Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (14)

Четиринайсета глава
Шарлът

Не вярвах на очите си.

Тя беше. Бившата годеница на Рийд. На бара.

Какво прави тук?

Любопитството ми надделя и бавно запристъпвах към тях.

Алисън имаше руса коса, няколко нюанса по-тъмна от моята. Беше висока почти колкото Рийд и дяволски красива. Прониза ме дълбока ревност, докато ги наблюдавах заедно.

Отстрани изглеждаха като далечни познати, а не бивши любовници.

Нуждата ми да науча какво се е случило помежду им, бе по-силна от всякога. Не свалях очи от тях, за да не ми убегне някоя подробност.

Рийд нервно въртеше часовника си с пръсти.

Алисън пое дълбоко дъх и каза:

— Изглеждаш добре.

— Благодаря — отговори той, без да я поглежда в очите.

— Бях тръгнала към къщата на родителите си и забелязах шатрите. Реших да се отбия за минутка.

Забелязах, че Рийд посегна да намести вратовръзката си, а дори не носеше такава. Сякаш се чудеше какво да прави с ръцете си.

Не биваше да се меся, ала интуицията ми подсказваше, че има нужда от помощ. И то незабавно.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин Истууд, но наистина трябва да обсъдим проект „Катерица“. След малко си тръгвам и държа да чуя мнението ви.

Погледът на Алисън заигра между двама ни.

— Проект какво?

Рийд не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— О, да, много е важно. Трябва да отида. Алисън, приятно ми беше, но ще довършим друг път.

— И на мен ми беше приятно.

Рийд ме последва и заедно се отдалечихме от шумотевицата. Имах чувството, че сме изминали поне километър.

Притежаваха толкова много земя, осветена от безброй лампи.

Спряхме до малко езерце, долепено до имението. Седнах на тревата и Рийд последва примера ми.

Вдигна поглед към небето и ме попита:

— Как разбра, че разговорът не ми е приятен?

— По лицето ти. Прецених, че не губя нищо, ако поне се опитам да ти помогна.

— Благодаря.

— Поканена ли беше?

Рийд просто поклати глава.

— Защо е дошла?

— Имението на семейството й е съвсем наблизо. Минала е да ми се обади. Пазачите я познават и явно са си помислили, че е поканена.

Искаше ми се отново да го попитам какво се е случило помежду им, но си припомних как ми се развика в хотела.

Рийд се взираше в звездите. За моя изненада сам отговори на въпроса в главата ми.

— Осъзна, че бъдещето ни заедно ще изглежда по-различно от това, което си е представяла. Страшно ме нарани. Няма да навлизам в детайли, но Алисън ми показа, че любовта й към мен определено не е безусловна.

— Значи не е любов.

— Права си — продължи той. — Но ми беше трудно да го приема. Аз самият я обичах безусловно. Разумът ми казваше да я разлюбя, но сърцето ми говореше друго.

— Още ли я обичаш?

— Не както преди, но все още се опитвам да подредя чувствата си.

Сърцето ми се късаше за него, ала в същото време завиждах на Алисън за това, че е била обичана истински. Тод никога не ме е обичал. Вече го знаех със сигурност. Думите на Рийд разбиха на пух и прах романтичните представи, които си бях изградила от синята бележка, но и ми дадоха надеждата, че на този свят са останали мъже, способни да обичат.

Вгледах се в профила му. Боже, нима имаше нещо по-секси от красив мъж, копнеещ за обич?

Той замислено прокарваше пръсти през тревата.

— Иска ми се да не се беше появявала.

Не можех да отлепя очи от дългите му, мъжествени пръсти.

— Аз пък се радвам, че дойде. Ти трябва да се изправиш лице в лице с нея, за да можеш да продължиш. Срещата беше добро упражнение. Освен това видя ли каква физиономия направи само? Изглеждаше наистина объркана, когато си тръгна. Струваше си цялото това преживяване.

— Проект „Катерица“ — каза през смях Рийд.

Аз също се засмях.

— Проект „Катерица“. Несъществуваща, строго секретна бизнес операция, която успешно ни измъква от неловки ситуации.

— Добре ще ми се отрази едно питие, но не ми се връща още — рече с въздишка той.

— Аз ще донеса напитки. Ти остани тук.

— Не.

Понечих да се изправя, но Рийд сложи ръка на крака ми.

За кратко поседяхме смълчани.

— Това езеро ваше ли е?

— Да. Част от имота е.

— Еха.

Точно тогава ме осени брилянтна идея. Е, не бях убедена дали Рийд също ще я сметне за такава. Очевидно вълнението беше изписано на лицето ми.

— Какво си намислила, Шарлът?

— Изпитвам неудържимото желание да направя нещо откачено.

— Сега ли?

— Добавих няколко нещица в списъка си. Едно от тях включва езеро. Имам чувството, че в момента възможността ми е поднесена на тепсия.

— Какво за езерото?

— Среднощно плуване в езеро. Бог знае кога отново ще се озова на езеро посред нощ. Съдбата сякаш ми дава знак. Но само ми кажи, ако смяташ идеята за лоша.

— Това наистина ли е в списъка ти, или току-що си го измисли?

— Истина е, кълна се.

Следващите му думи направо ме шокираха.

— Тогава го направи.

— Сигурен ли си?

— Да. Ще бъде подобаващ завършек на тази смахната вечер.

— Дали някой ще ме види?

— Съмнява ме, но все пак побързай. Ще те пазя. И няма да гледам.

— Наистина ли ме насърчаваш да го направя?

— Наречи ме луд, но имам нужда да се поразсея. И без това не ми се връща на партито. Хайде, обръщам се.

Нададох радостен писък, чевръсто съблякох дрехите си и скочих във водата, която се оказа изненадващо топла.

Когато потопих цялото си тяло, се провикнах:

— Вече можеш да погледнеш!

Рийд стоеше с ръце в джобовете, наблюдавайки как се нося из водата. От време на време проверяваше дали не идва някой, но не помръдваше от мястото си.

— Спонтанността е една от основните разлики между списъка „майната му“ и обикновения списък — продължих аз. — Важното е да уловиш мига и аз правя точно това.

Адреналинът препускаше във вените ми. Мисълта, че Рийд е едва на няколко метра от мен, накара зърната ми да настръхнат.

Гордеех се със себе си. Докато бях сгодена за Тод, едва ли бих си позволила подобно своеволие. Раздялата явно ми бе върнала жаждата за живот.

Когато се наситих, казах:

— Излизам!

Рийд се обърна с гръб към мен. Навлякох роклята върху мокрото си тяло и се върнах с неохота в реалността.

— Как ще обясним защо си мокра? — попита той.

— Не знам. Ти как би го обяснил, Рийд?

Пуснах подстрекателска усмивка.

— Предизвикваш ли ме, Дарлинг?

— Ако не те е шубе.

За щастие, Алисън си беше тръгнала от партито. Хората ни зяпаха с отворени усти, най-вече Макс и Джаред. Само Айрис се усмихваше широко.

— Какво, за Бога, ти се е случило, Шарлът? — попита тя.

Погледнах Рийд, мъчейки се да сдържа смеха си.

— Двамата с Шарлът искахме да поговорим по работа и тръгнахме към езерото. Тя видя една катерица да влиза във водата. Беше тъмно и гризачът размахваше малките си лапички, за да се задържи на повърхността. Без да се замисля, Шарлът се хвърли в езерото и спаси животинката.

Рийд заслужаваше „Оскар“ за това изпълнение.

— Шарлът, не спираш да ме изумяваш — рече Айрис.

— Да, наистина е изумителна — потвърди с усмивка Рийд.

Очаквах да добави нещо от рода „за откачалка“, но не го стори.

* * *

Бях му длъжница. След като разбрах какво е чувството да изпълниш точка от списъка си, още повече се ентусиазирах да му помогна с неговия.

В сряда останах до късно в офиса, за да проуча хоровете в Ню Йорк.

Имах чувството, че съм ударила джакпота, когато се натъкнах на Бруклински евангелистки хор. Незабавно им изпратих имейл със запитване дали си търсят нови членове.

Ръководителят на хора откликна много бързо и ми предостави датите на предстоящите им репетиции.

Разпечатвайки материалите, се чудех как ли ще реагира Рийд. Не беше в офиса си, затова оставих информацията в папка на бюрото му и бележка с надпис:

„Връщам ти услугата“.

* * *

На следващата сутрин заварих синя бележка на бюрото си.

Всеки път, щом зърнех синята хартийка, ме полазваха тръпки и си спомнях за романтичното послание, пришито към роклята.

Безкрайно развълнувана, взех бележката и я прочетох.

Скъпа Шарлът,

Знаеш ли защо катериците те обичат толкова много?

Защото си приличате.

Рийд

Поклатих глава и тихичко прошепнах:

— Такива ли любовни обяснения пишеш вече, Истууд? — разсмях се. — Това по-скоро е обяснение в омраза.