Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (15)

Петнайсета глава
Рийд

Нямах намерение да ходя.

Или поне в това се опитвах да убедя себе си. Фактът, че си уредих среща с потенциален продавач в района на Кобъл Хил в Бруклин, нямаше нищо общо с откритата репетиция, която щеше да се проведе същия ден само на дванайсетина пресечки от там.

По стечение на обстоятелствата срещата ми приключи точно в шест и половина и шофирайки нагоре по улица „Смит“, се озовах право пред църквата. Паркирах и последвах стадото хора като безмозъчна овца.

— Добре дошли в евангелисткия хор. — Възрастният мъж на входа ми подаде брошура и ми се усмихна топло. — Талантът е дар от Бога. Щом си тук, значи не си го пропилял. Успех довечера.

Вместо да ме успокоят, милите му думи постигнаха точно обратния ефект. Исках да се обърна и да побягна. Но вече бях стигнал дотук, така че седнах на последния ред и заоглеждах развълнуваните лица в църквата.

— Свободно ли е? — Човекът, който ме поздрави на входа, стоеше на пътеката в края на църковната пейка, където бях се настанил. Озърнах се. Трябва да имаше към трийсет свободни места пред мен.

— Обичам да седя до вратата заради врявата, която вдигат закъснелите — иронично допълни той.

Кимнах и му направих място. Минаваше седем часът. Потокът от хора секна, но прослушванията все още не бяха започнали.

— Нов ли си? Май не съм те виждал досега.

— Отбих се да… — Какво, по дяволите, правя тук? — … погледам.

— Значи не пееш?

— Не. Да. Не. Да. Пеех… някога. Много отдавна.

— Какво те накара да престанеш да ходиш на църква?

Не си спомнях да съм казвал подобно нещо.

— Откъде знаеш, че не посещавам друга църква?

Непознатият се усмихна.

— Коя по-точно?

Не можах да сдържа смеха си.

— Никоя.

— Завърналите се след дълго отсъствие обикновено сядат на задните редици.

Кимнах.

— По-лесно е да избягаш.

— Колко време мина?

— Откакто за последно съм пял ли?

— Не. Откакто не си идвал в Божия дом.

Добре знаех отговора на този въпрос. С Алисън отидохме на литургията преди срещата си със свещеника. До сватбата ни оставаха две седмици и се отбихме да уточним песните и речите за церемонията. По ирония на съдбата същата вечер тя преживя душевния си катарзис.

— Мина известно време.

— Аз съм Терънс — рече мъжът и ми подаде ръка. — Радвам се, че си размислил.

— Рийд. — Стиснах ръката му. — И не съм сигурен дали съм размислил.

— Важна е първата крачка. Ще се пробваш ли на прослушването?

— Не съм решил. Може би тази вечер само ще погледам. Има второ прослушване следващата седмица, нали?

— Да.

Вратите на църквата се отвориха и влезе човек от поддръжката. Щом забеляза Терънс, каза:

— Котелът в мазето се е развалил. Ще ми е нужна помощ да преместя шкафовете, които госпожица Маргарет ни накара да натикаме там.

Терънс кимна и се обърна към мен.

— Работата на доброволеца никога не свършва. — Изправи се и ме потупа по рамото. — Надявам се да откриеш онова, което търсиш.

* * *

Няколко дни по-късно все още не бях решил дали да се явя на второто прослушване. Когато отворих календара си, забелязах, че Шарлът е въвела ангажимент за същата дата. В полето беше записано само неразгадаемото ПЗГПВН.

Вдигнах телефона и я набрах.

Отговори на второто позвъняване.

— Бонжур, мосю Истууд. Je peux vous aider^[1]?

Какво по…

— Шарлът?

— Oui^[2].

Тогава се сетих. Когато онзи ден надникнах в списъка й, видях нова точка: „Да науча френски“. На обяд пък забелязах, че е със слушалки и си мънка нещо под носа. Вече имаше логика. Е, логиката на Шарлът Дарлинг. Заучавала е фрази и сега ги упражняваше.

За щастие, аз също поназнайвах френски.

— Ne tenez-vous pas la langue anglaise assez? — Превод: „Не съсипваш ли достатъчно английския?“ Закрих слушалката с длан и се изкисках, понеже нямах ни най-малка представа дали преводът ми е правилен.

— Ъм… К’во? — отвърна тя.

Отново се разсмях.

— Така си и мислех.

— Още се уча.

— Не думай…

— Млъквай. Има ли причина за обаждането ти, или искаше да се избъзикаш с някой и автоматично набра моя номер?

— Всъщност има. Просто толкова лесно се поддаваш на бъзици.

— Какво искаш?

— В календара си имам ангажимент за сряда в седем. Сложила си му име ПЗГПВН. Какво трябва да значи това?

— Означава „Пей за големия пич в небето“. Дадох му кодово название, за да го разбираме само ние с теб.

Поклатих глава.

— Имаш предвид, за да го разбираш ти.

— Както и да е. Вълнуваш ли се? Поупражнява ли се?

— Няма да ходя на прослушването, Шарлът.

Дори да размислех, в никакъв случай нямаше да й го кажа. Не бях пял от години, а на прослушванията се явяваха наистина добри хористи. Съмнявах се, че изобщо ще ме одобрят. А и ако по някакво чудо все пак ме допуснеха напред, Шарлът несъмнено щеше да седи на първия ред на всяко мое представление. Сигурно би поканила и целия офис, барабар с портиерите.

Представях си колко е нацупена в момента.

— Защо?

— Направих си списък, но това не означава, че имам краен срок да изпълня точките в него.

— А! — Кратко мълчание. — Защо?

— Просто махни ангажимента от календара ми, Шарлът.

— Хубаво.

След като затворих телефона, ми стана съвестно за нея. Затова отворих календара й и се заех да превеждам всичките й задачи за следващата седмица от английски на френски.

Една от тях гласеше: „Полетът на Айрис каца в пет следобед. Обади се да потвърдиш в 4“. Преведох го на:

„Le vol d’Iris atterrit à 17h. Appelez pour confirmer à 16h“. После добавих още няколко ангажимента: Prendre rendez-vous avec rétrécis. Превод: „Да си запазя час при психиатър“. Или поне това си мислех, че означава.

В календара си имаше и следното напомняне: „Разпродажбата във «Виктория Сикрет» свършва. Да си поръчам долно бельо на заплата!“. Прихнах да се смея. Не познавах друга двайсет и нещо годишна, която би употребила израза „долно бельо“. Преведох го подобаващо.

Commandez des pantalons et des soutiens-gorge. „Да поръчам кюлоти и сутиени“.

Истински се забавлявах, докато не видях следващия й ангажимент. „Среща с непознат в 9“.

У мен се надигна неочакван гняв. Някакъв си задник щеше да се възползва от Златокоска. Изпитвах не ревност, а… по-скоро страх. Изпод шантавата й външност се криеше жена, която все още вярва в приказки. Сварила беше годеника си със свалени гащи, а продължаваше да поства във фейсбук глупости от рода на „Продължавай да плуваш“ и „Създай си свое щастие“. Някои хора никога не си вземат поука. Шарлът разбираше, че рицарят й в блестящи доспехи всъщност е задник в алуминиево фолио едва след като се подиграе с нея. Наивността й ме вбесяваше. Кръвта ми направо кипна, когато осъзнах, че покупките й от „Виктория Сикрет“ вероятно имат връзка с важната й среща.

* * *

— Остави го на бюрото ми — отсякох, без дори да вдигам поглед.

Усетих уханието й веднага щом влезе в офиса. Фактът, че го разпознавам и че дяволски ми харесва, ме подразни допълнително.

Шарлът сложи доклада на бюрото ми и тръгна да излиза от стаята, но в последния момент се спря на прага.

— Нещо нередно ли съм направила, Рийд?

От няколко дни насам се държах студено с нея — по-точно от следобеда, в който направих грешката да отворя календара й.

— Не. Просто съм зает.

— Да ти донеса ли кафе?

— Не. — Махнах с ръка към вратата, без да вдигам поглед от брошурата, която редактирах. — Но можеш да затвориш вратата на излизане.

Когато езичето на вратата щракна, хвърлих химикалката на бюрото и се облегнах назад. Целият ми офис бе пропит с уханието й. Минути по-късно все още не можех да се концентрирам, затова включих лаптопа и набързо надрасках имейл на досадната си асистентка.

До: Шарлът Дарлинг

Тема: Ти

Ще ти бъда благодарен до гроб, ако понамалиш количеството парфюм, с което се обливаш. Обонятелните ми рецептори задействат алергията ми още преди да си влязла в стаята. Освен това изтънчеността е важна за една жена.

Облекчен, най-сетне се фокусирах върху работата си. Докато не чух тихичкото „дзън“ за получен нов имейл. Знаех от кого е и без да отварям пощата си.

До: Рийд Истууд

Тема: Рецепторите ти за обоняние

Жалко е, че имаш толкова чувствителни рецептори за обоняние. Пробвал ли си да се изложиш пряко на алергена, за да посмекчиш реакцията? Добре ще ти се отрази да поспреш и да помиришеш розите, вместо да стъпкваш градината. Светът е пълен с букети жени. Освен това добрите обноски за важни за един мъж.

Преди да си тръгна на следващата вечер, се отбих да оставя на Шарлът разписките, с които да изготви месечния доклад за разходите ми. Наближаваше осем часът и предположих, че вече си е заминала. Гласът й ме закова на място.

— И каква е цената на спалното купе?

Тишина и после:

— Хмм. Добре. А колко са големи леглата?

Пак тишина.

— Уау. Нямате ли нещо, на което да се поберат двама?

Висок кикот.

— Ясно. Е, и това си е вариант. Благодаря ви за информацията, ще си помисля.

Не исках да разбере, че я подслушвам, но и не успях да се възпра. Влязох с делова крачка в офиса й и тръшнах папката на бюрото.

— Значи си резервираш почивката от фирмения телефон. Не е особено професионално от твоя страна, Шарлът.

Тя ме изгледа свирепо. Набърченият й нос, присвитите очи и руменината по бузите й ми се сториха наистина сладки. Съвсем разумно запазих тази мисъл за себе си.

Шарлът вдигна мобилния си телефон от бюрото и го размаха пред лицето ми.

— Говорех по мобилния си телефон, а не по фирмения. А и работният ми ден приключи преди три часа. Така че единственото фирмено нещо, което използвам, е този стол.

Някак прикрих усмивката си.

— Ще пътуваш ли някъде? Не знаех, че ти се полагат дни за отпуска.

— Не че е твоя работа, но само събирах информация за пътуване с влак из Европа. Обичам да си представям нагледно мечтите си.

Аха. „Под небето на Тоскана“. Вчера беше добавила и „Да се любя с мъж в спалния вагон на влак за Италия“. Не биваше да научава, че съм надничал в списъка й, затова предприех различен подход. Такъв, който водеше право в ада.

— Може би, ако прекарваше повече време в работа, отколкото в мечти, щеше да си по-продуктивна и нямаше да ти се налага да оставаш до осем часа.

Очите й се разшириха. Остана вторачена в мен още няколко секунди, после отвори чекмеджето, извади със замах чантичката си и я метна на бюрото. Загаси лаптопа, изправи се и сложи чантата под мишница. Сетне се запъти с бойна крачка към вратата. Отместих се от пътя й, за да не пострадам.

Тя обаче се спря пред мен, затвори очи и пръстите й заиграха във въздуха.

Сериозно. Пълно. Ку-ку.

И е толкова красива, когато от ноздрите й излиза пушек.

Шарлът натисна въображаемия бутон Enter, пое дълбоко дъх, отвори очи и напусна офиса.

Кой знае, може и да съм проследил с поглед как задникът й се полюшва наляво-надясно.

И двамата бяхме за терапия.