Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (3)

Трета глава
Шарлът

— Можете да разгледате наоколо или да останете във фоайето — както предпочитате. Господин Истууд след малко приключва с клиентите и идва при вас.

Очевидно един човек не беше достатъчен за представянето на луксозен апартамент. Докато Рийд Истууд развеждаше евентуалните купувачи, хостесата ме посрещна и ми връчи лъскава брошура с информация за имота.

— Благодаря — отвърнах.

Постоях във фоайето, стиснала здраво яркозеленото си портмоне на Кейт Спейд, което забърсах на разпродажба в „Ти Джей Макс“, и обзета от натрапчивото усещане, че допускам голяма грешка.

Наложи се да си напомня защо съм тук. Какво имах да губя? Абсолютно нищо. Животът ми и без това нямаше как да се обърка повече, така че можех да си позволя това своеволие. Просто изпитвах непреодолимата нужда да разбера защо са се разделили пътищата на Рийд и Алисън.

Трийсет минути по-късно продължавах да чакам.

Чувах приглушен говор от съседното помещение, но никой не излизаше.

Точно тогава по мраморния под отекнаха нечии стъпки.

Сърцето ми заби по-бързо, ала се оказа фалшива тревога — хостесата придружаваше заможна на вид двойка до изхода. Нито следа от Рийд Истууд.

Жената носеше в ръцете си малко бяло кученце. Спря за миг, усмихна ми се, сетне тримата изчезнаха зад вратите на асансьора.

Къде е той?

Настана пълна тишина. За момент се запитах дали съвсем не ме е забравил. Имаше ли заден изход? Макар че вероятно трябваше да си остана във фоайето, реших да се поразходя и се натъкнах на внушителна библиотека.

Стените бяха облицовани с тъмно масивно дърво. Полици с книги се издигаха чак до тавана. Подът беше застлан с персийски килим, който, без съмнение, струваше повече, отколкото изкарвам на година.

Мирисът на стари книги беше опияняващ. Присламчих се до един от рафтовете и взех първата, върху която се спря погледът ми — „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен. Заглавието на книгата ми беше познато от училище, но нямах ни най-малка представа за какво се разказва в нея.

— Първият значим американски роман поне според някои.

Дълбокият му, плътен глас ме накара да потреперя. Глас, който не се забравя.

Сложила ръка на гърдите си, бавно се обърнах.

— Изплашихте ме.

— Мислехте си, че сте сама ли?

Застинах на място. Рийд Истууд изглеждаше в пълен унисон с мрачната, внушителна стая, в която се намирахме. Само един поглед и коленете ми се подкосиха. Беше още по-висок, отколкото си го представях, и носеше риза, подчертаваща извивките на гърдите му. Папийонката и тирантите му, които върху всеки друг биха изглеждали нелепо, стояха изключително секси на мускулестата му гръд.

Беше застанал на прага и ме наблюдаваше. Стори ми се малко грубичко. Не е ли редно посредникът поне да се ръкува с клиента? Или пък да се извини за закъснението?

— Чела ли сте я?

Вибрациите на гласа му отново преминаха през тялото ми.

— Какво?

— Книгата, която държите. „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

— А! Ъм… чела съм я. Май… да, в училище, преди доста години.

По кожата ми пробягаха тръпки, когато той се приближи и ме погледна скептично. Обзе ме тих ужас. Очите му бяха с цвят на тъмен шоколад — най-наситения нюанс на кафявото. Достатъчно беше само веднъж да обходят тялото ми, за да накарат зърната ми да се втвърдят.

— Защо избрахте точно нея?

— Заради цветовете — отговорих напълно откровено аз.

— Цветовете ли?

— Да. Черното и червеното много добре пасват на стаята. Наби ми се на… привлече окото ми.

Устните му се извиха в тънка, цинична усмивка, но не се разсмя. Като че ли ме изучаваше. За миг ми се прииска просто да побягна. Да забравя този странен ден. Човекът пред мен по нищо не приличаше на онзи, написал трогателната синя бележка.

Представите ми тотално се разминаваха с реалността.

— Поне сте откровена — продължи Рийд и килна глава настрани. — Прав ли съм?

Започнах да се потя.

— Моля?

— Откровена.

Каза го така, сякаш се опитваше да ме провокира.

Изкашлях се, преди да отговоря.

— Да.

Той направи още крачка напред и взе книгата от ръцете ми, едва докосвайки пръстите ми със своите. През тялото ми премина електричество. Не се сдържах и проверих лявата му ръка за венчална халка. Не видях такава.

— Била е противоречива за времето си книга — каза господин Истууд.

— Ще ми припомните ли защо?

Ще ми припомните ли? Все едно някога съм знаела отговора на този въпрос.

Грубоватото му, мускусно ухание изпълни гърдите ми.

Рийд плъзна дългите си пръсти по останалите книги на полицата и заговори, без да вдига очи към мен.

— Насмешливото обрисуване на социалната атмосфера на Юга в края на миналия век. Отношението на автора към расизма и робството обаче е интерпретирано различно от читателите. Оттам идва и противоречието. — Най-сетне благоволи да ме погледне. — Вероятно са ви го обяснявали в училище, когато не сте внимавали.

Преглътнах сухо.

Първо впечатление за Рийд Истууд: снизходителен задник.

Снизходителен задник, който е прав. Наистина не бях внимавала.

Той върна книгата на рафта и впи поглед в мен.

— Четете ли?

Всеки един въпрос звучеше като провокация от устата му.

— Не. Аз… навремето четях любовни романи.

Рийд вдигна подигравателно вежда.

— Любовни романи?

— Да.

— Кажете ми, госпожице Дарлинг, как така някой, който от време на време чете любовни романи, проявява интерес към апартамент с библиотека, заемаща една четвърт от общата му площ?

Изстрелях първото нещо, което ми хрумна — само и само да избегна неловкото мълчание.

— Мисля, че библиотеката придава завършеност на дома. Да си заобиколен от книги, е много секси… уютно… знам ли. Просто притежава някаква харизма.

По-глупав отговор не можах ли да измисля?

Той продължаваше да ме гледа изпитателно, сякаш неудовлетворен от чутото. Почувствах се доста неловко, не само заради сериозното му изражение, но и от това колко дяволски привлекателен беше. Тъмната му коса беше сресана настрани, но не толкова перфектно пригладена, колкото всичко останало по него. Не беше се бръснал поне три дни. Рийд притежаваше опасен чар, който някак не се връзваше с благоприличното му облекло. Нещо в очите му ми подсказваше, че без проблем би ме навел напред и зашлевил толкова силно по задника, че да ми остане отпечатък. Или поне в тази посока ме отведоха мислите ми.

Най-накрая той наруши мълчанието.

— Защо не обиколим и останалите помещения?

— Да… моля. Затова съм дошла.

— Добре тогава — смотолеви Рийд.

Въздъхнах с облекчение. Стените на библиотеката започваха да ме задушават.

Не по-малко впечатляващ изглеждаше господин Истууд и отзад. Извивката на задника му във вталения панталон накара пулса ми да се ускори.

Въведе ме във внушителната кухня.

— Подовете са от махагон. Както виждате, всичко е в изискан гурме стил — проектирано за максимално удобство на готвача. Наскоро е реновирано. Плотовете са от гранит и мрамор. Електроуредите са „Бош“. Топ качество. Шкафовете са изработени по поръчка с покритие от бял лак. Готвите ли, госпожице Дарлинг?

Изпъвайки тясната си черна рокля, отвърнах:

— Да. Не всеки ден, но да.

— Чудесно. Заповядайте, разгледайте наоколо. Ако имате въпроси, не се притеснявайте да ме попитате.

Нима Рийд започваше да се държи нормално с мен? Пулсът ми се поуспокои.

Закрачих из просторната кухня, тракайки с токчета по махагоновия под. Той облегна мускулестите си ръце на централния плот, без да ме изпуска от поглед. Сърцето отново заблъска бясно в гърдите ми.

Извръщайки очи от неговите, кимнах с глава.

— Много е хубаво.

— Въпроси?

— Не.

— Да продължаваме, значи?

— Да.

Следващата ни спирка беше главната спалня. Светлината в стаята беше леко приглушена, но огромният прозорец с възхитителна гледка към града определено компенсираше този недостатък.

— Това е главната спалня. Не пропускайте да надникнете в обширната гардеробна. Банята е оборудвана с парна душкабина, джакузи и мраморен под. Както можете да видите, тази стая разполага с най-добрата гледка в целия апартамент.

Внимателно огледах всичко, полагайки неимоверни усилия да изглеждам сериозна. Той ме следваше на близко разстояние, което адски ме напрягаше.

Изпитвах силно сексуално влечение към него и това никак не ми харесваше. Имаше нещо гнило в този мъж. Не беше онзи Рийд, за когото си бях фантазирала. Моят Рийд трябваше да ми даде нова воля за живот, а не съвсем да я потъпче.

Щом се върнахме в основната част на спалнята, той вдигна очи към мен.

— Въпроси? Коментари?

Нямаше ли край това мъчение? Кажи нещо.

— Струва ми се, че… ъм… апартаментът е прекалено голям за мен.

Рийд седна на леглото и кръстоса ръце, без да оставя драгоценната си папка дори за момент.

— Прекалено голям…

— Да. Май не ми е нужно всичкото това място. Аз… прекарвам доста часове на работа. И… няма да ми остане време да му се насладя.

Той ме изгледа кръвнишки — ама наистина кръвнишки.

— О, вярно. Бях забравил за уроците по сърф за кучета.

Какво?

— Моля?

Господин Истууд потупа папката с показалец.

— Професията ви. Записала сте я в заявлението си. Звучи ми наистина сложно — сърфинг за кучета. Как се научава човек да преподава подобно нещо?

Мамка му.

В какво се забърках?

Така се бях оплела в лъжите си, че беше твърде късно да разкривам истината.

— Както вие сам казахте… доста е… сложно. Нужни са… много тренировки — отвърнах с половин уста.

— Как става по-точно?

Как сърфират кучетата? Проклета да съм, ако знам.

— Заставаш в задната част на дъската, а… кучето застава отпред… и, ъм… после… то започва да сърфира.

Изричайки последната дума, избухнах в смях.

— Да.

Рийд стана от леглото и се приближи до мен.

— Да разбирам ли, че заплащането е добро?

Преглътнах тежко и поклатих глава.

— Не съвсем, не.

Въпросите му заваляха един след друг.

— Значи имате спестявания?

— Не.

— Щом професията ви не позволява да си купите подобен апартамент как по-точно възнамерявате да го заплатите?

— Имам си начин…

От ледения му поглед ме побиха тръпки.

— Нима? Защото кредитният ви отчет говори друго. Говори, че нямате пукната пара, Шарлът — тросна се той, изплювайки името ми като мръсна дума.

Извади лист хартия от папката и го навря в лицето ми.

— Как си се сдобил с това? — озъбих се аз и отскубнах листа от ръцете му. — Значи си ме проверявал?

Тонът му стана още по-гневен.

— Ти сериозно ли си въобразяваше, че бих развеждал някого в апартамент за дванайсет милиона долара, без да му направя щателна проверка? Невъзможно е да си чак толкова наивна.

Почувствах се повече от унизена.

— Нямаш право да ме проверяваш без мое позволение.

Рийд присви очи насреща ми.

— Даде ми позволение, когато пусна заявлението си за оглед. Този факт май ти е убягнал. Каква изненада само.

— Тоест, знаел си от самото начало — отвърнах примирено.

— Разбира се, че знаех — изсъска той. — Нека прегледаме и останалите неща, които явно не си спомняш, че си попълнила в заявлението си.

О, не.

Рийд разгърна папката.

— Професия: инструктор по кучешки сърфинг. Хобита и интереси: кучета и сърфинг. Предходна работа: мениджър на нощна смяна в „Откачалките“ — прочете и я запрати в другия край на стаята. Документите се пръснаха по пода.

— Защо си тук, госпожице Дарлинг?

Буквално малко се напишках в гащите.

— Исках само да го видя…

— Да видиш… — процеди през искрящо белите си зъби той.

— Да. Дойдох да видя… — Теб. — Но не очаквах такова грубо отношение.

Яростен смях се изтръгна от гърлото му.

— Моето отношение ли наричаш грубо? Ти очевидно не цениш времето на хората, появяваш се тук с напълно фалшив профил, а грубият съм аз, така ли? Време е да се опомниш, госпожице Дарлинг. Учудващо, но изглежда си записала истинското си име. Защо си излъгала за всичко останало, а си дала истинското си име, е мистерия за мен, да не говорим колко е глупаво. Та, ако бях груб, какъвто ме изкарваш, досега да бях извикал охраната.

Охраната ли?

Това вече преля чашата.

Дойдох с едничката цел да го видя. Да се уверя, че е добре… че са добре. Нямаше как да призная каква е причината да съм тук, но противното му държание ме извади от равновесие.

— Добре. Значи искаш да научиш истината? Стана ми любопитно да видя това място… да разбера как изглежда пълната противоположност на живота, който водя напоследък. Имах нужда от промяна. В дупка съм от седмици насам и снощи си пийнах повечко. Попаднах на сайта ви и намерих тази обява… намерих теб. Нямах намерение да ти губя времето, просто исках да видя мястото с очите си. Може би исках да се престоря, че нещата не са толкова лоши, колкото всъщност са. Изобщо не помня да съм въвеждала тази нелепа информация. Знам само, че получих обаждане за потвърждение на уговорката и го приех като знак от съдбата. Реших да дойда и да разнообразя сивото си ежедневие.

Рийд не обели нито дума, затова продължих:

— И за твое сведение, чета книги. Беше ме срам да си призная. Продължавам да чета любовни романи, но само от онези с многото секс сцени, понеже, откакто годеникът ми ми изневери, не съм си лягала с никого. Така че, да… чета книги, Рийд. Чета и то доста. Само че заглавията, с които бих напълнила онази библиотека, едва ли биха се харесали на по-консервативните потенциални купувачи.

Устните му лекичко се извиха нагоре.

— Умея да готвя само с мултикукър. Съмнява ме някога да ползвам кухнята. Тази спалня обаче? Това е спалнята мечта. Също като всичко останало тук. Просто една мечта, която никога няма да се сбъдне. Давай, осъди ме за това, че съм мечтателка, Истууд.

Изхвърчах навън, но не и преди да се спъна в килима на излизане.