Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (26)

Двайсет и шеста глава
Рийд

Откакто се завърнахме от Адирондакс, Шарлът не беше същата.

Държеше ме на разстояние и всячески ме избягваше. Макар да знаех, че това е за добро, любопитството ми надделя. Извиках я да ми асистира в огледа на един от най-внушителните имоти в кариерата ми. Тя настоя да си викне такси, само и само да не пътуваме заедно до Хемптънс. Беше ми пределно ясно, че не иска да оставаме насаме. Вместо да ме зарадва, този факт по-скоро ме озадачи. Дали не ме отбягваше, защото й отказах?

Къщата в Ийст Хемптън се намираше буквално на крачка от океана. Оцененото на двайсет милиона долара имение в европейски стил беше построено от висококачествени вносни материали и нямаше да се задържи дълго на пазара. За днес бяхме насрочили три последователни огледа и най-късно до утре очаквах вече да имаме купувач.

Когато работният ден приключи, с Шарлът най-после имахме шанс да поговорим.

— Може ли да те попитам — рече тя, докато крачеше боса по брега.

— Слушам те…

— Ентусиазмът, с който говореше за този имот и го сравняваше с величествената елегантност на имението на Гетсби, ме остави с впечатлението, че… много ти допада. Но би ли живял в тази къща?

Лесен въпрос.

— И още как.

— Ами ако ти кажа, че аз не бих живяла тук, защото водата е прекалено близо и се страхувам да не се извие някой ураган?

— Бих ти отговорил, че не си наред.

Шарлът килна глава настрани.

— Наистина ли? Защо?

Накъде бие?

— Защото това е най-невероятната къща, която някога съм имал привилегията да показвам на клиенти. Лудост е да пренебрегнеш разкоша на това място, заради нищожната възможност да се разрази буря.

— Значи смяташ, че страхът не бива да ме спира да се насладя на тази красива къща…

— Точно така.

— Защото бурята може никога да не дойде — добави тя.

— Именно.

— С други думи, не трябва да допускаш страхът да ръководи живота ти.

Сериозното й изражение и начинът, по който се взираше в очите ми, ми подсказаха, че в думите й има скрит подтекст.

Май въобще не говорехме за къщата.

Изведнъж ме обля гореща вълна. Разбрала ли е? Да не би някак да се е докопала до медицинския ми картон? Възможно ли е да знае за диагнозата ми? Не. Невъзможно е. Бях се погрижил никой да не научи.

Но замесена ли е Шарлът Дарлинг, нищо не би ме изненадало.

Трябваше да го чуя с ушите си.

— Какво намекваш, Шарлът?

Тя помълча за секунда, сетне изстреля:

— Знам, Рийд.

— Знаеш… какво?

— Знам, че имаш множествена склероза.

Думите й бяха като ритник в корема. Почувствах се… разголен.

— Кажи ми откъде разбра — сопнах се.

Лицето й стана пурпурночервено.

— Стана случайно. Моля те, не се ядосвай. Отидох да те видя в болницата. Бях пред вратата на кабинета и нямаше как да не чуя разговора ти с доктора.

Първият ми подтик беше да й се развикам, но нямаше да е честно. Не беше извършила нищо нередно. А и очите й издаваха искрено безпокойство.

Сложих ръка на бузата й.

— Ела да поседнем.

Шарлът ме последва до големия камък наблизо.

— Значи не си ядосан?

Бавно поклатих глава.

— Слава Богу. Очаквах да побеснееш.

— Донякъде ми олекна, че знаеш. Но това не променя нищо, Шарлът.

— Слушай, проучих заболяването и…

— Още не съм свършил — прекъснах я аз.

— Окей.

— Не се и съмнявам, че си изчела всички статии в интернет. Знам, че ще се опиташ да ме накараш да гледам позитивно на нещата. Но истината е, че… не мога да пренебрегна фактите. Моментите, в които не си усещам краката, или погледът ми се замъглява… Моментите, в които имам чувството, че губя разсъдъка си… Мимолетни са, но ги има.

Поех дълбоко глътка океански въздух и продължих:

— Засега болестта ми напомня за себе си само от време на време, но… някой ден ще ме връхлети с пълна сила. Достатъчно трудно ми е и без да съм бреме за някого. Няма да го преживея, Шарлът. Алисън ми направи услугата да ме напусне, преди да е станало твърде късно.

— Не, Алисън е направила огромна грешка — гневно повиши тон тя. — Не проумявам как някои хора не ценят дори малкото време, което имат с любимия човек. За мен това не е никаква любов. Животът не е перфектен. Утре може да ме смачка автобус. Всъщност сутринта за малко ми се размина!

Не трябваше да се смея, но не се стърпях.

— Разбирам страховете ти — продължи Шарлът. — Безсилна съм да променя начина, по който виждаш нещата. Но искам да знаеш, че в мое лице винаги ще имаш приятел.

Погледна телефона си и внезапно се изправи.

— Трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— Таксито ми е тук.

Аз също се изправих.

— Мислех си, че ще пътуваш с мен.

— Не, викнах си такси.

Запримигвах недоумяващо.

— Хубаво.

— Бони Райт е права — рече с разтреперан глас и ме остави сам с океана.

Бони Райт е права.

Бони Райт е права.

Какво имаше предвид? Тогава се сетих за песента.

„Не мога да те принудя да ме обичаш“.

Поседях за малко на брега, размишлявайки върху думите, а проклетата песен звучеше отново и отново в главата ми. Нямаше да позволя на Шарлът да повлияе на решението ми. Тя гледаше света през розови очила и без съмнение си представяше възможно най-благоприятната развръзка. Не ме виждаше прикован към леглото или инвалидната количка, неспособен да комуникирам и да се храня сам.

Алисън избра да не поема този риск. Исках същото и за Шарлът — да сбъдне мечтите си, без никой да се изпречва на пътя й.

Телефонът прекъсна размислите ми. На дисплея се изписа името на Джош, частния детектив.

— Ало?

— Истууд… обаждам ти се във връзка с Шарлът Дарлинг от Покипси, която ми възложи да проуча. Мисля, че открих нещо.