Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (21)

Двайсет и първа глава
Шарлът

Рийд ме закара в спешното отделение на Нюйоркската презвитерианска болница. Беше излязъл да се обади по телефона, когато ортопедът влезе в стаята.

— Рентгеновата снимка показва, че глезенът е само навехнат. Късметлийка сте, госпожице Дарлинг — рече той и подаде картона на сестрата.

— Какво се прави в такива случаи?

— Не го натоварвайте няколко дни. Ще ви дам специална шина и патерици.

Докторът ми помогна да пъхна крака си в шината и се отправи към вратата.

Рийд се размина с него на влизане.

— Би ли ми помогнал да стана? — попитах.

Погледът му се спря върху шината.

— Разбира се.

— Благодаря ти.

Подаде ми ръка. Поех я, изпитвайки тайничко задоволство от факта, че през последните два часа докоснах Рийд повече пъти, отколкото за цялото ни познанство. На всичкото отгоре в момента изглеждаше особено секси. Косата му бе леко разчорлена и беше разкопчал най-горното копче на ризата си. В „Екстрийм Клайм“ се появи с костюм и папийонка, но с напредването на вечерта придоби по-небрежен вид. Обожавах „небрежния“ Рийд.

— Какво каза докторът?

— Каза да… — Реших лекичко да преинача истината. — Каза да не стъпвам на него поне няколко… седмици.

Сестрата, която оформяше документите ми за изписване, ме изгледа над рамото на Рийд. Знаеше, че го баламосвам, но не ме издаде.

Идеята да го излъжа, ми дойде съвсем спонтанно. Моментално се почувствах гузна, но това беше шансът ми да прекарам повече време с Рийд. Не бях готова да изгубя вниманието, с което ме обсипва.

— Ужас — каза, потривайки брадичка. — Как мога да ти помогна?

— Като ме откараш до апартамента ми.

— Да. Хубаво. Хайде да тръгваме.

* * *

— Много е… уютно — отбеляза Рийд, оглеждайки дома ми.

— Шаби шик^[1] декор. Радвам се, че ти харесва.

Хич не му вярвах. Нещо ми подсказваше, че елегантният ми, женствен стил никак не е по вкуса на Рийд Истууд. Не бях виждала апартамента му, но си го представях в тъмни цветове и модерен дизайн.

Аз обичах светлите, ефирни нюанси, даващи усещането за къща в провинцията. Калъфите на канапетата и завесите ми бяха ушити по поръчка от плат на цветя.

Рийд като че ли не смееше да влезе във всекидневната. Спря на метър от вратата.

— Вземи си колкото отпуска ти е необходима — каза той.

— Благодаря ти, но възнамерявам да идвам на работа. Просто няма да натоварвам крака си. Ще ми е нужен превоз обаче.

— Мога да го уредя. — Мушна ръце в джобовете си, продължавайки да стои на входа. — Гладна ли си?

— Да, много.

— Ще отида да донеса нещо за хапване.

— Би ли останал да вечеряш с мен?

— Налага ли се?

— Ами, да. Не ми се седи сама.

— Тогава ще остана за малко — рече с въздишка той.

— Благодаря.

— Какво ти се хапва?

— Каквото избереш.

— Не ми помагаш особено, Шарлът.

— Вземи каквото ти се яде на теб.

Рийд изпуфтя раздразнено и се отправи към кухнята.

— Какво правиш? — попитах.

— Проверявам какви продукти имаш.

Рийд Истууд ровеше из кухненските ми шкафове.

Навярно сънувах.

Рийд е в кухнята ми!

Извади кутия спагети, голяма консерва белени домати, подправки и буркан маслини каламата.

Погледна ме през рамо.

— Имаш ли пресен чесън?

— Да, под мивката е.

— Червено вино?

— На стойката за вино в ъгъла.

— Идеално.

Облещих очи.

— Наистина ли ще готвиш?

— Защо не?

— Не си те представях в подобна светлина.

— Нито пък аз си те представях като катерачка.

— Както видя, не ми се удава.

— Справяше се добре… поне за известно време. — Искрена усмивка се плъзна по устните му. — И за твое сведение готвя доста често.

— Впечатлена съм.

— След като се прибера вечер, не ми се излиза отново, затова се научих да готвя. Понякога даже ми е приятно.

Изтегната блажено на дивана, наблюдавах в захлас как Рийд навива ръкави и се заема да кълца зеленчуците и да разбърква пастата в тигана. Всяко движение на тялото му бе наслада за очите ми. Апетитен аромат изпълваше кухнята, а през открехнатия прозорец в апартамента нахлуваше свеж вечерен полъх. Внезапно се натъжих. Липсваше ми мъжкото присъствие вкъщи, макар досега никой да не ми беше готвил. Тод просто би поръчал храна. За разлика от бившия ми Рийд не се страхуваше да запретне ръкави и да си изцапа ръцете. Обожавах това негово качество.

Забелязах, че започва да сервира масата.

— Да дойда ли?

— Не, стой си там. Ще ти донеса яденето.

Вечерта ми ставаше все по-хубава и по-хубава. Рийд сложи чаша вино на масичката за кафе и ми подаде чинията.

— Изглежда страхотно. Какво е?

— Моята версия на паста „Путанеска“. Надявам се да обичаш люто.

— И още как.

Той отново ме удостои с усмивка. Изглежда, лека-полека се отпускаше.

— Трябва по-често да се контузвам — намигнах му аз.

— Чувствам се отговорен за случката, така че бях длъжен да ти се реванширам — отвърна Рийд, сядайки на стола срещу мен.

— Просто се паникьосах, като чух гласа ти. Сама съм си виновна.

— Явно и двамата си предизвикваме доста странни реакции, нали?

— Да, но изобщо не възразявам… Харесват ми даже обясненията в омраза, които оставяш на бюрото ми. Доставя ми удоволствие да се заяждам с теб.

Рийд престана да дъвче за момент. Думите ми сякаш го засегнаха. Изкашля се и каза:

— Ще ти донеса салфетка.

— Няма нужда.

— Струва ми се, че нещо ти се върти в главата, Шарлът.

За кой ли път Рийд прочете мислите ми.

Глождеше ме един въпрос. Естествено, не ми влизаше в работата, но това не ми попречи да го задам.

— Защо Алисън ти се обади за медения месец, който дори не се е състоял?

Вилицата на Рийд изтрака върху чинията.

— Всичко е платено, но комплексът отказва да ни върне парите. Съгласни са само да ни дадат ваучер за почивка в някой от другите им хотели. Алисън настоява аз да го използвам.

— Защото тя е отменила ваканцията и се чувства виновна?

— Да. Ваучерът бил валиден още три месеца. Не ме е грижа, а и нямам време. Казах й да постъпи с него, както сметне за добре.

— Използвай го, Рийд. Все ще намериш време.

— Не бих го използвал, даже и да имах време — отвърна рязко той.

Честно казано, на негово място бих реагирала по същия начин. Имайки предвид колко силни чувства е изпитвал навремето към Алисън, беше напълно логично да не желае да отиде сам на проваления им меден месец. Изведнъж съжалих, че съм си отворила голямата уста.

— Прав си. Не исках да си пъхам носа, където не ми е работа.

Той повдигна вежда.

— Нима?

— Не съвсем — признах си с усмивка. — Така и не разбрах какво се е случило помежду ви, понеже отказваш да споделиш с мен, но по мое скромно мнение Алисън е направила огромна грешка.

— Напротив, по-скоро се отърва.

Рийд внезапно се изправи и отнесе празната ми чиния в кухнята.

Това пък какво беше?

Когато след няколко минути се върна във всекидневната, погледа разсеяно през прозореца, сетне вниманието му привлече една от снимките ми в рамка.

Взех патериците си и закуцуках към него.

— Това родителите ти ли са? — попита той, без да се обръща.

— Какво ти подсказа? Катраненочерните им коси ли? — пошегувах се. — Да, те са. Франк и Нанси Дарлинг. Най-добрите родители на света.

— Изглеждат ми… добри хора, но да, очевидно не си приличате. — Следващите му думи ме изненадаха. — Забелязах, че онзи ден добави нещо интересно в списъка си.

— Надничаш в чуждите списъци, а?

— Всичко на сървъра ми е мое, Дарлинг — с голямо „Д“.

— Да, добавих нещо, което все отлагам.

— Искаш да откриеш корените си.

Тази точка в списъка ми беше различна от останалите. Напоследък да разбера коя съм, се беше превърнало в моя идея фикс. Бях загубила частица от себе си през времето, прекарано с Тод — опитвах да се пригодя към кариерата, начина му на живот и хобитата му, докато загърбвах нещата, които ме правят щастлива.

— Някой ден. Сложих го в списъка, въпреки че не е нещо, което мога да отметна за един ден.

— Е, аз го намирам за смело. Които и да са те… биха се гордели с теб.

— Благодаря ти. Мислех си, че ме имаш за откачалка.

— Ти си откачалка… но притежаваш и хубави качества.

— Мерси.

За миг и двамата се умълчахме.

— Какво знаеш за деня, в който са те открили? — попита Рийд.

— Напиши в Гугъл „Църква «Сейнт Андрю», бебе, Покипси“. Ще се появят цял куп стари новинарски репортажи. Било е голяма сензация тогава. До ден-днешен обаче никой не знае кой ме е оставил там.

— Наистина интригуващо.

— Щом казваш.

Рийд изглежда усети, че наистина не ми се говори за това, и побърза да смени темата. Навярно беше единственото нещо, което с неохота обсъждах. Дълбоко в себе си не можех да се примиря с факта, че съм била изоставена. По-лесно беше да го отрека, отколкото съзнателно да се изправя срещу този проблем.

— А къде правиш скулптурите си?

Грабнах патериците и кимнах с глава да ме последва.

— Ела. Ще ти покажа.

— Не бива да ходиш толкова — нахока ме Рийд.

— Не се притеснявай.

Въведох го в стаята, която някога служеше за спалня. Рийд остана като гръмнат.

Бях застлала пода с чаршаф, в средата на който се мъдреше грънчарско колело. Леглото ми, обсипано с всевъзможни боклуци, се намираше плътно до стената. По рафтовете на стената бях подредила произведенията си.

— Къде спиш?

— Диванът във всекидневната се разтяга. Превърнах спалнята в работно ателие. Един ден ще имам отделна стая за грънчарство, но засега нямам друг избор.

Той пообиколи, оглеждайки внимателно творенията ми.

— Всичко това е твое дело, нали?

— Ъхъ.

— Не спомена ли веднъж, че си завършила колеж по изкуство?

— Изкарах само една година в колежа по дизайн в Роуд Айлънд.

— Защо се отказа?

— Осъзнах, че изкуство не се прави насила. Предпочитам да сложа глината на колелото и да видя какво ще се получи. Обикновена купа неочаквано се превръща във ваза и обратното. Никога не знам какъв ще е крайният резултат.

— Онази ваза, която счупи заради мен, беше от сполучливите ти, нали?

— За жалост, да.

— Винаги така става. — Рийд отново се усмихна. Усмивката му беше истинска благодат. Тя ме караше да потъна в блаженството на тези редки мигове. — Имаш ли си любима творба?

— Няма да повярваш коя е тя. — Бавно се придвижих до ъгъла и взех малка глинена купа. — Ето тази. На пръв поглед не е нищо особено, но ако я разгледаш отблизо и я опознаеш, ще видиш, че е перфектно балансирана. Малка, пъстра, без да е кичозна. Истинско изящество.

— Да — съгласи се той и се взря дълбоко в очите ми. Температурата в стаята сякаш се покачи. — Наистина нямах представа, че си толкова талантлива. Впечатляваща е.

— Не може да бъде, успях да впечатля Рийд Истууд.

— Не е лесна задача.

— Определено.

Обичайните остри черти на Рийд омекнаха до неузнаваемост. Очите му непрестанно търсеха моите и помежду ни като че ли преминаваше електричество. Имах чувството, че всеки момент ще ме целуне. Може би защото жадувах устните му.

Усетих топлия му дъх върху кожата си, когато каза:

— По-добре седни, за да си почине кракът ти.