Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (25)

Двайсет и пета глава
Шарлът

Примигвайки, отворих очи и се озърнах към другата част от леглото. Не си спомнях кога си е тръгнал Рийд. Мъгляво си спомнях снощната вечер.

Когато погледнах часовника, направо се втрещих. Нима бях проспала половината ден? Какво, по дяволите? Защо Рийд не се е обадил да ме събуди?

Сънувала ли бях, или снощи го чух да ми се извинява на ушенце? Целунахме ли се наистина? Кое е сън, кое — реалност?

Главата ми щеше да се пръсне. Телефонът ми иззвъня и на екрана се изписа непознат номер.

— Ало?

— Здрасти, Шарлът. Джон е.

Джон беше инструкторът, който ме покани на среща вчера.

— Откъде имаш номера ми?

— От регистрацията ти при нас.

— А! Мога ли да помогна с нещо?

— Току-що откараха приятеля ти Рийд в болница. Не е сериозно пострадал.

Пулсът ми се ускори.

— Какво?

Тогава си спомних за ранното катерене.

— Краката му поддадоха и падна. Фирмена политика е в такива случаи да откарваме клиентите в болница.

— Но му няма нищо, така ли?

— Да. Не е губил съзнание… само леко накуцва.

— В коя болница е?

— „Нютън Мемориал“.

— Ще ме закараш ли?

Той се поколеба за миг.

— Ъм… да. Разбира се.

Джон ме откара до болницата, но настоях да не ни чака. Двамата с Рийд щяхме да си извикаме такси, когато го освободят.

След дълго лутане из коридорите най-сетне забелязах Рийд да разговаря с някакъв доктор в една от стаите за прегледи. Подвоумих се дали да вляза, но в крайна сметка реших да почакам пред вратата. Чувах всяка дума.

— Работата е там, че… напоследък се чувствам страхотно. Нямаше да тръгна да се катеря, ако смятах, че мускулните спазми ще се завърнат.

— Значи вече имате симптоми…

— Да, но бързо отшумяват. Болестта ми е в ранен стадий.

— Множествената склероза е коварна. Истината е, че месеци наред може да нямате никакви симптоми, но неочаквано да се завърнат. Имате ли някакви други оплаквания?

— Само лек световъртеж.

— Сам ли дойдохте в Адирондакс?

— Не, с приятелка съм. Не знае, че съм в болницата, нито пък за множествената ми склероза.

Множествена склероза?

Рийд… има множествена склероза?

Рийд има множествена склероза.

Какво?

Зави ми се свят. Имах чувството, че се задушавам и побягнах с бясна скорост към асансьорите.

Когато излязох навън, коленичих с глава между краката в тревата пред болницата.

Дишай.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Отменената сватба. Причината да си забранява да бъде с мен. Списъкът. Мили Боже! Списъкът.

Заплаках неудържимо в шепите си. Никога през живота си не бях страдала толкова силно за друго човешко същество. В сърцето ми се прокрадваше и друга емоция.

Дълго време се страхувах да нарека чувствата си към Рийд любов. Но сега, когато научих защо ме е отблъсквал, те ме заляха като океан. Допреди минута не разбирах нищо, а вече всичко ми се изясни като бял ден. Всичко.

Рийд се е опитвал да ме предпази.

„Заслужаваш да си с някого, който няма да те дърпа назад.“

Думите изплуваха от дълбините на съзнанието ми. Той ли ми ги беше казал снощи?

После се сетих за роклята и синята бележка. Не е знаел какво му готви съдбата, когато е написал посланието към Алисън. Надеждите и мечтите на Рийд по всяка вероятност са повехнали по-късно. Но защо? Едва ли причината е Алисън — една страхливка, която никога не го е обичала истински.

Изоставила го беше заради множествената склероза. Не е ли чувала израза „в болест и здраве“? Безусловната им любов е била просто илюзия. Алисън очевидно си нямаше и понятие какво означава тя.

Обзе ме непреодолимата нужда да се сдобия с повече информация. Дадох си обещание довечера да изчета всички статии за множествената склероза в интернет и да открия искрицата надежда в тях.

Сетих се за телевизионния водещ Монтел Уилямс. Той страдаше от множествена склероза, а вдигаше тежести и изглеждаше в цветущо здраве. Решена бях да убедя Рийд, че диагнозата му не е смъртна присъда.

От очите ми отново бликнаха сълзи. Как, по дяволите, щях да се овладея пред него? Ясно е, че не е възнамерявал да ми разкрие тайната си. Никога нямаше да ми каже. Убедена бях.

Трябваше да си меря приказките, защото не исках да го разстройвам. Имаше пълното право да ми каже, когато сметне за добре.

Усещах сърцето си като воденичен камък в гърдите.

Обадих се на Джон да ме вземе и го помолих да не споменава пред Рийд, че съм ходила в болницата.

Когато се върнах в хотела, се заключих в стаята си и незабавно отворих медицинската енциклопедия на телефона си. Скролвах през статиите, мъчейки се да запаметя колкото може повече, преди да е дошъл Рийд.

Взех решение поне засега да не му казвам, че знам. Телефонът иззвъня в ръката ми.

— Рийд, къде си?

— Как се чувстваш днес?

— Имам лек махмурлук, но съм добре. Защо не ме събуди сутринта?

— Повярвай ми, имаше нужда от сън. — Пауза. — Между другото… да знаеш, че се подхлъзнах на катеренето сутринта. За всеки случай ме откараха в болницата. Само съм се понатъртил. Вече съм в стаята си.

— Сигурен ли си, че си добре? — престорих се на изненадана аз.

— Да. Казаха ми, че няма проблем да шофирам.

— Кога ще тръгваме?

— Когато си готова.

— Иска ми се да е по-скоро — рекох.

— Окей. Какво ще кажеш да се отбия до стаята ти след двайсетина минути? Хапваме набързо и потегляме.

— Идеално.

* * *

Пътуването до Манхатън вървеше спокойно. Страхувах се, че отворя ли уста, емоциите ми ще се излеят с пълна сила. Затова предпочетох да си мълча.

Когато последните лъчи на слънцето вече потъваха зад хоризонта, Рийд се престраши да ме попита:

— Добре ли си?

— Да.

Пак мълчание.

— Спомняш ли си нещо от снощи? — продължи той.

Снощи.

Каквото и да бе останало в паметта ми от пиянската случка в стаята ми, фрапиращата новина от днес съвсем го заличи.

— Разни откъслечни неща.

Той понижи тон.

— Помниш ли… целувката?

Значи не съм сънувала.

— Бегло.

— Нищо друго не е станало, в случай че се чудиш.

— Не съм се чудила.

Това беше последната ми грижа.

— Ти заспа, а аз поостанах малко и също се бях унесъл. Тръгнах си рано сутринта.

— Защо си останал?

— Беше разстроена.

— Ами, благодаря ти… че си останал.

— Аз съм този, който нахълта в стаята ти снощи, но не бива да допускаме да се случва повече.

Само кимах с глава, а в очите ми напираха сълзи. Мамка му. Обърнах се към прозореца, за да не избухна в плач.

По радиото засвири „Не мога да те принудя да ме обичаш“ на Бони Райт и Рийд увеличи звука. Текстът сякаш бе писан за нас двамата. Не можех да принудя Рийд да види бъдещето си такова, каквото го виждам аз. Всичко зависеше от самия него. Песента никак, ама никак не ми помагаше.

— Шарлът, погледни ме — каза той. — Какво, по дяволите? Не плачи. Защо плачеш.

Защото имаш множествена склероза.

И защото си мислиш, че това е от значение за мен.

— Не си ме разстроил ти. Просто се разчувствах. Песента на Бони Райт е депресираща — излъгах. — А и съм в цикъл.

Рийд кимна разбиращо. Изглежда импровизацията ми свърши работа.

Остатъкът от пътуването премина в мълчание.

След като Рийд ме остави, моментално си викнах такси до къщата на Айрис.

Портиерът ме познаваше и ме пусна да се кача.

Едва изчаках вратата да се отвори и влетях вътре с думите:

— Знаеше ли?

Очите й се изпълниха с тревога.

— За какво говориш, Шарлът?

Останала без дъх, пророних:

— За множествената склероза.

Айрис въздъхна дълбоко и се отправи към дивана.

— Ела, поседни с мен.

Седнах и зарових лице в шепите си.

— Айрис, къса ми се сърцето. Посъветвай ме как да постъпя.

Тя сложи ръка на коляното ми.

— Значи ти е казал?

— Не. Разбрах случайно.

— Как? — шокирано възкликна Айрис.

— Казано накратко, отидохме на скално катерене в Адирондакс. Рийд е добре, но падна и се наложи да го прегледат в болница. Не бяхме заедно, когато се е случило. Отидох да го видя в болницата и тогава дочух разговора му с доктора. Той дори не разбра, че съм там. — Сълзите пак напираха в очите ми. — Не мога просто да се преструвам, че не знам. Но кажа ли му, със сигурност ще се ядоса.

Айрис кимна.

— Дай си малко време и сама ще стигнеш до правилния отговор.

Вдигнах поглед към нея.

— Права беше. Наистина е имал основателна причина да е толкова затворен.

— Шарлът… — подхвана с въздишка тя — … множествената склероза не е смъртна присъда. В началото Рийд беше оптимист. Най-добрите специалисти в Манхатън го увериха, че много от хората с това заболяване водят съвсем пълноценен живот. Обаче не всички имат този късмет. Само времето ще покаже какъв е случаят при Рийд. Но когато Алисън даде да се разбере, че не би понесла една лоша развръзка, Рийд остана като гръмнат. Започна да се фокусира върху негативното и да губи надежда.

— Наистина я е обичал…

Това го знаех от самото начало.

— Да. Но очевидно не го е заслужавала. Решен е да не допуска никого до себе си, Шарлът. Не съм сигурна дали някога ще размисли. Сърцето ми се къса от болка, като си помисля, че внукът ми може да изживее живота си без любим човек до себе си, без семейство.

В очите ми запариха горчиви сълзи. При мисълта, че Рийд е загубил вярата си в любовта, моето сърце също се сви от мъка.