Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (22)

Двайсет и втора глава
Рийд

Не бях на себе си — вероятно странична реакция от вълшебния прашец, с който ме бе поръсила Шарлът.

През последните няколко дни всяка сутрин я карах до офиса. Никак не ми беше неприятно, тъкмо обратното. С нетърпение очаквах да се потопя в уханието й. Да чуя смеха й и да угодя на желанието й да вземе кафето си от едно място, а специалната си кифличка от друго.

Чувствах се така от нощта на малкия й инцидент. По-късно в апартамента тя за пръв път разкри душата си пред мен и видях уязвимостта в очите й. А произведенията на изкуството в спалнята буквално ме изумиха.

Когато се прибрах вкъщи същата вечер, не можех да престана да мисля за нея и написах в търсачката „Църква «Сейнт Андрю», бебе, Покипси“.

Ако имаше нещо по-очарователно от сегашната Шарлът, то това беше червенобузестата й версия от преди двайсет и седем години. Възможно е да съм разпечатил снимката и да съм си я запазил — тайна, която ще отнеса със себе си в гроба.

Историята бе точно такава, каквато я описа тя — тотална мистерия. Бебето е намерено в кошче пред църквата. Непознатата позвънила на звънеца и побягнала, оставяйки малката Шарлът в ръцете на църквата, която я поверява на държавата, а оттам попада и при осиновителите си.

Може би заради хубостта на малкото момиченце новината се задържала на първа страница в продължение на шест месеца, проследявайки съдбата на Шарлът чак до осиновяването й.

Докато седях в офиса си и размишлявах по темата, тя премина по коридора с няколко пакета в ръце. Направи ми впечатление, че вече не накуцва.

Хм.

Зачудих се дали пак не си играе игрички с мен.

Реших да й изпратя съобщение.

Рийд: Съдейки по танцовата стъпка, с която преди малко мина покрай офиса ми, глезенът ти май е оздравял. Предполагам, утре няма да е необходимо да те карам.

Шарлът: Ха-ха! Не трябваше ли да си на обяд в Ъпър Уест Сайд?

Рийд: Остана за друг път.

Шарлът: Ами, да, много по-добре съм. Толкова си разговорлив сутрин и ми беше приятна компанията ти, но имаш право. Вече мога да се оправям сама. Възстанових се много по-бързо, отколкото очаквах.

Рийд: Възстановяването ти е същинско чудо. Както и да е, радвам се, че си по-добре. Сигурно няма да те затрудни да вземеш ризите ми от химическото чистене на Юниън Стрийт.

Макар подобни задачи да влизаха в длъжностната характеристика на Шарлът, напоследък рядко я карахме да ги върши. Навърташе се предимно в офиса и асистираше при огледите на имоти. Постепенно се превръщаше в наистина ценен кадър. Химическото чистене беше просто шега.

Шарлът: Ще ги взема, разбира се. Готови ли са?

Рийд: Майтапех се. Сам ще си ги прибера.

Шарлът: Ами, добре.

Само след минута се появи на прага ми с поруменели бузи и странно изражение.

— Мога ли да вляза?

— Не е нужно да ме питаш. — Личеше си, че Шарлът е притеснена. Свалих очилата си и ги оставих на бюрото. — Какво има?

Тя затвори вратата и бавно затрака с токчета към мен.

— Наред ли е всичко, Шарлът?

— Да — отвърна, приглаждайки с длани полата си. — Искам да ти задам един въпрос, но ми е леко неудобно.

— Така…

— Чудех се дали… би искал да… ъм…

— Просто го кажи.

Шарлът заби поглед в пода.

— Поставила съм си за цел да не позволявам на хубавите неща в живота ми да се изплъзват. Искам да хвана бика за рогата, така да се каже. Та… компанията ти ми е много приятна. Чудех се дали не искаш някой път да излезем. — Дълга въздишка. — На среща.

Направо ми прималя.

Това. Вече. Не. Го. Очаквах.

Шарлът ме канеше на среща.

Луда за връзване. И куражлийка. Също и толкова очарователна.

Искаше ми се да приема. Боже, искаше ми се да изкрещя с пълно гърло „да“.

Колкото и щастлив да се чувствах в присъствието й, не биваше да я подвеждам.

Мълчанието ми я накара да размисли.

— Божичко, Рийд. Забрави, че съм те питала. Доста импулсивно от моя страна. Напоследък те чувствам по-близък… и те намирам за много привлекателен… понякога ми се струва, че ти също имаш симпатии към мен, а онази случка с прашките… беше странна, но и секси… помислих си, че може би…

— Не мога, Шарлът. Съжалявам. В момента не ми е до срещи. Прекалено сложно е за обяснение. Държа да знаеш, че причината не е в теб. Наистина си удивителна.

— Добре — рече тя, кимайки отсечено с глава. — Добре. Забравяме, че съм те питала, става ли?

— Абсолютно.

След като Шарлът си тръгна на бегом от офиса ми, сърцето ми се сви от болка. Възхищавах се на смелостта й, но каквото и да бях отговорил, все щеше да го приеме лично. Чувствах се ужасно.

Часовете се нижеха, а усещането, че съм засегнал Шарлът, не ме напускаше. Питах се дали няма друг начин да прекарваме повече време заедно.

Дълбоко в себе си знаех, че се самозалъгвам. Но стига да не оставаме насаме, какво лошо имаше в това да се виждаме извън работа?

Въпреки че не си вярвах дори за секунда, все пак се запътих към офиса й.

— Шарлът, може ли да поговорим?

— Да… — колебливо каза тя.

Придърпах си стол пред бюрото й и продължих:

— Размишлявах върху въпроса ти и ми хрумна да ти предложа… да излизаме като приятели.

— Как така?

Бях твърдо решен да компенсирам Шарлът. Знаех, че предложението ми усложнява допълнително ситуацията, но исках да възнаградя откровеността й.

— Ще се радвам да ми помогнеш с няколко от точките в списъка ми. За начало със скалното катерене, понеже вече си експерт. Говоря за катерене по истински скали. Знам едно местенце в Адирондакс. Ще ти изпратя сайта им. Може да отидем тази събота и да се приберем на следващия ден. Ще спим в отделни стаи, разбира се. Как ти се струва?

* * *

Точно си тръгвах от работа в петък вечер, когато телефонът ми извибрира. Минаваше седем часът и офисът бе притихнал. Даже Шарлът си беше заминала навреме. Макар че това не ми попречи да наобиколя кабинета й.

Заключих вратата и извадих телефона от джоба си. Името на Джош Декър примигваше на дисплея. Джош бе пенсионирано ченге от нюйоркската полиция, когото бяхме наели да проверява досиетата на служителите ни. Преди години назначихме брокер, без да му правим проверка, и сериозно се опарихме. Оказа се, че използва „Истууд Пропъртис“, за да се докопва до апартаментите на заможните ни клиенти и да краде от тях. Оттогава извършвахме толкова щателни проверки, че почти пресичахме границата на позволеното.

— Здрасти, Джош. Какво става?

— Все същото. Работя до късно, за да не ми се налага да ям от манджата с риба тон на Бевърли.

— Ами ако тя ти я запази за утре?

— Не се и съмнявам, че ще го направи. Обикновено я изхвърлям в контейнера, преди да отида в офиса. Веднъж се пробвах да я дам на уличните котки пред офиса ми, но дори те не пожелаха да го помиришат.

Засмях се.

— Намери ли нещо за Ериксън?

Бях го помолил да проучи един от кандидатите ни за лизинг агент.

— Чист е. Има обвинение за пушене на джойнт в колежа, което впоследствие е свалено.

— Свалено, а? Това не значи ли, че е заличено от досието му? Как разбра за него тогава?

— Отпечатъците си остават, синко.

Свих наляво и поех към изхода, забавяйки крачка пред една определена затворена врата. Шарлът Дарлинг, гласеше златистата табела на нея. Изведнъж се сетих за новата точка в списъка й.

— Джош… чудех се… можеш ли да откриеш биологичните родители на някого?

— Преди няколко месеца открих бащата на една жена. Като млад продал спермата си. Оказа се, че сега е бездомен и спи под мостовете в Бруклин.

Невероятно! Вторачих се в името на Шарлът, преди да реша какво да направя.

— Имам задача за теб. Искам да издириш някого. Човекът няма връзка с „Истууд Пропъртис“, така че държа да бъдеш дискретен. Нито дума пред баба ми или когото и да било. Най-вече пред администрацията. Ще ти представлява ли проблем?

— Дискретността ми е вродена. Изпрати ми подробностите от личния си имейл акаунт.

— Ясно. Благодаря ти, Джош.

Затворих телефона и прокарах пръст по табелата на вратата.

— Май съвсем скоро ще разберем коя си, Шарлът Дарлинг.