Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (27)

Двайсет и седма глава
Рийд

Винаги съм умеел да пазя тайни.

Но откакто Джош ми се обади със сведения за биологичната майка на Шарлът, едва си държах езика зад зъбите. Тъй като голяма част от тях бяха базирани на хорски приказки, нямах друг избор, освен да изчакам да се потвърдят. За нищо на света не бих подвел Шарлът с невярна информация.

Притеснявах се и как ще реагира на самоинициативата ми. Двамата най-редовно навлизахме в личното пространство на другия. Беше се превърнало в наша запазена марка. Аз преглеждах профилите й в социалните мрежи и списъка й. На свой ред тя ми купи коледна чаша, изобразяваща най-съкровената ми детска мечта, която никога не бях споделял с нея. Но да се ровя толкова надълбоко в миналото й, надминаваше всякакви граници. За капак на всичко новините за майка й не бяха добри.

По-рано този следобед писах на Шарлът, за да разбера кога възнамерява да приключва работа днес. Отговори ми, че ще си ходи в шест, затова изчаках до шест и половина и се отбих да оставя на бюрото й документите за утре. Отключих вратата на офиса й, очаквайки да е празен.

Само дето Шарлът се оказа вътре.

— Мамка му. Не са ли те учили да чукаш?

Тя дръпна със замах роклята си нагоре, за да закрие сутиена си.

Вместо да се обърна, я зяпнах с отворена уста.

— Извинявай. Каза, че си заминаваш в шест, а и вратата ти беше заключена.

— Заключих я, защото се преобличам.

— Съжалявам.

Отстъпих назад и тръгнах да затварям вратата, когато Шарлът се провикна:

— Почакай!

— Какво има?

— Би ли… ми помогнал с ципа? Все запъва.

Вдигнах поглед и преброих наум до десет.

— Облечена ли си?

— Да.

Отворих вратата и чак сега огледах по-обстойно роклята на Шарлът. Преди малко бях толкова разсеян от контраста на черния дантелен сутиен върху кремавата й кожа, че даже да обличаше клоунски костюм, пак нямаше да забележа.

Опитах да задържа очи върху лицето й, уви, безуспешно. Малката черна рокля — с дълбоко деколте, щедро разкриващо бюста й — бе прекалено неустоима гледка. Спускаше се на сантиметри над коленете, карайки стегнатите й крака да изглеждат безкрайно дълги в обувките с високи токчета. Какво ли не бих дал да усетя как се забиват в гърба ми.

Преглътнах на сухо.

— Ще ходиш ли някъде?

Тя се обърна с гръб към мен и отмести косата си настрана. Роклята й беше закопчана на половина, разкривайки черната дантела на сутиена й.

— Закопчай ме, моля те. Вече закъснявам.

Застанах зад нея и вдишах с пълни гърди аромата й.

— Изглеждаш страхотно. Но за къде си се издокарала така?

— Ще пием по едно с мой приятел.

Ръката ми застина върху ципа. Носеше малка черна рокля и ухаеше невероятно, а аз пак се стъписах от отговора й. Почувствах се така, сякаш ме е ударил камион.

— С приятел, а?

— Да. И закъснявам. Ще бъдеш ли така добър да…

Като по чудо успях да вдигна ципа й, макар вътрешно да ми се искаше да разкъсам проклетата й рокля и да й кажа, че няма да излиза с приятел.

Шарлът се обърна и приглади полите си.

— Как изглеждам?

Как изглеждаш ли? Изглеждаш моя.

Костваше ми огромно усилие да разтворя юмруците си.

— Казах ти, че изглеждаш страхотно.

Усещах, че се е вторачила в мен, но не смеех да я погледна в очите. След минутка се отправих към вратата.

— Приятна вечер, Шарлът.

* * *

Защо ли просто не се прибрах? Като същински идиот отидох в бара, в който ходех с дружките си, преди да срещна Алисън. Много лоша идея.

Пресуших третото питие. Беше страшно разводнено, но свърши работа. Бръкнах в джоба си и метнах стотачка на бара с думите:

— Още едно.

— Сигурен ли си? Доста бързо обръщаш чашките, приятелче.

— Жената, по която съм луд, ме помоли да закопчая ципа на сексапилната рокличка, която облече за срещата си тази вечер.

Барманът кимна.

— Защо не каза по-рано?

Докато давех мъката си в алкохол, на стола до мен се настани жена.

— Рийд? Ти ли си това?

Присвих очи, мъчейки се да се досетя откъде я познавам.

— Не ме ли помниш? — попита нацупено тя. — Мая, приятелката на Алисън. Е… по-точно бивша приятелка.

Погледът ми се спря върху балкона й. Да бях започнал от там. Не че не беше красива, но грамадните й цици трудно се забравяха. Спомних си как Алисън непрестанно злословеше по неин адрес — гърдите й били силиконови, трябвало да стане стриптийзьорка — а после й се усмихваше мило. Бил съм толкова сляпо влюбен в нея, че не съм осъзнал навреме що за лицемерка е.

Бях наполовина пиян и пълна емоционална развалина, така че дори не направих опит да прикрия какво е привлякло вниманието ми. Мая изглежда нямаше нищо против. Изпъчи гърди напред и закачливо подметна:

— Май вече си спомни коя съм, а?

Игнорирах коментара й, пресушавайки поредната чаша.

— Бивша приятелка казваш?

— Да. Скарахме се преди няколко месеца. Оттогава не си говорим.

Кимнах. В момента най-малко ми се говореше за Алисън.

— Какво ще желаете? — обърна се към Мая барманът.

— Студен чай „Лонг Айлънд“ и каквото пие той — рече тя и посочи чашата ми. — Пишете следващото му питие на моята сметка.

— Няма нужда.

— Имаме повод да празнуваме.

— Какъв е той?

— И двамата се отървахме от оная кучка Алисън.

* * *

Мая едва не тупна на пода, слизайки от стола си. Определено си бяхме пийнали повечко.

— Отивам да си напудря носа — изкиска се тя. — Пази ми мястото.

— Обезателно.

Спряха да сервират алкохол преди около половин час и барът беше почти празен. Нямаше да ми е особено трудно да опазя мястото й.

Мая се оказа доста приятен събеседник. Въпреки че нямах желание да говоря за Алисън, тя все пак ми разказа за скандала им. Беше спипала бившата ми да излиза с гаджето й.

Вместо да замъгли мислите ми, алкохолът ги проясни. Все повече се убеждавах, че Алисън ми е направила услуга, като ме е зарязала. Жената, на която предложих брак, в моите очи беше искрена и мила. Казват, че любовта е сляпа. Е, в моя случай бе лишена от всички сетива.

Махнах с ръка на бармана. Не ми дреме, че затварят. Нуждаех се от още едно питие.

Всичко живо излизаше по срещи — Мая, бившата ми годеница, Шарлът… — аз бях единственият въздържател. Може би точно от това имах нужда — да си легна с някого. Да забравя за синеоката оптимистка със сексапилната черна рокличка.

Мая се върна от тоалетната. Беше наистина красива и то не само заради големите си атрибути. Усмихна се и ме погледна съблазнително изпод дългите си мигли. Не седна на стола си, а се присламчи до мен, опирайки грамаданските си цици в ръката ми.

— Винаги съм смятала, че Алисън не те заслужава.

Вдигнах очи към устните й.

— Така ли?

— Знаеш ли какво друго ми се върти в главата?

— Сподели.

Ръката й се плъзна надолу по бедрото ми.

— Че най-доброто отмъщение е да те отведа със себе си вкъщи.

Имаше право. Алисън би превъртяла, ако научи, че съм преспал с Мая. Работа е там, че нямах никакво намерение да й отмъщавам. Пенисът ми беше на друго мнение, но разумът все пак надделя.

Сложих ръка върху нейната.

— Красива си и предложението ти звучи страшно примамливо. Но съм влюбен в друга.

— Значи си имаш нова приятелка?

Поклатих глава.

— Не, но въпреки това ще ме гризе съвестта.

Мая ме изгледа за момент, после се изправи на пръсти и ме целуна по бузата.

— Надявам се да знае каква късметлийка е. Защото Алисън определено не знаеше.

* * *

На следващата сутрин се чувствах като пълен неудачник. В последния момент отмених срещата си за осем часа и поспах още един час, след това завлякох жалкия си задник до офиса.

На рецепцията чакаше доставчик. Когато проговори, горчилката в стомаха ми се надигна и изгори гърлото ми.

— Доставка за госпожица Шарлът Дарлинг.

Рецепционистът се разписа и му даде бакшиш, а аз не можех да откъсна очи от дузината жълти рози.

Такъв съм идиот.

Невиждан идиот.

Идиот въздържател.

Отказах необвързващ секс, докато в същото време Шарлът си е заработвала скъпия букет рози. Друг път е излизала с приятел. Знаех си, че ме лъже. Изведнъж ми стана толкова горещо, че от носа и ушите ми сигурно излизаше пушек.

Рецепционистът вдигна телефонната слушалка. Предположих, че набира номера на Шарлът.

— Не й звънете. Аз ще занеса цветята на госпожица Дарлинг.

Мина ми през ум просто да набутам букета в коша за боклук, но исках да видя физиономията на Шарлът. Тя говореше по телефона, когато нахлух в офиса й.

— Имаш доставка. — Изтръгнах картичката от целофана. Гласът ми беше пропит със сарказъм. — Чакай да ти прочета картичката, понеже, като гледам, се трудиш усилено. „Снощи си изкарах супер. Надявам се скоро пак да се видим. Блейк.“

Блейк? Звучи ми като име на пълен загубеняк.

Шарлът затвори телефона и замахна да грабне картичката от ръката ми.

— Дай ми я.

Вдигнах я високо над главата си.

— Не те мислех за толкова лесна, Шарлът. Явно съм грешал.

Тя почервеня като домат.

— Не е твоя работа какво правя през свободното си време.

— Бъркаш. Ако личният ти живот влияе негативно на продуктивността ти, то тогава определено е моя работа.

— Личният ми живот по никакъв начин не влияе на работата ми — тросна се Шарлът с ръце на хълбоците.

— Тези цветя те разсейват и това се отразява на дейността ти.

— Мисля, че разсеяният си ти.

Шарлът заобиколи с бойна крачка бюрото и се покатери на стола до мен. Грабна картичката от ръката ми и се наведе толкова, че носовете ни почти се допряха.

— Ревността не ти отива, Истууд.

— Не ревнувам — процедих през зъби.

Бавна, злобна усмивчица цъфна на лицето й.

— Нима? Значи ще ти е все тая, ако ти кажа колко привлекателен е Блейк?

Искаше ми се да залича самодоволната й усмивка. Като пъхна език в устата й.

— Шарлът, не се ебавай с мен…

— Да се ебавам ли? — Тя се приближи още повече, опирайки нос в моя. — С други думи, искаш да си поговорим за Блейк?

— Какво става тук! — Гласът на баба секна крясъците ни. — Целият офис ви чува.

Мамка му. Обикновено аз бях този, който казваше на останалите да намалят децибелите. За последно баба ме е навиквала, когато с Макс се карахме за играчки.

Шарлът се престраши да продума първа.

— Съжалявам, Айрис. Не знаех, че сме толкова шумни.

— Слизай от стола — озъби се баба ми.

Шарлът изпълни нареждането и застана до мен. Двамата зачакахме задаващата се лекция с наведени глави.

— Крайно време е да пораснете. Рийд, внук си ми и те обичам безкрайно много. Въпреки че понякога се държиш като пълен задник. Паднали са ти се кофти карти в живота, да. Но това не означава, че трябва да излезеш от играта. Напротив — поемаш дълбоко дъх, изваждаш лошите карти, които държиш, хвърляш ги на масата и си изтегляш нови от тестето. Прояви малко кураж, момчето ми. Не бъди пораженец. — Обърна се към Шарлът и тонът й тутакси омекна. — Мила, живеем в Ню Йорк. Тук има две неща, които е безсмислено да гоним: влаковете и мъжете. Защото изпуснем ли първия, след него веднага ще дойде втори.

Баба ми се завъртя на пета и посегна към дръжката на вратата. Поглеждайки през рамо, продължи:

— Тръгвам си и ви давам минутка да се успокоите. След това очаквам и двамата да се заемете със задълженията си.

Когато Айрис излезе, с Шарлът се спогледахме виновно. Поех дълбоко дъх и казах:

— Извинявай, ако съм те обидил.

— Приема се. А аз съжалявам, че те нарекох самовлюбено копеле.

Свъсих вежди.

— Не си ме наричала така.

— Е, значи само съм си го помислила — отвърна с усмивка тя.

Пряко волята си се разсмях.

— Голям чешит си, Дарлинг. — Подадох й ръка. — Приятели?

Тя сложи крехката си длан в моята.

— Приятели.

— Рийд? — извика подире ми Шарлът, когато отворих вратата да си вървя.

Обърнах се към нея.

— Не съм лесна. Между мен и Блейк не се е случило нищо.

Опитваше се да ме накара да се почувствам по-добре, но постигна обратния ефект. Защото в главата ми изречението прозвуча по друг начин:

„Между мен и Блейк все още не се е случило нищо“.