Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (20)

Двайсета глава
Рийд

Чак сега осъзнах, че напоследък излизам по друг маршрут от офиса.

През последните седем години всяка божа вечер минавах по един и същи път — наляво, после по дългия коридор, водещ към главния вход — сега автоматично завивах надясно, сетне наляво и пак надясно, провирайки се между работните кабинки като плъх в лабиринт. Отнемаше ми двойно повече време и за нищо на света не бих си признал, че изминавах допълнителното разстояние с едничката цел да мина покрай офиса на Шарлът. Изпитах дълбоко разочарование, когато заварих вратата й затворена.

Баба ми се появи с палто в ръка, тъкмо когато минавах покрай офиса й.

— О, Рийд. Не знаех, че още си тук. Търсих те преди малко, но лампата в кабинета ти не светеше.

— Имах среща в града, но се отбих да взема някои документи за сутрешния оглед. Защо си ме търсила?

— Ъм… Спомняш ли си приятелката ми Хелън?

— Бредбъри?

— Да. Ами, внукът й се е запалил по скално катерене, обаче си е купил екипировка втора ръка. Следващата седмица навършва осемнайсет и Хелън му е спретнала грандиозно парти. Знаеш я каква е. Дойде ми на ум да му купя нова екипировка. Сигурна съм, че така и Хелън ще се чувства по-спокойна. Само че… нямам представа каква точно да купя.

— Какво ще кажеш утре следобед да ти покажа разни сайтове и да поръчаме заедно?

— О! Следващата седмица ли казах? Имах предвид утре. Партито е утре.

Присвих очи.

— Голямото парти е през работен ден?

— Ъмм… да. Хелън държи рожденият ден да се празнува на самата дата. Както и да е, натъкнах се на магазин за висококачествена екипировка на Шейсет и втора улица — по път ти е.

Кимнах.

— „Екстрийм Клайм“. Знам го. Организират също и уроци по катерене.

Баба ми се усмихна и вдигна пръст.

— Точно за него говорех. — Погледна часовника си. — Наближава седем часът, а имам среща в града в осем. Магазинът затваря в девет. Притеснявам се, че няма да успея да стигна навреме. Ще бъдеш ли така добър да минеш набързо и да избереш една каска?

— Разбира се. Ще харесам нещо и утре ще го донеса в офиса.

Тя ме прегърна силно.

— Златен си. Ако си харесаш още нещо, вземи и него.

— Ъм… Добре.

— Желая ти прекрасна вечер, Рийд.

— И на теб.

* * *

Огромният тренировъчен център „Екстрийм Клайм“ не се беше променил особено през последните две години. Наблягаха по-скоро на катеренето на закрито, отколкото на продажбата на екипировка и макар да разполагаха с близо хиляда квадратни метра площ и три стени за катерене, залата винаги се пукаше по шевовете.

Мъжът на касата веднага ме позна. Бях ходил на няколко от техните катерачески екскурзии.

— Истууд, нали?

Стиснахме си ръцете.

— Добра памет, за разлика от моята.

— Няма проблем — каза с усмивка той. — Аз съм Джо. Отдавна не съм те виждал. Да не лекуваше контузия?

— Не. Взех си почивка.

— Един опреснителен урок? Имаме нови ученици тази вечер. Едва ли ще искаш да се катериш по седемметровата стена с тях. Но задната стена е свободна.

— Някой друг път. Отбих се само да избера каска за подарък.

— Току-що получихме новата „Петцъл Триос“ в черно. — Джо подсвирна с уста. — Жестока е. Не е изложена на витрината, но мога да ти изнеса една от склада.

— Да. Би било страхотно.

— Дай ми две минутки. Отиди да погледаш новаците, за да не скучаеш. Някои от тях са си нахлупили каските наопаки. Забавно е да ги наблюдаваш.

Засмях се.

— Май ще те послушам.

Когато Джо изчезна от поглед, реших да се поразходя наоколо. Развълнуваните лица на новаците ми напомниха колко много обичах този спорт навремето. Може би трябва да се запиша отново.

Групичка момчета зяпаха една от катерачките на стената за начинаещи. Почти се бе изкачила до върха на нисичката стена и яркорозовият й клин се беше впил в задните й части. Първоначално помислих, че това е причината за широките им усмивки. Докато не чух пъшкането.

Всеки път щом жената се пресегнеше към следващата ръкохватка, издаваше странен звук — смесица от скимтене, пъшкане и въздишка. Нещо като възгласите на Винъс Уилямс на тенис корта, обаче звучеше десетократно по-секси. Очевидно се откъсваха несъзнателно от устата й, но това не ги правеше по-малко въздействащи. Пресегна се отново и гърленият й стон изпрати тръпки надолу към слабините ми. Майчице. Отдавна не бях чувал този звук. От цяла вечност. Незнайно защо в главата ми изникна Шарлът. Обзалагах се, че издава невероятни звуци в леглото и е дяволски необуздана.

Жената изкачи оставащите метри и сграбчи ръкохватките на върха с един последен, мощен стон. Сетне се пресегна и удари камбанката. Момчетата взеха да ръкопляскат и да подсвиркват. Най-високият от групичката каза:

— Еха. Мисля да я поканя на среща. Бас държа, че звучи също толкова добре в кревата.

Макар самият аз да не бях света вода ненапита, коментарът му истински ме вбеси.

Точно тогава катерачката нададе силен вик и размаха победоносно ръце, все едно е изкачила връх Еверест. Този глас.

О, не.

Проклятие.

Не може да е…

Жената отново изкряска.

Бих разпознал този крясък навсякъде.

Не можех да повярвам на очите си.

— Шарлът?

Гласът ми изкънтя в залата.

Тя тъкмо се спускаше надолу по стената. Спря за миг да си поеме дъх, обърна се към мен и полетя към земята.

— Ох… ох!

Мамка му!

Втурнах се натам и коленичих до нея.

— Добре ли си?

Погледна ме с премрежени очи.

Боже, колко е красива! Дори когато не е на себе си.

— Какво… какво правиш тук?

— Можеш ли да си движиш крака?

— Май си ударих само глезена. Но всичко ме боли.

Наобиколиха ни двама-трима служители.

— Нужна ли ти е помощ?

Шарлът вдигна ръка.

— Не, нищо ми няма.

— Сигурна ли си, че не искаш да извикаме линейка? — попита един от тях.

— Да — отвърна тя и пак насочи поглед към мен. — Не ми отговори. Какво търсиш тук?

— Толкова ли е важно? Айрис ми поръча да свърша нещо.

— Странно. Споменах й, че ще идвам тук. Защо просто не помоли мен?

Имам разни подозрения.

Опита да размърда глезена си, но подскочи от болка.

— Ох.

— Трябва да те види лекар. Ще те откарам в болницата. Можеш ли да се изправиш?

Изпусна въздишка и отвърна:

— Нека проверим.

Подадох й ръка да стане.

Лицето й се изкриви в болезнена гримаса веднага щом стъпи на крака си.

— Това не е добре.

Накарах я да ме изчака на входа и отидох да докарам колата.

Докато й помагах да се качи, рекох:

— Изненадан съм, че се разконцентрира толкова лесно. Наблюдавах те известно време, преди да осъзная, че си ти. Безпогрешно пазеше равновесие.

— Е, ако знаех, че ме гледаш, със сигурност щях да се разконцентрирам. Освен това изгубих равновесие, защото гласът ти ме стресна. Не очаквах да си тук.

Заобиколих откъм шофьорската седалка и казах:

— Съветвам те другия път да не обличаш толкова предизвикателни дрешки. Цяла агитка зяпачи се любуваше на розовото ти клинче.

— Ти един от тях ли беше?

Шарлът повдигна вежди, премести седалката си назад и вирна крак на таблото.

И още как…

Не възнамерявах да я удостоявам с отговор.

— Ще приема мълчанието ти за „да“, Истууд — продължи през смях тя.

— Аз съм ти шеф, Шарлът. Ако си призная за подобни помисли, ще ме обвиниш в сексуален тормоз.

— Никога не бих ти го причинила. Никога.

Вярвах й. Шарлът не се опитваше да ме изиграе.

Нито пък беше от хората, които се възползват от всеки шанс, за да пробият. Колкото и да се мъчех, не можех да й намеря кусур.

Беше същинско предизвикателство да гледам пътя, когато Шарлът е в колата.

— Скално катерене, а? Колко оригинално. Само не ми казвай, че е съвпадение.

— Ти ми даде идеята. Не го крия. Помислих, че ако ти харесва, трябва да си струва, тъй като няма много неща, които да ти доставят удоволствие. Не съм забелязала да говориш с такъв ентусиазъм за нещо друго.

Разсмях се.

— Как стигна до това заключение?

— Работиш до късно всеки ден. Едва ли ти остава време за развлечения.

— Откъде знаеш какво правя вечер?

— Ами, запозната съм с по-голямата част от графика ти. Организираш огледи и през уикендите.

— Не си въобразявай, че знаеш всичко за мен, Дарлинг.

— Дарлинг с голямо „Д“, като фамилното ми име, нали? Няма нищо, харесвам големите.

Правилно ли я чух?

Не се и съмнявам, че ги харесваш Шарлът. В някой друг живот с удоволствие бих ти дал един…