Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (16)

Шестнайсета глава
Рийд

След като няколко дни поред упорито избягвах Шарлът, тя изведнъж се появи заедно с Айрис, която я беше довела със себе си на бизнес обяд. Счетоводителят ни Матю Гарамаунд, брат ми и аз вече се бяхме разположили около масата. Макар присъствието й да ме подразни, станах на крака, кимнах и й поднесох стол да седне.

— Шарлът.

— Всъщност, май ще седна от другата страна на масата до Макс. Не бих искала парфюмът ми да отключи алергията ти.

Айрис присви очи.

— За пръв път чувам, че имаш алергия към парфюми.

— Получих я наскоро.

Макс пусна в действие мазната си усмивка и се изправи.

— Той губи. — Наведе се към Шарлът, затвори очи и вдиша с пълни гърди. — Ухаеш страхотно.

Промърморих нещо за неговия непрофесионализъм, докато петимата сядахме. Скоро стана ясно, че Шарлът е решила да избягва погледа ми, което първоначално ми се стори идеално, защото, когато тя не гледаше в моята посока, аз имах перфектната възможност да зяпам лицето й. Тя адски ме разсейваше. Трябваше да насоча вниманието си към нещо друго, затова се вторачих в счетоводителя ни.

Матю Гарамаунд беше поне с десет години по-възрастен от баба ми. Със сребриста коса, тъмен загар на кожата и неизменна значка с американското знаме на вратовръзката. Беше наш счетоводител от откриването на компанията и се събирахме четири пъти годишно като по часовник — две седмици след края на всяко тримесечие. Само дето за последно се бяхме видели преди месец и никога не канехме асистенти на срещите си.

След като сервитьорката взе поръчката ни, Матю сключи пръсти на масата и се прокашля.

— Е… вероятно се питате защо сме се събрали днес.

Макс се приближи до Шарлът и прошепна:

— Аз пък се питах какъв е парфюмът ти.

Всички до един го чухме.

— Задръж си коментарите за канапето в офиса й — процедих през зъби.

Малкият ми брат никак не се трогна.

— Така — продължи Матю. — Помолих Айрис и Шарлът да организират днешната среща, защото, за жалост, имам лоша новина.

Моментално предположих, че е болен.

— Добре ли си, Мат?

— О, не. — Той осъзна какво съм си помислил. — Нищо ми няма. Става дума за Дороти.

— Дороти ли? — Сбърчих чело. — Дороти е болна?

— Не, Рийд. Всички са добре със здравето — намеси се Айрис. — Защо не започна от началото? Както знаеш, накарах Шарлът да състави списък с почистващите ни фирми, за да ги обединя и да получа по-висока отстъпка. Задачата й включваше също да извади фактурите им за последните два месеца.

— Да, наясно съм, че се занимаваше с това.

— Е, попаднаха й няколко погрешно изплатени фактури — с объркани цифри. Например по една на стойност 16 292 долара бяха изплатени 16 992. Друга беше за 2 300 долара, а бяха изплатени 3 200. Разминаванията не бяха съществени, но Шарлът ги забеляза на четири последователни фактури и се обърна към мен. Дороти е почти на моите години и работим заедно от цяла вечност, така че предположих, че просто трябва да смени очилата. — Лицето на баба ми помръкна и знаех какво следва. — Когато отидох да поговоря с нея обаче, държанието й ми се видя много странно. Затова накарах Матю да хвърли едно око на паричните й преводи.

— Направих одит на плащанията й за последните дванайсет месеца и установих, че е променяла цифрите на цели петдесет и три фактури — подхвана Гарамаунд. — На пръв поглед грешките изглеждаха като неволна размяна на цифри, но никога не бяха в наша полза. Всичко на всичко по тези петдесет и три фактури бяха надплатени повече от трийсет и две хиляди долара. Поразрових се още и открих, че плащанията са отивали в две различни сметки — правилната сума при почистващата фирма, а останалото в лична сметка. Тежка въздишка се откъсна от гърдите ми.

— Дороти е крала.

Гарамаунд кимна.

— Така се оказва, за съжаление. Не съм прегледал всичките й трансакции, но го е вършила от години насам.

— Божичко. Дороти е като член на семейството.

Очите на Айрис се насълзиха.

— Внукът й е болен.

Докато преглъщах новината, гърлото ми се стегна.

— Короиден меланом^[1]. Изключително рядко се среща при децата — допълни с разтреперан глас Шарлът. — Води го на експериментално лечение във Филаделфия, което не се покрива от здравното осигуряване.

— Нямах представа.

Настроението на масата рязко спадна. Едно е да уловиш служител в кражба, но съвсем друго е, когато работиш с него от години и разбереш, че е имал повече от основателна причина да я извърши. Всички се съгласихме първо да обмислим внимателно ситуацията и отново да се срещнем в края на седмицата, за да вземем решение как да постъпим.

Когато обядът приключи, Айрис се обърна към мен с думите:

— Имам уговорка в града. Ще закараш ли Шарлът до офиса?

Макс отговори вместо мен.

— Аз ще я закарам. Във вторниците обикновено не идваш в офиса. — Закопчах сакото си. — Нямаш ли час при масажист, или някой друг неотложен ангажимент?

Брат ми мушна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Не. Свободен съм цял следобед.

След новината за незаконното присвояване в офиса оставаше ни само и обвинение в сексуален тормоз. Поставих ръка на кръста на Шарлът.

— Имаме да говорим по работа. Очакваме те в офиса.

* * *

И двамата не обелихме нито дума през първите пет минути от пътуването.

— Имаш набито око, браво на теб — казах аз в опит да разчупя леда.

Тя се загледа през прозореца и въздъхна.

— Чувствам се ужасно.

— Трудно е да приемеш, че си предаден от човек, на когото си имал доверие.

— Знам. Повярвай ми, знам. Но най-мъчно ми е за Крисчън.

— Кой е Крисчън?

— Внукът на Дороти. Едва на шест е. И ракът не е само в окото му. Месеци наред са се опитвали да отстранят тумора от белите му дробове и наскоро са разбрали, че има метастази в окото. Вместо да играе бейзбол с приятелчета, обикаля с майка си по всевъзможни лекари, които го използват за опитно зайче.

Посегнах да разтрия гърдите си, но болката беше дълбоко вътре. Погледнах Шарлът с крайчеца на окото си.

— Откъде знаеш толкова много за болестта му?

Тя вдигна рамене.

— Говорим си.

— Та ти си във фирмата от три-четири седмици.

— Е и? Предостатъчно време да се сприятеля с хората. Сещаш ли се за симпатичната снимка на бюрото й, на която той е в бойскаутска униформа?

Престорих се, че знам за какво говори.

— Да?

— Ами, изкоментирах колко е сладък, а тя се разплака и ми разказа цялата история. След това няколко пъти обядвахме заедно. — Кратка пауза. — А сега аз съм тази, която й навлече неприятности.

— Нямаш вина, Шарлът. Дороти сама си е навлякла тези неприятности. Разбирам, че й съчувстваш и ти е съвестно, но си постъпила правилно.

Шарлът помълча за миг, отново взряна в прозореца. Толкова силно съпреживяваше емоциите на останалите, което беше достойно за уважение, но за бизнеса понякога това беше вредно. Макар че, когато става дума за болно от рак дете, правилата не важат. Цялата ситуация беше ужасна.

— Какво ще се случи с Дороти? — попита тя.

— Ти как би постъпила на мое място?

Шарлът обмисли внимателно отговора си.

— Не бих я уволнила. Наистина се нуждае от тази работа. Не оправдавам постъпката й, но и напълно я разбирам. Една-единствена грешка не е в състояние да заличи огромния й принос към фирмата. Дороти просто се е опитвала да помогне на дъщеря си и на внука си.

Кимнах. Дълго време никой от нас не продума.

— Много ми хареса френският превод, между другото — наруши мълчанието Шарлът. — Така и не ти благодарих. Слава Богу, че има Гугъл транслейт, защото в противен случай като нищо щях да си купя бабешки кюлоти за предстоящото, несъществуващо пътешествие до Париж.

— Виждам, че си прегледала работата ми. — Разсмях се аз. — И, de rien. Пак заповядай.

— А защо урокът по френски приключва до срещата с непознат?

Опитвайки да заобиколя въпроса, попитах:

— Какво имаш предвид?

— Преводът ти спира точно там, на предпоследната точка от плана ми. Французите нямат ли израз за „среща с непознат“?

Мамка му. Ами сега?

Спрях да превеждам, защото мисълта, че ще излизаш със случаен мъж, ме прави агресивен.

— Вече не е ми беше забавно и престанах. — Стиснах челюсти. — А ти защо ще ходиш на такава среща? В днешно време има толкова начини да се запознаеш с нови хора. Странно ми е, че някой като теб е прибягнал до това.

— Ъм… какво трябва да значи „някой като теб“?

Естествено, че иска да й го кажа дума по дума.

— На една… привлекателна и общителна жена не й е необходимо да ходи по срещи с непознати. Твърде опасно е особено в този град. Проучи добре човека, с когото ще излизаш.

— Ти така ли правиш? Както проучи и мен преди огледа на апартамента в Милениум?

— Не, защото никога не бих отишъл на подобна среща.

— Между другото — продължи тя. — Така и не те попитах. След като си знаел за лъжите в заявлението ми, защо се съгласи да ми покажеш апартамента?

— Исках да ти натрия носа за това, че си ми загубила времето.

— Значи си изкарваш яда, като унижаваш хората?

— Ако са си го заслужили.

Погледът й сякаш ме изгаряше. Внезапно усетих как вратовръзката сякаш ме задушава. Пресегнах се и поразхлабих възела.

— Какво? — озъбих се.

— Излизал ли си с някого след Алисън?

Супер. В колата бях като в капан и трудно щях да се измъкна от въпроса й. Нямах никакво желание да обсъждам личния си живот с Шарлът.

— Не е твоя работа.

В интерес на истината, имах няколко романтични рандевута, но нищо сериозно.

— Е, тогава си задръж съветите. — Тя изпусна дълга въздишка. — Освен това, „срещата на сляпо“ е кодово название.

— Кодово название на какво?

— Не исках останалите да разберат, че имам среща с Макс. И преди да си казал нещо… вече проверих и знам, че във фирмата няма политика против излизането с колеги.

Какво?

Във вените ми нахлу адреналин. Набих спирачките насред манхатънския трафик и едва не пометох няколко пешеходци.

— Какво? — избухнах, макар да я бях чул съвсем ясно.

Зад нас ехтяха гневни клаксони, но не им обърнах внимание.

— Утре вечер имам среща с Макс — повтори Шарлът. — И не е лошо да потеглиш, преди отново да са ти огънали бронята.

Права беше. Трябваше да отбия някъде.

Пуснах аварийните светлини и паркирах непозволено пред „Дийн и Делука“.

Поех дълбоко дъх, сетне я погледнах право в очите.

— Няма да излизаш с Макс, Шарлът.

— Защо? Той е…

— Шарлът…

Надявах се да долови предупредителната нотка в гласа ми.

— Да? — отвърна с усмивка тя.

Яростта ми очевидно я забавляваше.

Ужасният ревнивец в мен се надигна с пълна сила.

— Няма. Да. Излизаш. С. Макс.

Не можех да й обясня защо забранявам да излиза с брат ми, понеже самият аз не знаех каква е причината. Когато си ги представех заедно, стомахът ми се преобръщаше.

Вместо да ми се развика, Шарлът ме изненада с думите:

— Имам идея. Ще отменя срещата си с Макс, но при едно условие.

Пулсът ми се поуспокои.

— Какво е то?

Каквото и да е, съм съгласен.

— Утре вечер е последното прослушване за Бруклинския хор. Отиди и ще отменя срещата си с Макс.

Исусе. Не е истина.

— Ама ти изнудваш ли ме?

— Изнудването е по-приемливо от неоправданото ти мъжкарско държание отпреди малко.

Нямаше начин да допусна да излезе с брат ми, затова дадох единствения възможен отговор:

— Хубаво.

— Тоест ти си съгласен със становището ми за изнудването или си съгласен да отидеш на прослушването?

— Второто. Обаче ще отида сам. Ясно ли е?

Самодоволна усмивка грейна на лицето й.

— Да.

— Добре тогава.

Включих на скорост и потеглихме към офиса. Шарлът облегна глава на седалката, затваряйки блажено очи.

Умът ми не побираше как успя да извърти разговора от внука на Дороти към прослушванията за хора. Такава си беше Шарлът. Досадна, настойчива, понякога остроумна, но неизменно… красива. Красивата Шарлът, до която брат ми нямаше шанс да припари.

Можех да я спра да се вижда с Макс — поне засега — но нямах право да определям живота й. Имах належаща нужда да насоча мислите си другаде.

Когато най-после стигнахме, Шарлът бързо се шмугна в офиса си, а аз отидох да поговоря с Айрис за нещо, което не ми даваше мира през целия следобед.

Тя тъкмо приключваше телефонния си разговор.

— Бабо, вече си тук. Не очаквах да си се върнала от срещата.

— Не съм имала среща.

Забравила ли беше, че под този претекст ме помоли да откарам Шарлът до офиса? Всичко ми се изясни, но не ми се подхващаше този разговор.

— Сега ли идваш? — попита баба ми. — Мислех си, че ще си тук преди мен. Защо се забави толкова?

— С Шарлът имахме малко премеждия.

По устните й се плъзна усмивка.

— Аха. Май ви се случва доста често.

Седнах и побързах да сменя темата.

— Слушай, трябва да поговорим за Дороти.

— Да. Цял ден си мисля за нея.

— Не бива да й се разминава.

— Знам, Рийд, но…

— Изслушай ме.

— Добре — разтревожено отвърна тя.

— Ще я уведомим, че сме я хванали в измама… но няма да я уволняваме. Струпали са й се много неща. Винаги е била лоялен служител. Хората вършат странни неща, когато близките им са в опасност. Да, откраднала е от нас, но не го е направила с лоша умисъл. За нея е било въпрос на живот и смърт.

На лицето й се изписа облекчение.

— Горда съм, че разсъждаваш по този начин.

От момента, в който научих каква е ситуацията, знаех точно как да постъпя. Айрис беше великодушен човек и пример за подражание. Щастлив бях не само да помогна на това семейство, но и да накарам баба ми да се гордее с мен.

— Искам да платя остатъка от сумата за лечението на внука й.

— Сигурен ли си? — слисано попита тя. — Това са много пари.

— Да, сигурен съм. Не мога да си представя какво е да нямаш пари, за да спасиш умиращото си дете или внук. Има ли нещо, което не би направила за болния си внук?

Известно време баба остана загледана в очите ми.

— Не. Няма такова нещо.