Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (19)

Деветнайсета глава
Шарлът

— Офисът на Рийд Истууд. Мога ли да ви помогна? — казах в микрофона на слушалките, докато правех гигантска крачка напред за поредния напад.

Трябваше да съм в обедна почивка, но нямаше кой друг да вдига телефона, затова ми се наложи да изям салатата на бюрото си и да направя упражненията си в офиса. Щом президентът на Съединените щати намираше време да тренира, то аз нямах оправдание да не сторя същото.

— Там ли е? — изстреля гласът от другата страна на линията.

Грубият тон на жената ме озадачи, но все пак продължих с упражненията си.

— Не. Господин Истууд ще се върне в късния следобед. Мога ли да му предам нещо, или да ви насроча среща с него?

Последва шумна, дълга въздишка.

— Къде е?

Ама че кучка.

— Съжалявам, не съм упълномощена да ви дам тази информация. Но с радост ще му предам, че сте го търсили.

— Кажи му да се обади на Алисън веднага щом се появи.

Знаех отговора на този въпрос, но въпреки това го зададох:

— Бихте ли ми казали фамилията си и по какъв въпрос го търсите, моля?

Отново шумна въздишка — макар че ме съмняваше тя също да прави клекове през обедната си почивка.

— Бейкър и става дума за медения ни месец.

Е, това вече ми дойде като гръм от ясно небе.

— Ъмм… добре.

Щрак.

Кучката ми затвори.

— Приятен ден и на теб — измърморих.

Включих слушалките в телефона си, увеличих музиката и с нов прилив на енергия направих крачка напред.

Брадичка нагоре.

Изпъчени гърди.

Изправен гръбнак.

Голям разкрач.

Пета към тавана.

И…

Задръж така. Боже, каква нахалница. Какъв й беше проблемът? Та тя имаше всичко — роклята с перата, красив и заможен годеник, който й пише любовни послания. Аз трябваше да съм се вкиснала, а не тя. Какво имах аз? Злощастната й рокля, която даже не можех да закопчая и бившия й романтичен годеник, който напоследък пишеше предимно обяснения в омраза.

Кучка.

Каква кучка.

Правех упражнения от поне половин час и краката ми започнаха да се изморяват. Заех стойката още един последен път, затворих очи и останах така, докато по челото ми не избиха капки пот.

След минута-две изпитах странното усещане, че някой ме наблюдава. Оказах се права. Вратата на офиса ми зееше широко отворена и Рийд се беше вторачил в мен. Стресната от неочаквания посетител, загубих равновесие и тупнах по задник на пода.

Рийд тутакси ми се притече на помощ.

— Божичко, Шарлът. Какво, по дяволите? Добре ли си?

Пернах го през ръката и свалих слушалките си.

— Не. Не съм добре. Едва не ми докара инфаркт. И това не ти е за пръв път.

Той вдигна вежди.

— Почуках. Не чух никакъв отговор, затова влязох да оставя нещо на бюрото ти. Ако не витаеше постоянно в облаците, щеше да ме забележиш по-рано. Мога ли да попитам какво по-точно правеше?

— Напади.

— Защо?

— За да не изглежда задникът ми като швейцарско сирене.

Рийд замижа, измънка нещо под носа си и поклати глава.

— Не това имах предвид. Ясно ми е защо хората правят упражнения. Стана ми интересно защо го правиш в офиса?

Станах и изтупах ръцете и полата си.

— Щом президентът има време да тренира, значи и аз имам.

— Какво трябва да означава това?

Изгледах го критично.

— Та, за какво си дошъл, Истууд?

— Да ти оставя фактурите.

Рийд ги занесе на бюрото ми и тръгна да излиза. Почти бях забравила за телефонното обаждане, благодарение на което изгорих тройно повече калории на тренировката си.

— Ъмм… търсиха те по телефона. Не успях да ти изпратя имейл, защото не бях пред компютъра.

— Няма нищо. Кой беше?

Погледнах го право в очите, за да видя реакцията му.

— Алисън Бейкър.

Едно мускулче на челюстта му трепна и изкриви красивото му лице в гримаса.

— Благодаря.

Рийд отново се обърна и пое към вратата. Не се сдържах и допълних:

— Каза да ти предам, че става дума за медения ви месец.

* * *

След няколко часа ми стана гузно. Дори не го попитах дали е отишъл на прослушването, а директно му сервирах новината по болна за него тема, и то само за да видя изражението му. Чисто и просто държах се грубо, защото изревнувах от Алисън.

Когато понечих да изгася компютъра, забелязах зелената светлинка до името му в чата. Без много да се замислям, написах:

Шарлът: Здрасти. Мисля да си тръгвам. Имаш ли нужда от нещо? Чаша кафе например?

Само минутка по-късно на екрана се яви отговор.

Рийд: Не, благодаря.

Дъвчейки нервно нокът, продължих:

Шарлът: Зает ли си? Може ли да те попитам нещо?

Рийд: Изобщо даже. Тъкмо правех напади.

Ококорих очи.

Шарлът: Вярно??

Рийд: Разбира се, че не, Шарлът. За толкова хахав ли ме имаш?

Изсмях се с пълно гърло.

Шарлът: Та… питането ми беше…

Рийд: Изплюй камъчето, Дарлинг.

Фамилията ми е Дарлинг^[1] и хората често ме наричаха така. Но прочитайки последното изречение, на устните ми се появи усмивка и си представих плътния глас на Рийд да изрича думата в другия й смисъл.

Сигналът за ново съобщение ме изкара от унеса ми.

Рийд: Нали знаеш, че имах предвид фамилията ти… а не гальовното обръщение?

Никога не би го признал, но умовете ни понякога работеха в унисон.

Шарлът: Разбира се, Рийд. За толкова хахава ли ме имаш?

Рийд: Туше.

Шарлът: Както и да е, да се върнем на въпросите…

Рийд: Нали уж беше само един?

Не обърнах внимание на коментара му.

Шарлът: Как мина прослушването?

Рийд: Тъкмо започвах да се тревожа, че са изтекли почти двайсет и четири часа, а все още не си ме попитала.

Шарлът: Ау! Колко мило. Значи се тревожиш за мен. Е, как беше? Класира ли се за следващия кръг?

Рийд: Отидох, но не съм пял.

Шарлът: Какво? Защо?

Рийд: Не мисля, че съм достатъчно добър. Ще трябва здравата да се потрудя, за да достигна нивото на останалите участници.

Разочаровах се, но какво да се прави — поне беше отишъл.

Шарлът: Запиши се на уроци и се пробвай догодина!

Рийд: Може и да те послушам. Благодаря ти, Шарлът. Голяма душевадка си, но ми беше приятно да погледам шоуто.

Шарлът: Пак заповядай. Радвам се, че съм ти досадила достатъчно.

Рийд: Късно е. Няма ли да си ходиш?

Вместо да пиша, отговорих на глас:

— У дома не ме чака никой.

Шарлът: Мога ли да ти задам още един въпрос?

Рийд: Ама разбира се. Обожавам някой да прекъсва работата ми с лични въпроси.

Шарлът: Е, ще рискувам. Къде щеше да бъде меденият ви месец?

Рийд не отговори. След малко и чатът му светна в червено. Очевидно пак бях прекрачила невидимата граница помежду ни. Тъкмо изгасих компютъра и се запътих към вратата, когато той отново изникна като призрак на прага. За щастие, този път не се строполих на земята.

Държеше якето си в ръка и беше преметнал кожената си чанта през рамо.

— Хавай — рече. — Меденият ни месец щеше да е в Хавай.

Физиономията ми явно издаде какво мисля по въпроса, защото Рийд повдигна вежда.

— Не одобряваш ли тази дестинация?

— Убедена съм, че е красиво. Просто… очаквах нещо по-оригинално. Хавай не ти подхожда.

— Какво би ми подхождало тогава? — попита той, почесвайки наболата си брада.

Позамислих се, преди да отговоря.

— Африка. Може би сафари.

Усмивка озари лицето му.

— Именно там исках да отидем.

— Но Алисън не е била ентусиазирана от идеята?

— Никак даже. За нея почивката се състои в спа процедури, масажи и излежаване на плажа с коктейл в ръка.

— Значи е постигнала своето?

— Направих компромис. Първоначалният й избор беше още по-лош. В Хавай поне можех да отида на скално катерене, докато тя се припича на плажа.

— Значи се катериш?

— Вече не.

— Защо престана?

Рийд поклати глава.

— Лека нощ, Шарлът.

* * *

Обожавах да работя с Айрис. Не само научавах куп нови неща, но и чувствах, че мога да й споделя абсолютно всичко.

Тъкмо бяхме приключили със счетоводството за тримесечието, когато тя се обърна към мен и попита:

— Как ти се струва работата, Шарлът? Харесва ли ти тук?

Това бе един от малкото въпроси, чийто отговор не ме затрудняваше.

— Много съм щастлива, Айрис. От доста време насам искам да ти го кажа. Знам, че пое голям риск, като ме назначи, и да си призная, в началото приех работата единствено заради теб. Но всеки ден научавам толкова много и нямам търпение да науча още. Искам да науча всички!

Айрис тихичко се засмя.

— Радвам се да го чуя, мила. Ентусиазмът ти внесе глътка свеж въздух в офиса. Ами изкуството? Твориш ли още?

— Да. Най-сетне намерих място и за него в живота си. Някога мечтата ми беше по цял ден да се занимавам с глина, но лека-полека осъзнавам, че ми е по-приятно да творя за развлечение и отмора.

— Това е чудесно. А внуците ми? Как са нещата с тях?

— С Макс се разбираме прекрасно. Много е мил.

Тя смъкна очилата на върха на носа си и ме погледна над стъклата.

— Ами другият ми внук?

Свих рамене.

— Вчера ме събори на земята и си побъбрих с бившата му годеница за медения им месец, така че май нещата не са съвсем добре.

Айрис примигна на парцали.

— Я пак?

Избухнах в смях.

— Е, не ме събори буквално. Стресна ме, докато правех упражнения. А бившата му се държа адски грубо, изпуфтя ядосано няколко пъти в слушалката и ми затвори.

Айрис се усмихна.

— Типично за Алисън.

— Държа да отбележа обаче, че успях да го навия да отиде на църква два пъти и довечера съм на първия си урок по катерене. Макар че никога няма да го признае, двамата си влияем положително.

— Църква? Катерене? Намали малко темпото, мила.

— Ами, всичко започна с моя списък „Майната му“. С извинение за израза. Ти си тази, която ме вдъхнови да го започна. След дългия ни разговор в дамската тоалетна реших да съставя списък с нещата, които искам да направя.

— Нещо като списък с нещата, които да направиш, преди да умреш.

— Да. Само дето не планувам да умирам скоро, затова нарекох списъка „Майната му“.

— Идейно. И после какво?

— С две думи, казах на Рийд за списъка си и една вечер разбрах, че той също се е заел да пише такъв.

Нещо в изражението на Айрис се промени.

— Шегуваш се, нали?

— Аз също не можах да повярвам. Но така научих, че тайно мечтае да пее в хор. Поразрових се в интернет и попаднах на предстоящите прослушвания на Бруклинския хор.

Айрис изглеждаше направо шокирана.

— И Рийд е отишъл?

— Да, и то два пъти. Не се пробва, понеже трябва първо да поупражнява гласа си, но поне се съгласи да отиде. Той пък ми даде идеята за скалното катерене. Винаги съм искала да пробвам. Вижда ми се готино хоби.

— Рийд ще те води на катерене?

— Не, не. Засега изпълняваме точките от списъците си самостоятелно. Довечера в седем провеждат открит урок на Шейсет и втора улица и реших да отида.

— Ясно. Е, стига да се държи както трябва.

— Напоследък се убеждавам, че си слага маската на грубиян, за да държи хората настрана от себе си. Между нас да си остане, но ми иде да зашлевя Алисън за това, в което го е превърнала.

Топла усмивка изгря на лицето на Айрис.

— Направи ми една услуга. Не се отказвай от внук ми. Повярвай ми, струва си да се бориш за него. Дори и заради приятелството му само.

Кимнах с глава.

Работният ден беше към края си, затова разтребих пръснатите по бюрото документи и й пожелах лека нощ.

— Шарлът? — спря ме на вратата тя.

— Да?

— Ако ти се отдаде възможността да шамаросаш оная Алисън, покани и мен.

Ухилих се до уши.

— Обезателно. Хубава вечер, Айрис.