрах какво го е възпирало.

Издутината в боксерките му накара сърцето ми да подскочи.

Рийд сведе очи към ерекцията, изпънала мокрото му бельо. Красивото му лице се изкриви в гримаса.

— Съжалявам. Аз…

— Не се извинявай — прошепнах. — Бих се разочаровала, ако не ти въздействах по този начин.

Той потърси лицето ми с поглед, преглътна и мушна палци в ластика на боксерките си.

С притаен дъх наблюдавах как ги спуска надолу. Твърдият му като камък член отскочи към корема му и щръкна напред. Колкото и студено да беше в стаята, вътре в мен се разля изпепеляваща горещина.

Обходих с очи разкошната му кожа. Не бях виждала по-перфектно тяло — изваяни коремни мускули, широки рамене, тесен кръст. Погледът ми обаче се връщаше отново и отново върху възбудения му член. Когато, без да искам, облизах устни, Рийд изрева:

— Мамка му, Шарлът. Престани да ме гледаш така.

— Как? — погледът ми се вкопчи в неговия.

— Все едно само чакаш да ти кажа да паднеш на колене и да ми го засмучеш. Все едно това е единственото нещо, което би върнало усмивката на красивото ти лице.

Погледнах надолу, а после отново приковах премрежените си зад миглите очи в неговите.

— Че какво друго би ме накарало да се усмихна?

— Шарлът… — предупредително започна той.

Настроението рязко се промени. И двамата го почувствахме. Сексуалното напрежение във въздуха стана осезаемо. Сама не проумявах как преди минута имах нужда да ме утеши, а сега копнеех да го усетя в себе си. Нямаше значение какво е запалило пожара в мен, готова бях да изгоря в него.

Предпазливо пристъпих към него. Поне за една вечер исках да си представя, че е мой. Близостта помежду ни през изминалата седмица, начинът, по който денонощно бдеше над мен — лесно беше да се самозалъжа, че сме двойка. Имах нужда да изпитам и останалото. Сърцето лудо блъскаше в гърдите ми.

— Желая те, Рийд. Искам да усетя нещо, различно от болката в мен. — Погледът ми жадно се плъзна надолу. — Е, това може и да боли, но нямам против.

Рийд разшири ноздри. Същински бик, чакащ сигнал да се спусне към червената пелерина. Разхлабих възела на хавлията си и я оставих да се свлече на пода.

На челюстта на Рийд заигра мускулче, а очите му зашариха по цялото ми тяло.

— Недей, Шарлът. Не разбираш — рече с пресипнал глас.

— Грешиш, разбирам. След тази седмица разбирам по-добре от всеки друг. Защото пак бих предпочела тези последни девет дни с майка ми, макар да завършиха с болка, отколкото никога да не я познавах. Не ме е грижа дали времето ни е ограничено и колко ще ни е трудно — искам да го изживея с теб.

Гърдите му рязко се повдигаха и спускаха.

— Някакви си девет дни ти причиниха толкова страдание. Представи си как би понесла девет години например.

Приближих се още повече, допирайки голата си плът в неговата.

— Ти пък си представи колко много бихме могли да постигнем за девет години.

Той наведе глава.

— Не мога да те нараня, Шарлът. Просто не мога.

Чувствах, че отново го губя. Рийд отказваше дори да си помисли за обвързване, защото се страхуваше, че няма да оправдае очакванията ми. Но тази вечер на всяка цена щях да го имам. Не беше задължително да ми дава сърцето си, склонна бях да приема и друга част от него.

— Тогава ми подари тази вечер. Нуждая се от теб, Рийд. Помогни ми да забравя — умолявах го на глас. — Една-единствена вечер.

Виждах битката, която се води вътре в него. Прецених, че явно са необходими повече от думи, за да наклоня везните в своя полза, затова се пресегнах и бавно прокарах връхчето на палеца си по главичката на влажния му, набъбнал пенис. После вдигнах ръка и облизах пръста си. В очите на Рийд пламна пожар. Килна глава назад и изръмжа:

— Мамка му…

Изведнъж гърбът ми опря в плочките на стената. Рийд притисна ръце от двете ми страни, изкарвайки дъха от дробовете ми.

— Това ли искаш?

Рязко спусна глава и засмука зърното ми.

С всичка сила.

Стенание се отрони от устните ми вместо отговор.

Този път зъбите му обхванаха пулсиращото ми зърно.

— Това ли искаш? Отговори ми.

— Искам… да те усетя.

На устните му се появи похотлива усмивка.

— Значи искаш да ме усетиш за една нощ? Ще се постарая да ме усещаш дни наред.

Мощно се впи в зейналата ми от шок уста. Усука косата ми около юмрука си и я опъна назад, за да пъхне език още по-надълбоко в гърлото ми. Да съм прикована към стената, не ми стигаше. Изпитвах изгарящата нужда да се слея с този мъж.

Преплитайки ръце през врата му, се повдигнах нагоре и обвих краката си около кръста му. Когато засмука езика ми и пенисът му се потърка в клитора ми, направо полудях от възбуда. За пръв път в живота си желаех някого толкова силно. Влагата между краката ми определено не се дължеше на душа отпреди малко.

— Никакви презервативи. Искам да те почувствам — прошепна Рийд върху устата ми.

— Боже мой, да.

Отлепи устни от моите и ме погледна право в очите, сякаш за да се увери, че съм го чула правилно.

— На противозачатъчни съм — успокоих го аз.

За миг се ужасих, че може би е размислил. Представа си нямах колко греша.

— Мечтая за този момент от деня, в който те срещнах. Обикаляше из онзи апартамент в малката си черна рокличка, преструвайки се на скромна и стеснителна. Искаше ми се да те напляскам по задника, задето си ми загубила времето.

Беше невъзможно да сдържа усмивката си. Точно същото си помислих тогава и аз. В него имаше нещо диво, което никак не подхождаше на официалния му костюм и папийонката. А си мислех, че просто си въобразявам.

— Трябваше да ми кажеш, че тази услуга е включена в огледа.

— Когато получи цветята от Блейк… — Рийд изплю името му като отрова. — … се прибрах и мастурбирах, представяйки си как те чукам отзад, а оня задник ни наблюдава от отсрещния прозорец. Бях покрил лицето ти с ръце, за да не узнае как изглеждаш, когато свършваш. Ето колко ненавиждам мисълта да си с друг.

Признанието му, меко казано, ме стъписа. Знаех, че го привличам, но не съм си и помисляла, че е толкова обсебен от мен, колкото аз от него. Това ме направи още по-дръзка.

Зарових пръсти в мократа му коса.

— Защо не сбъднем фантазията ти? Мога да му се обадя и…

— Не — прекъсна ме Рийд. — Не ми говори за други мъже. Не и тази вечер.

Посегна между краката ми и насочи члена си. Вгледан в очите ми, каза:

— Тази вечер… си моя.

Придърпа ме към себе си и нежно проникна в мен. Натежали от страст, клепачите ми сами се затвориха.

— Погледни ме, Шарлът — дрезгаво прошепна той.

Веднага изпълних желанието му.

— Гледай ме в очите. Искам да виждам красивото ти лице, докато поемаш члена ми. Единственото по-хубаво от това да мечтая за този миг, е да го видя на живо. — Направи няколко тласъка. — Боже! Страхотна си.

Не бях правила секс от цяла вечност, а Рийд се оказа доста надарен. Влажната ми плът го обгърна и той се плъзна докрай в мен.

— А ти си… огромен — отбелязах с усмивка аз.

Рийд отвърна на усмивката ми. Да го усещам вътре в себе си и да го виждам толкова щастлив, направо спираше дъха ми.

Ръцете му обхванаха задника ми и го повдигнаха. Лекият наклон му позволи да проникне още по-надълбоко. Усмивката му постепенно премина в изражение на концентрация.

— Мамка му.

Когато започна да търка клитора ми с два пръста, изпрати огън по цялото ми тяло. Никой от двама ни нямаше да издържи дълго. Полазиха ме сластни тръпки и краката ми потръпваха от конвулсии. Тласъците на Рийд ставаха все по-мощни и по-мощни.

— Искам да избухна толкова дълбоко, че частица от мен завинаги да си остане в теб.

Боже. Дяволски красив, а в същото време такъв мръсник.

Изстенах името му, когато оргазмът ме завладя. Забих нокти в гърба му, а тялото ми се разтресе неконтролируемо и светът около мен сякаш изчезна. Останахме само аз и той. Бяхме свързани на ниво, каквото не бях изпитвала досега — умовете, телата и душите ни бяха в пълна хармония.

След малко тялото ми се отпусна, а тласъците на Рийд ставаха все по-напористи и дълбоки, докато горещите му сокове не се изляха във вътрешността ми.

Просто несравнимо. По-хубаво и от фойерверките на Четвърти юли.

Дълго след това продължи да движи напред-назад ханша си, да ме обсипва с целувки и да повтаря колко съм красива. Рийд целуваше врата, бузите — дори клепачите ми. Искаше ми се този миг да трае вечно.

Когато ми се насити, леко допря устни в моите и каза:

— Благодаря ти за тази вечер, Шарлът.

Наглед невинен коментар — дори трогателен — който обаче ме върна с трясък в реалността. Рийд ми благодареше за тази вечер, защото утре нещата нямаше да са същите.