Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (31)

Трийсет и първа глава
Рийд

Никак не ми беше приятно да я поставям в това положение, но какво друго ми оставаше? Нямаше да допусна цял живот да се разкайва, че не е отишла да види умиращата си майка.

Стояхме пред болницата в непоносимата жега, а облачното небе подсилваше мрачността на този зловещ ден.

Шарлът спря пред входа.

— Все още не съм готова да вляза.

— Не бързай. — Сложих ръка на рамото й. — Имаш ли нужда от нещо?

— Бих изпила една вода.

— Хайде да отидем до кафенето.

— Не. Предпочитам да остана тук. Ще ми я донесеш ли?

— Разбира се.

Шарлът определено не беше на себе си днес. Но кой би я винил?

Когато се върнах с бутилките вода, навън се изливаше проливен дъжд. Не бях сигурен дали ми се привижда, или Шарлът наистина танцуваше с мъжа, който преди малко пушеше цигара пред входа.

Какво, по дяволите?

И тогава ми просветна.

„Да танцувам с непознат под дъжда“

Възползвала се беше от възможността да изпълни точка от списъка си. Моментът не ми се виждаше особено подходящ, но от Шарлът можеше да се очаква всичко. Вероятно просто е имала нужда да се поразсее.

Опитах се да потисна ревността си.

Шарлът застина на място, когато ме видя да се приближавам.

— Разказах на този господин за списъка си и той бе така добър да угоди на желанието ми.

— Не се тревожи — рече с усмивка непознатият. — Щастливо женен съм. Дано не съм те обидил.

Изражението ми явно отново ме беше издало.

— Няма нищо.

Тя се обърна към него.

— Благодаря. Точно от това се нуждаех.

— За мен беше удоволствие.

Когато танцовият й партньор се отдалечи, прошепнах:

— Как се казва?

— Нямам представа. Какъв щеше да е смисълът, ако знаех името му?

Поклатих глава и се подсмихнах.

— Ето ти водата.

— Мерси.

Шарлът изпи половината бутилка на един дъх.

След като постояхме още няколко минути пред входната врата, попитах:

— Готова ли си?

— По-готова няма да стана — отвърна с въздишка тя и сложи ръка на корема си.

Изтръскахме набързо водата от дрехите си и се запътихме към регистратурата. Представихме се като роднини на Лидия ван дер Камп и без каквито и да било въпроси ни допуснаха да влезем в стаята й. Имаше риск децата й да са там, но за наш късмет само медицинската сестра беше при нея.

Жената ни се усмихна приятелски.

— Здравейте.

— Здравейте — рече Шарлът, приковала поглед към пациентката в леглото.

— На свиждане на госпожица Лидия ли сте дошли?

— Да.

— Вие трябва да сте дъщеря й. Приличате си. Само сменям чаршафите и ви оставям насаме.

— Дали ни чува? — попита Шарлът.

— Ами, пуснали сме й силни успокоителни, така че е трудно да се каже.

Когато сестрата излезе, аз останах в ъгъла на стаята, за да не напрягам допълнително Шарлът. Тя бавно запристъпва към леглото на Лидия.

Болестта страшно я беше състарила. Въпреки че от тялото й стърчаха всевъзможни тръбички и беше пребледняла като платно, все пак виждах приликата с дъщеря й.

Шарлът най-сетне събра кураж и подхвана:

— Здрасти, Лидия… не знам дали ме чуваш. Казвам се Шарлът и съм… твоя дъщеря. Всъщност онзи ден научих, че си ми майка. Дойдох тук веднага щом разбрах, че си болна. Иска ми се да се бяхме срещнали при различни обстоятелства. Съжалявам, че страдаш така. Толкова си млада. Не е честно. Наистина много си приличаме. Вече знам на кого дължа платиненорусата си коса.

Погледна ме с навлажнени очи, което приех като знак да отида при нея. Хванах я за ръка, а тя продължи да говори на Лидия.

— Дошла съм да ти кажа нещо. Не се чувствай виновна, че си ме оставила в онази църква. Така се сдобих с двама прекрасни родители, които обожавам. Била си млада и си взела решението, което си сметнала за най-добро. Благодаря ти, че си избрала църква… а не… де да знам… бензиностанция например. Там са се погрижили добре за мен. Надявам се да ме чуваш. Дано съм ти донесла поне малко покой. Винаги ще те обичам за това, че си ми дала живот.

Шарлът лекичко положи глава до почти безжизненото тяло на Лидия и взе ръката й в своята.

Миг по-късно подскочи като опарена.

— Видя ли това?

— Кое?

— Тя стисна ръката ми!

— Не го видях, но важното е, че си го усетила.

— Надявам се да означава, че ме е чула.

Сложих ръце на раменете й. Аз също се надявах да е така. Сърцето ми се късаше, като я гледах. Не можех да си представя какво е да срещнеш майка си за пръв път при подобни обстоятелства. Беше толкова силна и истински се гордеех с нея.

Мъжът, който преди малко танцува с Шарлът под дъжда, внезапно се появи на прага. Какво търсеше тук?

— Мога ли да ти помогна? — попитах.

— Зависи. Можеш ли да излекуваш майка ми? — отвърна той и влезе в стаята.

Шарлът се вцепени.

— Току-що разгадах коя си, Шарлът. Не спираме да говорим за теб, откакто онзи детектив си замина. Навън ми се стори позната, но чак сега осъзнах защо — ти си същинско копие на мама. Приятно ми е… аз съм Джейсън… брат ти.

— Боже мой. Здрасти — възкликна тя и силно го прегърна.

Джейсън постави разтреперани ръце на гърба й. Миришеше на цигари, но поне на пръв поглед изглеждаше свестен.

Явно приличаше на баща си, защото никога не бих предположил, че този чернокос мъж е брат на Шарлът.

— От кога е в това състояние? — попита тя.

— От около месец.

— Лекарите дават ли надежда да се подобри?

Той сбърчи чело.

— Опасявам се, че не. Апаратурата я поддържа жива. Съвсем скоро предстои да вземем трудно решение.

Шарлът отново застана до Лидия, сетне вдигна очи към Джейсън.

— Толкова съжалявам.

— Мама те обичаше, Шарлът. Неотдавна ни разказа за теб. Страхуваше се да те потърси, защото мислеше, че я ненавиждаш. Но те носеше в сърцето си.

Сълзи се търкулнаха по страните на Шарлът.

— Мога ли да остана? Докато… аз… искам да постоя малко при нея. Както и да се видя с теб. И с другия си брат. Ако нямаш нищо против, разбира се?

Джейсън се усмихна.

— Мама би се зарадвала да останеш. Нищо друго не би й донесло по-голяма утеха от факта, че си тук днес.

— Колко й остава?

Джейсън заобиколи леглото на майка си — майка им — и хвана другата й ръка.

— Седмици… дни… може би часове. Сърце не ни даваше да изключим апаратурата. Всички имахме усещането, че още не й е дошло времето. — Погледна Шарлът. — Сега осъзнавам, че всъщност сме чакали теб. Тя те е чакала.

* * *

— Хей — прошепна Шарлът, примигвайки сънено. Преди няколко часа тя се сви на топка на стола до майка си и заспа. Наближаваше два сутринта тексаско време. Тя се протегна със звучна прозявка.

— Колко дълго съм спала?

— Два-три часа.

— Джейсън тръгна ли си?

Първото ми впечатление за Джейсън излезе вярно. Оказа се много свестен тип. Докато Шарлът спеше, си поприказвахме като стари познати. Макар да беше само на двайсет и две години, вече бе служил четири години в армията и се беше оженил за училищната си любов. Също така грижите за майка му през последните месеци бяха легнали изцяло върху неговите плещи.

— Слезе на долния етаж за кафе — отвърнах. — Аз останах при теб, за да не се стреснеш, като се събудиш в болницата.

Тъжна усмивка се появи на устните й.

— Да се стресна от това, че до вчера нямах братя и сестри и наливах кафе на шефа си в Ню Йорк, а днес съм на другия край на страната и брат ми налива кафе на шефа ми?

Пресегнах се и лекичко я стиснах за коляното.

— Да, точно това имах предвид, умнице.

— Успя ли да поспиш?

— Не, но резервирах стая в близкия хотел, докато ти похъркаше.

Шарлът повдигна вежда.

— Стая? В единствено число?

— Запазих апартамент с две легла. Не искам да те оставям сама.

Тя се наведе и прошепна в ухото ми:

— Или пък… се надяваш пак да си вдигна полата?

Джейсън се върна в стаята, спасявайки ме от неудобния въпрос. Истината е, че умувах поне час и половина колко стаи да запазя. В края на краищата вече я бях видял гола, бях вкусил плътта й и загубил разсъдъка си по нея. Затова не мислех, че е възможно да затъна по-надълбоко. Брат й ми подаде кафето от картонения поднос и се обърна към Шарлът.

— Твоето е със сметана и захар. С мама го пием леко и сладко, та предположих, че и твоят вкус ще е същият.

— Супер. Благодаря ти — рече с усмивка тя.

Джейсън седна от другата страна на леглото.

— Не знам колко дълго планираш да останеш, но не е лошо да подремнеш малко. С жена ми живеем в студио и няма да можем да ви настаним при нас. Но мога да ви дам ключовете за апартамента на мама. Не е далеч, на около петнайсетина минути от тук е.

— Много мило, но Рийд вече е резервирал стая в хотел.

— Добър съпруг си имаш. Не е зле и той да си полегне. Бдеше над теб като ястреб, докато спеше, и изглежда не по-малко стресиран от теб.

Като се има предвид, че не се отделях нито за секунда от Шарлът, заключението му беше съвсем логично.

— Ами, Рийд не ми е съпруг… шеф ми е — измънка Шарлът.

Джейсън повдигна вежди и отпи от кафето си.

— Шеф, а?

— Да, работя във фирмата му в Ню Йорк.

— Заради убийствения поглед, който ми хвърли, когато ни видя да танцуваме, предположих, че ти е съпруг.

Шарлът ме стрелна с очи.

— Ами… сложно е.

Брат й се подсмихна.

— Щом казваш.

Допихме кафетата си и Джейсън отново ни подкани да отидем да полегнем. Шарлът се съгласи едва когато той каза отново да дойдем на свиждане към десет сутринта.

Хотелът се намираше на пешеходно разстояние от болницата, а на рецепцията ни настаниха за нула време. Чак когато останахме сами в притихналата стая с две грамадни легла, се запитах дали съм постъпил разумно.

— Ще си взема бърз душ — каза Шарлът.

— Гладна ли си? Хотелът е с денонощен румсървис. Да поръчам нещо, а? Не си яла, откакто потеглихме от Ню Йорк.

— Добре. Да. Да хапнем по нещо. Благодаря ти.

— Какво ти се яде?

— Поръчай ми същото като твоето.

Отпуснатите й рамене и мъката в гласа й направо ме смазваха.

— Значи по един двоен чийзбургер, големи картофки, млечен шейк и десерт?

— Става.

— Окей. Ще поръчам и по две порции свински джолан и печена катерица — пошегувах се, за да разбера дали изобщо ме слуша.

— Звучи добре — отговори Шарлът.

Не беше чула и думичка от казаното.

Румсървисът пристигна тъкмо когато Шарлът излезе от банята. Зачудих се те ли закъсняха, или нейният душ се е проточил повечко. Повдигнах сребърния похлупак от първата чиния.

— Салата „Цезар“ с пиле? — Повдигнах и втория похлупак. — Или паста пене с водка?

— Съжалявам, но май не съм гладна — въздъхна тя.

Шарлът се беше загърнала с бял хотелски халат, а мократа си коса беше усукала в голяма кърпа. В тях изглеждаше по-мъничка от всякога. Посегнах да разтрия гърдите си с ръка, ала болката беше дълбоко вътре.

— Ела тук. — Разтворих обятията си, прегърнах я силно и погладих гърба й с ръце. — Беше дълъг ден. По-точно два дни. Имаш нужда от сън.

— Ще легнеш ли до мен?

— Разбира се.

Заедно поехме към спалнята. Свалих обувките и ризата си и останах по тениска и панталон. Шарлът се нуждаеше от подкрепата ми, а не ерекцията ми да я мушка в задника. Отметнах завивките, пъхнах се в леглото и протегнах ръце към нея. Тя размота кърпата от главата си и се сгуши в мен.

Исках да кажа нещо — да я утеша. Но думите сякаш бяха заседнали в гърлото ми. Затова безмълвно замилвах косите и гърба й.

Изминаха десетина минути и реших, че вече е заспала, но тя прошепна:

— Благодаря ти за този дар, Рийд. Сърцето ми е разбито на хиляди парченца, защото не получих шанса да опозная майка си, но в същото време за пръв път в живота си се чувствам цяла.

Целунах я по главата и я придърпах към себе си.

— Не е нужно да ми благодариш, Шарлът. Иска ми се само да бях ти донесъл по-добра новина.

Минута по-късно дишането й стана спокойно и равномерно. Аз останах буден, за да се насладя докрай на усещането да държа в обятията си жената, в която съм лудо влюбен.

Копнеех всяка вечер да заспива, сгушена в гърдите ми. Но знаех, че това е само блян. Когато видях емоционалния срив на Шарлът при вида на умиращ човек, когото тя току-що беше открила, разбрах, че това е напомняне — за нищо на света нямаше аз да съм този, който наново да отвори празнина в душата й.