Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (2)

Втора глава
Шарлът

Два месеца по-късно

Автобиографията ми имаше крещяща нужда от подновяване. След двучасово ровене из обявите за работа в интернет осъзнах, че ще ми се наложи да поразкрася информацията за уменията си.

Макар и скапана, временната работа, с която приключих днес, щеше да придаде по-добър вид на административния ми опит. Е, поне на хартия. Отворих жалкото подобие на автобиография в Word и добавих позицията на правен асистент.

„Уормън и съдружници“. Изключително подходящо име. Дейвид Уормън^[1], адвокатът, при когото току-що бях завършила тридесетдневния си ангажимент като заместничка, наистина беше получервей-получовек. След като написах датите и адреса, се облегнах назад на стола, размишлявайки с какво по-точно ме е обогатила работата за този глупак.

Да видим. Потупах брадичката си с пръст. Какво свърших за човека червей тази седмица? Хм… вчера свалих ръката му от задника си и го заплаших със съд. Да, това определено трябваше да фигурира в сивито ми. Написах:

Умения за работа в условия на стрес.

Във вторник червеят ме научи как да слагам по-раншна дата на машината за печати, за да не го закача Агенцията за приходите. Идеално. Нямаше как да пропусна да включа и това.

Безпроблемно спазване на крайни срокове.

Миналата седмица ме изпрати в „Ла Перла“ за два подаръка — нещо хубаво за рождения ден на съпругата му и нещо секси за „специалната му приятелка“. Кой знае, може да съм добавила и нещичко за себе си на кредитната карта на този кретен. Бог ми е свидетел, че не мога да си позволя прашки за трийсет и осем долара.

Отлична работна етика и реализиране на специални проекти.

Добавих още няколко изсмукани от пръстите, високопарни постижения и разпратих автобиографията си на десетина агенции. После се възнаградих със заслужена чаша вино.

Колко вълнуващ живот водех само. Необвързана двайсет и седем годишна в Ню Йорк, сам-самичка в петък вечер по изсулени панталони и тениска. Нямах никакво желание да излизам обаче. Нямах желание да пия шестнайсетдоларови мартинита в скъпарски барове, където мъже като Тод прикриваха истинската си същност под новички, лъскави костюми. Затова реших да вляза във фейсбук и да разгледам живота на другите — поне както го представяха в социалните мрежи.

На екрана се появиха обичайните петъчни постове — „happy hour“ усмивчици, снимки на храна и на бебетата, с които все повече и повече от приятелите ми се сдобиваха напоследък. Отпивайки от виното, продължих разсеяно да скролвам надолу… докато не попаднах на нещо, което накара пръста ми да замръзне на място. Тод беше споделил нечия снимка, на която държеше за ръка непозната жена — жена, която страшно приличаше на мен. Можеше да мине за моя сестра. Руса коса, големи сини очи, безупречна кожа, плътни устни и същия онзи влюбен поглед, с който самата аз гледах Тод навремето. Съдейки по облеклото им, предположих, че са се издокарали за сватба. После обаче прочетох надписа отдолу:

Тод Рот и Маделин Елджин обявяват публично годежа си.

Годеж ли?

Преди седемдесет и седем дни — но кой ли изобщо ги броеше — приключи нашият годеж. И той вече е предложил на друга? Мамка му, та това дори не беше жената, с която го хванах да ми изневерява.

Трябваше да е станала някаква грешка. С разтреперана от гняв ръка преместих мишката и отворих профила на Тод. Разбира се, грешка нямаше. Стената му беше обсипана с поздравления, на някои от които дори беше отговорил. Публикувал беше и снимка на сключените им ръце с годежния пръстен. Моя. Шибан. Годежен. Пръстен. Захвърлих го в лицето му, докато все още си закопчаваше ципа, и въпреки това не си е направил труда да купи друг. Съмняваше ме да е сменил и матрака, върху който спахме цели две години. Нищо чудно Маделин вече да е купувач във веригата универсални магазини „Рот“ — вероятно седеше на старото ми бюро и вършеше работата, която напуснах, за да не ми се налага всеки ден да гледам лъжливата физиономия на Тод.

Изпитах… гняв, раздразнение. Почувствах се заменима.

Странно, но изобщо не изревнувах мъжа, когото доскоро си мислех, че обичам. Просто страшно ме заболя от факта, че толкова бързо ме е заменил с друга. Стана ми пределно ясно, че онова помежду ни съвсем не е било специално. След като скъсах с него, той се кълнеше, че ще поправи нещата — каза ми, че аз съм любовта на живота му и ще направи всичко по силите си да ми го докаже. Цветята и подаръците секнаха след две седмици. Обажданията — след три. Сега вече знаех защо — открил е любовта на живота си… отново.

За свое собствено изумление не се разплаках. Просто ми стана мъчно. Много мъчно. Наред с живота, апартамента, работата и достойнството ми Тод ми отне и вярата в любовта.

Облегнах се назад и затворих очи, поемайки няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух. Реших, че няма да позволя на тази новина да ме срине. В никакъв случай! Не ми оставаше друг избор, освен да взема нещата в свои ръце. Затова направих онова, което би сторило всяко бруклинско момиче на мое място.

Пресуших бутилката вино.

* * *

Да. Бях пияна.

Фактът, че бях облечена в разкопчана сватбена рокля с пера и пиех вино направо от бутилката, беше достатъчно показателен. Съвсем не по дамски килнах глава назад и допих последните няколко капки, след което със замах оставих бутилката на масата. Лаптопът ми подскочи и екранът му светна. Щастливата двойка ми се усмихна от там.

— И с теб ще постъпи по същия начин — размахах предупредително пръст. — Знаеш ли защо? Защото кръшкачът си остава кръшкач.

Проклетите пера на роклята отново погъделичкаха крака ми. Всеки път си представях, че ме лази грамадна буболечка. Когато се пресегнах да се почеша, ръката ми закачи нещо и моментално се досетих какво е то. Синята бележка.

Придърпах роклята към себе си и пак прочетох посланието.

На Алисън

Тя каза: „Прости ми, че съм такава мечтателка“, а той я хвана за ръка и отвърна: „Ти ми прости, че не съм бил до теб по-рано, за да мечтаем заедно“. — Дж. Айрън Уърд

Благодаря ти, че сбъдна всичките ми мечти.

Твоят любим,

Рийд

Сърцето запя в гърдите ми. Колко красиво. Колко романтично. Не проумявах как тези двамата бяха допуснали толкова специална рокля да се озове в ръцете на едно пияно момиче, вместо да я запазят за дъщерите си? Тъй като физиономията на Тод и без това ми беше дошла до гуша, написах в търсачката на фейсбук Рийд Истууд.

Представете си изненадата ми, когато установих, че не един, а цели двама души с името Рийд Истууд живеят в Ню Йорк. Първият изглеждаше над шейсетте. Макар роклята да беше прекалено секси за булка на неговите години, все пак прегледах по-щателно страницата му. Рийд Истууд имаше съпруга на име Мадж и голдън ретривър на име Клинт. Както и три дъщери, една, от които бе водил разплакан към олтара миналата година.

Въпреки че изгарях от любопитство да разгледам сватбените снимки на дъщеря му, реших, че е време да премина към следващия Рийд Истууд.

Тутакси изтрезнях, щом снимката му се появи на екрана. Този Рийд Истууд беше поразително привлекателен. Толкова привлекателен, че се зачудих дали профилът не е фалшив и това не е снимката на някой известен топ модел. Но когато отворих фотоалбума, се натъкнах на още снимки на същия мъж. Всяка следваща по-ослепителна от предишната. Последната, върху която цъкнах, беше отпреди няколко години. Годежна снимка — Рийд Истууд и Алисън Бейкър.

Бях открила автора на синята бележка и любимата му.

* * *

Телефонът ми подскачаше на нощното шкафче като мексиканско бобче^[2]. Пресегнах се и го сграбчих тъкмо когато се включи гласовата поща. Единайсет и половина. По дяволите, май бях попрекалила снощи. Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше по-сухо от пустиня. Имах спешна нужда от голяма чаша вода, „Мотрин“^[3], душ, както и да спусна завесите, за да се избавя от ослепителните слънчеви лъчи.

Завлякох пияния си задник в кухнята и се насилих да пия вода, макар да имаше голяма вероятност водата и хапчетата да се върнат обратно по хранопровода ми. Трябваше да легна. На връщане към спалнята погледът ми се спря върху лаптопа на кухненската маса. В съзнанието ми отново изникна болезненият спомен за предишната вечер — както и причината да изпия сама бутилка вино.

Тод е сгоден.

Бях му бясна — благодарение на него днес се чувствах като парцал. Бях още по-бясна на себе си обаче, задето съм му позволила да провали още един ден от живота ми.

Уф.

Спомените ми бяха замъглени, но разбира се, кристално ясно виждах в главата си снимката на щастливата двойка. Внезапно ме обзе паника — Господи, дано не съм направила някоя глупост. Помъчих се да прогоня тази мисъл и продължих към спалнята, но знаех, че няма как толкова лесно да се отърва от нея. Нямах друг избор, освен да отворя лаптопа и да проверя съобщенията си. Върнах се в леглото едва когато се убедих с очите си, че не съм писала на Тод.

Чак в ранния следобед отново се почувствах като човек и влязох под душа. Щом приключих, измъкнах телефона от зарядното, седнах на леглото и се заех да преглеждам съобщенията си. Новото гласово съобщение ми напомни, че някой ме бе търсил по-рано. Най-вероятно поредната агенция, която няма какво да ми предложи, но все пак ще пропилее цял един ден да ме интервюира. Разресвайки мократа си коса, пуснах записа и заслушах.

Здравейте, госпожице Дарлинг. Безпокои ви Ребека Шелтън от „Истууд Пропъртис“. Обаждам се във връзка с интереса ви да разгледате апартамента на последния етаж на Милениум Тауър. Имаме организиран оглед за четири следобед. Господин Истууд също ще е там и може да ви разведе по-късно, да кажем към пет часа? Моля, обадете ни се, за да потвърдите присъствието си. Номерът ни е…

Не го чух обаче, защото изпуснах телефона си на леглото. Мили Боже. Съвсем бях забравила, че снощи проучвах мъжа със синята бележка. Малко по малко спомените ми започнаха да се избистрят. Онова лице. Онова разкошно лице. Как изобщо съм могла да го забравя? Спомних си, че преглеждах снимките му… после и биографията му, която ме отведе на сайта на „Истууд Пропъртис“. Но случилото се след това ми беше като в мъгла.

Взех лаптопа и отворих последния разглеждан сайт.

„Истууд Пропъртис“ е една от най-големите независими компании посредници в света. Представяме най-престижните и редки имоти на подходящите купувачи в условията на пълна дискретност. Независимо дали търсите луксозен апартамент в Ню Йорк с изглед към парка, имение на брега на морето в Хемптън, уединен очарователен замък в планината, или пък сте готови за първия си частен остров, „Истууд“ е тук, за да превърне мечтите ви в реалност.

Намерих линк към имотите и написах името на онзи, който жената спомена по телефона: Милениум Тауър. И ето че апартаментът наистина се продаваше. Срещу скромната сума от дванайсет милиона можех да притежавам апартамент на Кълъмбъс Авеню със спираща дъха гледка към Сентръл Парк. Нека ви напиша чек.

Полюбувах се с отворена уста на видеото и двайсетината снимки, сетне цъкнах бутона за запазване на час за оглед. Появи се заявление с надпис: С оглед поверителността и безопасността на нашите продавачи, бъдещите купувачи трябва да попълнят заявление, преди да разгледат имотите. Ще се свържем само с купувачите, отговарящи на строгите ни изисквания.

Едва не прихнах да се смея. Страшни изисквания, няма що. Не бях сигурна дали имам достатъчно пари да се кача на влака, за да се добера до това тузарско място, камо ли пък да го купя. Бог знае какво съм написала, че да ме одобрят.

Затворих сайта и тъкмо се канех да изгася лаптопа, когато ми хрумна да хвърля още един поглед на господин Романтичен във фейсбук.

Божичко, самото съвършенство.

Ами ако…

Не бива.

Нищо добро не е излязло от идеи на пияна глава.

Не е редно.

Но…

Това лице…

И тази бележка.

Толкова романтична. Толкова красива.

А и… кога иначе щях да видя отблизо апартамент за дванайсет милиона долара?

Наистина не бива.

Само че… през последните две години играех само по правилата. И докъде ме доведе това?

Дотук. Доведе ме точно дотук — безработна и с махмурлук, съвсем сама в долнопробния си апартамент.

Може би беше време да наруша правилата. Взех телефона си и посегнах с пръст към зелената слушалка.

Майната му.

Щеше да бъде моята малка тайна. Можеше пък да се окаже забавно — да се издокарам като богаташка и същевременно да задоволя любопитството си относно мистериозния мъж. Какво имах да губя?

И все пак, знаеш какво казват за любопитството…

Избрах последното пропуснато повикване и натиснах зелената слушалка.

— Здравейте, обажда се Шарлът Дарлинг. Искам да потвърдя уговорката с Рийд Истууд…